Калин Терзийски: Вярващият е самотен човек

в Брой 6/2010 - Майки под наем/Срещи

Ти си лекар, психиатър. Каква диагноза би дал на днешната ни духовна среда?

Искам да уточня – завършил съм медицина и съм работил като психиатър, но като че ли навреме спрях. Медицината е хубаво нещо, но не спасява душата. Да се дават медицински имена на това, което се случва в момента в обществото е интересно и модерно, но не е смислено. Всъщност и средата не е смислена.

Духовната среда в момента е мрак, объркване и празнота. Вярващите в Бог хора най-често са самотни. Някой ще каже: вярващият не е самотен. Aз ще отговоря: аз вярвам и съм самотен.

Повечето днешни хора не знаят къде да търсят отговори на великите въпроси. И от самота търсят отговори примерно в психиатрията, а там отговори за духа няма.

Първият ти роман, „Алкохол”, е изумително четиво. В него изповядваш пропадането си в ада на алкохолизма и избавлението си. Има ли нещо свръхестествено и дори направо божествено в избавлението ти, нещо, което не си разказал на страниците на книгата?

Целият ми живот е свръхестествен, както и животът въобще. Дразня се и се натъжавам от това, че повечето хора, които познавам не приемат живота като грамадна магия, като велико тайнство. А той е. Само животът Е! Ние го приемаме като сива материалистическа случка, а той е велико Божествено тайнство. Нека видим мъртъв човек. Той е съвсем цял, но не е човек. Няма и една молекула, която да не е същата като в живия. Но той не е жив. Изчезнало е чудото от него. Някой идиот ще започне да дава доводи, че душата тежи 27 грама и тям подобни материалистически глупости. Аз като лекар добре знам какво е жив човек и мъртъв човек. Между живота и смъртта има една нищожна крачка. И тая крачка се нарича Чудо. Тя се нарича Живот.

Как стигна до християнството? Кога си кръщаван? Кои са първите ти „религиозни” спомени? Семейната ти среда пречеше ли или помагаше в това отношение? 

Калин Терзийски е роден на 22 март 1970 г. в Подуене, София. Завършил е медицина и специализирал психиатрия. Работил е като дърводелец, анкетьор, санитар, медицинска сестра, копирайтър, редактор. От 1996 до 2001 г. работи като лекар в психиатричната болница в Курило. От 1995 г. се занимава с публицистика, радио, телевизия. Публикува различни текстове в периодичния печат – списанията “SAX”, “Егоист”, “Едно”, “Найт лайф”, “Ева”, “Клуб М”, вестниците на „Труд”. Бил е сценарист на телевизионни и радиопредавания: “Квартал“, „Хъшове“, „Каналето“, „Шаш“, „Досиетата Хъ“, „Пълна лудница“. Започва да пише поезия и проза през 1997 г. През 2006-та е съосновател, заедно с Мартин Карбовски и Ангел Константинов, на литературен клуб Литература Диктатура. Калин Терзийски е написал книгите: „Сол” (стихове), ”Тринайсет парчета от счупеното време” (разкази), „Сурови мисли със странен сос”(разкази), “Има ли кой да ви обича” (разкази). Участва в сборниците: „Недялко…projekt”, „Антология на живите”, „Обществен експеримент”, „Троица”. Има една дъщеря.
Калин Терзийски е роден на 22 март 1970 г. в Подуене, София. Завършил е медицина и специализирал психиатрия. Работил е като дърводелец, анкетьор, санитар, медицинска сестра, копирайтър, редактор. От 1996 до 2001 г. работи като лекар в психиатричната болница в Курило. От 1995 г. се занимава с публицистика, радио, телевизия. Публикува различни текстове в периодичния печат – списанията “SAX”, “Егоист”, “Едно”, “Найт лайф”, “Ева”, “Клуб М”, вестниците на „Труд”. Бил е сценарист на телевизионни и радиопредавания: “Квартал“, „Хъшове“, „Каналето“, „Шаш“, „Досиетата Хъ“, „Пълна лудница“. Започва да пише поезия и проза през 1997 г. През 2006-та е съосновател, заедно с Мартин Карбовски и Ангел Константинов, на литературен клуб Литература Диктатура. Калин Терзийски е написал книгите: „Сол” (стихове), ”Тринайсет парчета от счупеното време” (разкази), „Сурови мисли със странен сос”(разкази), “Има ли кой да ви обича” (разкази). Участва в сборниците: „Недялко…project”, „Антология на живите”, „Обществен експеримент”, „Троица”. Има една дъщеря.

