Карантина на здравия разум: за риска от православно сектантство

в Брой 1/2022 - Наглед благочестие/Полемично

По тема, за която всичко е казано и всеки се е превърнал в своеобразен експерт, трудно може да се напише текст. Наистина не познавам човек, който да няма свое собствено, специфично мнение за това, което се случи с нашия свят в последните две години – за пандемията, за хуманитарната, икономическата и социалната криза. За живота, смъртта, заразата, конспирацията, икономическите дивиденти, новия световен ред, за ваксините, чиповете, тестовете. За всичко има мнения, които еволюират, развиват се, изменят се според събития, обстоятелства, цели или ей така, от скука пред телевизора, лаптопа или смартфона.

Чудя се как е възможно по един толкова конкретен, научнообоснован и изяснен проблем, всеки да има свое мнение. И не просто мнение, но становище, което претендира за носителство на абсолютната и безусловна истина, на най-високата компетентност. Всеки има подръка група специалисти, с които е дискутирал и които са потвърдили тезите му. Всеки има автентичен, непосредствен изворов материал, който е получил чрез публично огласена за ограничен кръг потребители на дадена социална мрежа, строго секретна тайна, която сега те, като нейни консуматори, изпитват неистовата необходимост да запознаят подведеното човечество с абсолютната истина.

Истина. Истината е, че това е нонсенс. И въпреки това ние живеем този нонсенс. Волю или неволю – участници сме в него. Дали като общество, като граждани, като представители на своите образователни или работни институти, като вярващи или невярващи, всички сме в този нонсенс, в това невъзможно, но реално. Разумът е под карантина. Ограничена е разумността и е прегърнат всеки опит за нестандартно, дори нелогично мислене. Проблемът със здравната криза изведе на преден план много повече социални въпроси, отколкото здравни. Въпросът за образованието, за възприемането на света, за емпатията, за обществото, правото на живот срещу правото на икономически стандарт.

Обществото ни претърпя здравна катастрофа, в която хора умираха, защото за тях нямаше кислород, място в болницата, подходящо лечение или достатъчно лекари. Обществото ни претърпя много по-тежка социална катастрофа, която не осъзна, не обмисли, за която не си даде сметка. Просто я замете, остави я на заден план за по-късно анализиране, което, както винаги никога не настъпва. Никой не повдигна сериозно въпросите за това как гледаме на живота, в неговата преходност и на смъртта, в нейната неизбежност. Как преживяваме страха и в какво намираме опора – в семейството, в храма и духовенството, или в отказа да приемем и да си обясним реалността, да бягаме от разума и мислите, които ще ни донесат печални изводи и страдание.

Факт е, че много хора загубиха близки, приятели, колеги и сякаш свикнахме с неизбежността на смъртта, без да искаме да я обясним. Дякон Андрей Кураев посочва, че религията е резултат от опита на човека да преодолее смъртта, но доколко съвременният човек намери опора във вярата по време на пандемията? Какво припознахме като духовно и необходимо, и как това промени живота ни?

Почти никой днес не си задава въпроса какво промени пандемията в личния му мироглед. Или просто приехме маските и дезинфектантите като временно хигиенично решение в един дълъг процес на изчакване.  Дали смъртта не стана за нас просто черна статистика, а жертвите – единици и числа. Малоумният въпрос „от ковид или с ковид“, продължи твърде дълго да циркулира, без да носи смисъл. Не си зададохме сериозно въпросите какво сме готови да жертваме като стандарт, социално положение, финансово състояние, в името на това други да живеят, да се предпазят от тежко протичане на болестта, да загинат. Този въпрос много бързо отшумя след първата вълна, когато режимът на ограничения се отпусна.

Неизяснен, но и недискутиран остава и един друг доста сериозен проблем – как религиозните хора в пандемията започнаха лекомислено и на доверие да приемат всяка дезинформация, фалшива информация, видео или текст от „авторитетен“ източник, преследван от силните на деня заради възгледите си; как всеки сайт за фалшиви новини намери солидна почва в определени обществени и за съжаление – и църковни кръгове; как обществото допусна чрез ширеща се пропаганда да се постигне социален превес над хуманността и елементарното човешко отношение към другите, страдащите или загиващите. Тук вече не говорим просто за житейски мироглед и споделяне на размисли, тук говорим за популяризирането на възгледи и становища, които убиват, за разпространение на дезинформация по здравен въпрос, която невидимо и безотговорно, но масово застрашава здравето и живота на хората, които лесно достигат до нея чрез социалните мрежи. Как вече с лекота всеки може да бъде подведен с подбрани факти и как целенасочено или случайно се стига до това, обществото да бъде тотално объркано.

За медиите всяка сензация е рейтинг, всеки рейтинг – приход от реклама. Затова, под привидния стремеж към отразяване на всяка гледна точка, лесно получиха трибуна хора със скандални и необосновани твърдения. Противопоставиха се лекари на лекари, учени на учени, всеки с титли, звания и собствен мироглед. От гледна точка на фармацевтичната индустрия се подеха търговски войни – за ваксини, лекарства, снабдяване, цени. И те подхраниха с живителни сили много от пропагандните сайтове, и подпомогнаха развитието на фалшиви новини.

От гледна точка на държавно ръководеното здравеопазване, здравето отдавна е бизнес, централно и безконкурентно финансирани клинични пътеки, болниците – търговски дружества. Здравната грижа не се фокусира върху здравето на отделния човек. Тя просто се менажира. Политически въпросът се обуславя също в голяма степен не от обществения интерес и здраве, а от това какви са обществените настроения и коя риторика ще донесе повече гласове в изборите. Така на политическата сцена се появиха ваксинираните антиваксъри…

И нямаше да ви занимавам с това, ако тази тотална обърканост не намери място именно в църквата, сред православни християни, сред свещенството и дори епископата. Нещо повече, някои вярващи изпаднаха дотам, да отричат медицински факти, да отхвърлят лечение, да противопоставят здравето на човека срещу спасението на неговата душа. Сякаш заразяването и понасянето на последиците от болестта, дори смъртта, са своеобразно мъченичество, жертва за вярата или Христа в името на борбата срещу ваксини, чипове, Сорос, Гейтс и какво ли още не. Без явни доказателства, без потвърждения, без проверка, някои християни прегърнаха всяка антириторика, анти-ваксини, анти-мерки, но и всяка теория за фармацевтичен заговор, за правителствата, които ще наложат диктатура, за милиардери, които управляват света и искат да го унищожат. Практикуващи вярващи станаха пропагандатори на всяка конспирация, която може да се прочете в интернет, да се сподели чрез видеоканал, чрез тайни групи, посредством комуникационните технологии (фейскуб, скайп, вайбър и др.).   

Част от духовенството и архиереите на БПЦ заеха една много премерена и точна позиция, оставяйки въпросите на здравето, ваксинацията и превенцията на лекарите и учените. „Доверете се на лекарите“ и „Потърсете консенсуса на учените“ бяха призивите от страна на архиереи и духовници. Други изразиха своето мнение. Един епископ се ваксинира публично, позовавайки се на своя медицински опит и призовавайки за масова ваксинация. Друг млад митрополит пък изнесе в телевизионно предаване данни, които не отговарят на официалната статистика, но кореспондират с идеята за налагане на диктатура чрез мерки и се доближават до антиваксърството. Привидно църквата запази неутралитет, но определени нейни представители отново избраха крайностите, за да се изявят чрез тях.

Църквата не може да бъде медицинско звено, което да дава препоръки „за“ и „против“ мерки, „за“ и „против“ лечение, ваксини и т.н., защото не може и не трябва да отговаря за последиците от здравни решения. Тя няма такива функции, компетенции и възможности. Затова е странно, когато някои призовават църквата да се изкаже по здравен въпрос, както неотдавна я принуждаваха едва ли не да се изказва по политически въпроси и да заема страна в политически сблъсъци.

По-странното за мен, и изненадващо дори, си остава това, как вярващи хора и духовници подеха несвойственото за своето призвание пропагандиране на ненаучни крайности като лична кауза (например антиваксърството). Превърнаха борбата срещу мерките, срещу маските, срещу всичко, което е препоръчано от здравните власти, в едва ли не спасителна мисия и поход за свободата, тоест – срещу ограниченията, били те и с цел запазване на общественото здраве. Борба срещу неизвестен и неопределен враг, с неясен краен резултат, но настървена борба на всяка цена.

Страшно е, когато религиозните институции и техни представители дават живителни сили на конспиративни теории, на вредна политическа, а днес и здравна риторика. Тук вече не говорим за лични възгледи, а за отговорност. Амвонът не е място за развиване на каква да е риторика и споделяне на лични мнения, на случайна информация от мним сайт или на бързо проучване в социалните мрежи. Амвонът е място за проповед на Евангелието, което не говори само за духовен свят, но и за физически; и не говори само за духовно спасение, но и за физически изцеления и физически живот, в който се постига спасението. Идеите на някои свещеници да противопоставят св. Причастие на ваксините и лечението („Ваксинирай се за безсмъртие“) показват не просто духовна незрялост, но са опит за смесване на неща, които не могат да се смесят; а дори тяхното смесване може да е вредно.

Християнинът е отговорен не само пред себе си и общността, но той е отговорен и пред Бога – за себе си и за околните. Отговорността от това да препоръчаш едно лечение е толкова голяма, колкото и отговорността да отхвърлиш лечение. С отхвърлянето на превенция и лечение хората могат лесно да навлязат в сферата на самоубийството, на унищожаването на подарения от Бога живот, или прекъсване на възможността за постигане на спасение. Кой носи отговорността за това?