Не съм особено привързан към ритуалите. Но съм кръстен. На 25 годишна възраст. А станах християнин на 19 – тогава бях войник. Бях уплашен за живота си. Военните (служех в Гранични войски) като че ли искаха да ме убият – мен – 19 годишното момче. Бях наказан заради това, че по време на наряд не носех шапка. Наказанието се състоеше в това да тичам три пъти по 10 км. дневно с противогаз. Това даже за стоманен човек е непосилно. Бяхме на тази тъй наречена „преподготовка” с едно момче от друга застава. Аз умирах – на всеки десет километра бях сигурен, че ще падна и ще умра. А имайте предвид, че наказанието ми беше 15 дни. Всеки ден по двайсет-трийсет километра бягане с противогаз, след това – пълзене с противогаз, маршируване с противогаз – 12 часа.  Аз умирах. А момчето – Томи – блестеше. Спокоен като планински кристал. Той беше вярващ християнин. За това беше и  изпратен на това наказание. Защото кротко проповядваше Божието слово. Гледах го. Нямаше начин да не повярвам.

Как общуваш с Бога в ежедневието си? Как го търсиш и как го намираш? Споделяш ли тези моменти с някого?

Общувам с Бог с молитви. Непрекъснато. Щастлив съм, че не съм сам, когато се моля. Винаги във всеки миг съм с Бог. Това е положението.

Имаш ли мигове в живота си, които да свидетелстват за директна небесна намеса и би ли свидетелствал за някои от тях?

Примерно всеки един миг.

Животът е Божествена намеса. Всеки един миг е благодарение на Бог. Когато благодаря на Бог, благодаря му за всяка секунда.

Не за всяка секунда от моя живот – това е смешно. Благодаря му за всяка секунда въобще. Защото, Боже, та той е създал нас, а ние сме създали това понятие „секунда”

Как се ограмотяваш в религиозно отношение, кои четива и книги изграждат духовния ти „скелет”?

Библията. Чета често Новия завет. Освен нея – Достоевски; той е голям християнски писател.

Кои светци са ти най-близки?

Свети Франциск. Той е изоставил всичко материално и е тръгнал гол. Аз тръгнах гол също. По някакъв свой начин. Честно казано моето „прераждане” в трезвеник е свързано за съжаление с един голям компромис – сега трябва да плащам данък на мръсното материално благоприличие, което ми е противно. Еснафите, благополучно живеещи в самодоволство сред материалните си блага са ми смешни. Объркани са и даже не съзнават колко ги е страх от Края. Защото краят на живота е края на тъпото им материално благоденствие. Та – Свети Франциск. А за всеки, който говори за пари и имоти имам един грам яд и презрение в душата. Това се отнася и до някои църковни деятели.

Един писател написа: „Ако срещнеш светец и свещеник, целуни ръка на свещеника”. Защо е казано така, според теб?

Alkohol-finЗащото свещеникът има нужда от светски почести най-вероятно. Той има нужда от всякакви ритуали. Аз никога не съм харесвал сановете, ранговете, чиновете, службите и тям подобни неща. Институциите ме карат да се чувствам като в казарма. Противни са ми. Християнинът е на равно поле – сам с Бог. Няма по-ниско и по-високо. Апропо – бих целунал ръка и на крадец – защото ми е брат. На свещеник – не мисля. Преди години целунах ръка на един презрян човек – някакъв завеждащ нещо си в Семинарията. Дни преди това миейки с отровен препарат джипа му се бе отровило и бе умряло едно семинаристче. Целунах му ръка, опитвайки се да му простя за свинството. Той обаче си седеше по византийски надут и самодоволен и помисли че целувам ръка на сана му. Боже, помогни му.

Смирението е основно християнско понятие и едно от главните оръжия за християнско израстване. Как ще преведеш това понятие обаче на съвременен език?

Смирението си е смирение. То е непрекъснатата борба на християнина с грозните бесове в него. С гордостта. С омразата и алчността. Аз внимавам много за моето смирение. Но то е слабо. Трябва му още сила. Ето – сега мога да разкажа някоя внушителна и много интересна и потресаваща история от живота си и да илюстрирам смирението. И така ще се изтъкна – вижте, хора, колко съм смирен. Но няма да го направя. Ето – пак се самоизтъкнах, за съжаление.

Кое отличава според теб християнството от другите световни религии?

То е любов. За другите не знам. Чел съм от тях, но не ме интересуват, защото аз не се интересувам от религията, а от вярата си в Бог – не от науката, а от Спасението.

Деян Енев

Деян Енев е български писател. Роден е през 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия и българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Женен, с две деца.

Бил е журналист във вестниците „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и в. „Монитор“.

Зад гърба си има над 2000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони - и десетки издадени книги.
Деян Енев

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 6/2010 - Майки под наем

Сини легенди

ЕДНА ВЕЧЕР  Mалка белоснежна селска църква сред ливада, край бурна зеленикава река.

Рицарите на храма

Шествали ли са тамплиери по българските земи? Тайнствени ритуали, бели плащове, информационна
Отиди горе