Мой приятел и дълбоко вярващ човек се увлече много в тези теории –  за това, че ковид не съществува, че не е толкова вреден, че не трябва да се носят маски. Открито споделяше, че не се пази, че това не е необходимо, че зад всички тези неща стои друг замисъл. Преди два месеца той се разболя, не взе необходимите мерки, бързо се влоши и почина, без да има придружаващи заболявания. Тогава се запитах дали той не се самоуби. Какъв плод принесе неговата саможертва. Талантът му изчезна с него. Семейството му осиротя. Започнаха кампании за тяхното подпомагане, но каква полза? А отговорността на тези, които го подхлъзнаха? Които разпространяват дезинформация, скрити зад мними сайтове, фалшиви информационни агенции, от геополитически, икономически или всякакви други подбуди. Тях не ги виждаме, скрити са зад сървъри, хостинги, сякаш на друга планета – безотговорно и безчовечно унищожават съдби с няколко подбрани клика.

Наблюдавам лекомисленото приемане и споделяне (най-вече в социалните мрежи) на теории и мнения на християни и духовници, които не са базирани на техен опит и познания, на техни проучвания и анализи, на техни компетенции, но теории, които граничат с абсолютна дезинформация, с лъжа, с безотговорно и опасно споделяне на псевдофакти и откровени измислици. И тук идват много въпроси за реда в църквата, за служението на свещениците, които са пратеници на своите епископи, и които с тяхното благословение и позволение трябва да служат и да проповядват Евангелието; въпросът за служението на епископите, които трябва да съблюдават и надзирават своите пратеници; за съборността в църквата, която не бива да допуска, премълчава и замита наличието на всевъзможни отклонения.

Ако ние не повдигнем тези въпроси, ще продължим да бъдем свидетели на крайни изказвания, на про- и анти- поведение по всеки обществен въпрос. Когато един свещенослужител в своята проповед, която не се изчерпва само с амвонната риторика, но и в неговото обществено позициониране и говорене, споделя крайности, недоказани твърдения, информация от сайтове за фалшиви новини, дезинфорамация, тогава не е ли логичен и въпросът дали той прави това с благословението на своя епископ, дали събранието на епископите на църквата е приело това?

Отговорността на свещеника не е да бъде самостоятелна единица със собствени възгледи по всеки въпрос. Тази черта на протестантските проповедници е чужда на православието. Отговорността на свещенослужителя е да бъде стълб и крепило на Истината, чрез йерархическата си поставеност в служението си и в църквата. Това е и отговорност на всеки християнин.

Не можем и не трябва лековерно и лекомислено да споделяме, препоръчваме и често – да подвеждаме околните чрез своята недостатъчна осведоменост, крайна доверчивост, чрез спорни и недоказани аргументи. Не трябва да се насърчава поведение, което не просто не е обект на евангелския фокус, но изобщо е чуждо на християнския мироглед. Борбата на геополитическото, икономическото или здравното поле днес не е призвание на свещениците, а и на онези, които, самоопределяйки се като християни, свидетелстват за вярата си пред света. Тяхната роля е да преведат хората чрез Евангелието през пандемията, през икономическата криза, през социалната катастрофа, но не чрез про- или антиваксърство, не чрез мнима фейсбук хейтърска борба, а чрез начин на живот, който да е истинско свидетелство на Истината.   

Пандемията преминава така, както учените прогнозираха – с постепенно отслабване на вируса и с намаляване на неговия леталитет. Очаква се намаляване на ограниченията, отпадане на мерките. Остават обаче много въпроси, които сме длъжни да поставим и да потърсим отговори – като общество, но и като християни – не просто за социалната ни съпричастност и отношението ни към другите, не само за живота, смъртта и това, което се случва впоследствие, но въпроси в една житейска конкретика – как ни промени пандемията, какво поведение показахме като християни на света, какво се случи и какво не се случи в църквата; на какво се дължат крайностите и колко опасни са те за църковния живот; доколко християните допуснаха да бъдат оръдие в чужди, нецърковни и дори антицърковни явления; намери ли дезинформационната индустрия добра почва сред вярващите.

Вероятно мнозина ще подминат тези въпроси, ще постоят още в духовната си карантина и ще изчакат да отшуми всичко. Някои от посочените явления обаче имат твърде опасен генезис и все повече придобиват плътност в църковните среди. Рискът от формиране на своеобразно православно сектанство е налице и мерките за неговото преодоляване са наложителни. И ако църквата в нейното съборно начало не проведе дискусията, не потърси решенията, това и подобни явления ще нанесат дълготрайни щети, не просто на вярващите, но и на цялата църква. Тогава здравната пандемия може да се превърне в духовна.

Публикувано в Православие БГ

Дарение за сайта

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 1/2022 - Наглед благочестие

Наглед благочестие

  Ценностите. Когато разсъждаваме за българските обществени неволи през последните няколко десетилетия,
Отиди горе