Как светците са живели в изолация. Три истории за вярата, по-силна от обстоятелствата

в Брой 3/2020 - Глобализацията и Православието/Християнство

Не всички светци са имали възможност постоянно да се молят в храма. Някои са се заселвали в глухи места, доброволно приемайки отшелнически подвиг. Но се е случвало и да не могат да бъдат в храма поради болест или например, арест. Как светците са живели в „изолация“? Какво им е давало сили?

 

Богословът на заточение. Историята на преп. Максим Грек

В малкото прозорче на приземното помещение на манастира в град Твер през март 1543 година гори кандило. Там, в бедна килия седи човек и внимателно чете писмо. Кандилото свети слабо, а очите на възрастния монах вече не му служат добре. Нито облеклото, нито чертите на лицето издават гръцкия му произход. Вече четвърт век живее в Русия, но през 17 от тях той е затворник, осъден за „умишлена повреда“ на руски богослужебни книги и „еретически“ възгледи.

Икона преп. Максим Грек

През цялото това време Максим Грек е лишен от възможността не само да посещава храма, но и да се причастява. За него това е истинска трагедия. Няколко пъти писал на предишния митрополит Даниил в опит да защити своето честно име, но всичко било безполезно. Митрополитът бил обиден лично от учения монах, посмял да му се противопостави при обсъждането на повторната женитба на великия московски княз Василий Йоанович. Първата жена на княза, Соломония, нямала деца и княз Василий решил да се ожени за Елена Глинска. Митрополит Даниил не искал да противоречи на княза и благословил всичко нужно — и развода със Соломония, и нейното насилствено пострижение в монашество, и новия брак на великия княз… А Максим Грек — известен авторитет, поканен от Атон да редактира руските богослужебни книги, в които са се натрупали немалко различия, обявил на всеослушание тези действия за неканонични…

Когато на мястото на Даниил дошъл митрополит Макарий – мъдрият и справедлив наставник на младия княз Йоан Василиевич IV, гръцкият монах решил да се обърне към него да премахне забраната и да му позволи поне да се причастява.

Точно писмото на Макарий чете сега преподобният Максим. Тонът е почтителен¸ но съдържанието – не. „Целуваме твоите вериги, — пише митрополит Макарий, — защото си един от светиите. Но не можем да помогнем, защото е жив този, който те затвори“. Предишният митрополит все още притежава власт… Наложило се да чака още осем години, докато игуменът на Свято-Троице Сергиевия манастир Артемий успее да го прибере при себе си. Там Максим Грек най-после имал възможност да се причастява със Светите Тайни, а след пет години, през 1556 година, мирно си отишъл от този свят.

Можeм да си представим колко тежко е приемал обвинението в ерес и забраната за причастие този молитвеник и подвижник, няколко години живял на Атон. Неговите произведения са пропити с горчиво недоумение, написани в опит да се оправдае (например, в „Изповядване на Православната вяра“). Впрочем, седем години след неговото заточение властите поомекнали: монахът не само е преместен от Йосифо-Волоколамския манастир с неговите сурови порядки в тверския манастир „Отроч“, но и получил разрешение да пише. За монаха – учен това било много важно. В първото от своите съчинения той даже е обозначил датата: „Тези словеса сътвори инокът, скърбейки затворен в тъмница през 7040 лето“, тоест през 1531 година.

Изображение от ръкопис, включен в първото печатно издание на произведенията на преп. Максим Грек – 1859 год.

Принудителният затвор на преподобния Максим не е бил безплоден. Там той създал няколко десетки богословски трактата (за слизането на Светия Дух, за Рождество Христово и др.), богослужебни и полемични съчинения, насочени против друговерците и обрeдоверците. Тези трудове се разпространили далеч зад пределите на манастирските стени, зад които е бил затворен Максим. Появили се ревностни ученици, впоследствие станали известни, като Зиновий Отенский (инок в новгородския манастир, автор на редица съчинения против ересите), свети Герман Казанский (просветител на татарския народ, бил в немилост при Иван Грозни заради отказа си да възглави московската епископска катедра и критиката на опричнината) и княз Андрей Курбский (приятел, а след това опонент на Иван Грозни). Курбский, например, активно използвал доводите на преподобния Максим против лютеранството.

Разрешавайки на преподобния Максим да пише, властите мълчаливо признали собствената си неправда. Ако Максим Грек действително е бил еретик, никой не би позволил неговото учение да се разпространи така широко.

Духовният лекар на легло. Историята на преп. Амвросий Оптински

Преп. Амвросий Оптински

През 1860 година в Оптинския манастир починал преподобния Макарий, многогодишен духовен наставник на манастирското братство. Мястото му заел неговият ученик и бивш съкилийник — йеромонах Амвросий (Гренков), може би най-известният от Оптинските старци. Тогава бил само на 48 години, но вече с разклатено здраве. През зимата на 1845 година, в деня на ръкоположението му за йеоромонах, той се простудил и дълго боледувал. До края на земния си живот, на 10 октомври 1891 година, така и не се излекувал.

Понякога можел да става от леглото и да се разхожда, даже да пътува до създадения от него Шамордински женски манастир. Но през повечето дни боледувал. Често го преследвали наистина жестоки страдания — мъчителни стомашни болки с треска и крайна слабост, които не му позволявали да стане на крака. „След 35-тата си година отец Амвросий като че ли беше непрекъснато разпънат на кръст, — спомня си духовният писател Евгений Поселянин. — Беше изгубил физическите си сили. Плътският човек беше разрушен, смачкан, убит. И в това телесно страдание все по-ясно и по-ясно започна да възниква нов човек“. Човек духовен, прозорлив, комуто Бог открива съкровените тайни на живота на душата.

Наложило се преподобният Амвросий да изостави свещеническото служение и да се съсредоточи върху беседите с хората. Даже се заселил до самия вход на Оптинския скит — за да не се налага посетителите да го търсят. Отец Амвросий почти винаги си бил „вкъщи“, посещавал храма, докато веднъж през зимата на 1862 година (тогава бил на около петдесет години), по невнимание на коняря не паднал от шейната и си навехнал ръката. Опитали се да я наместят, но неуспешно. Оттогава неговата физическа слабост станала толкова голяма, че не можел да посещава църквата.

Преп. Амвросий Оптински

Но той не преставал да живее в ритъма на църковния живот и редовно вземал Причастие. Светите Дарове – Тялото и Кръвта Христови – приемал в килията си. Тук организирал и храмова молитва. В четири часа сутринта отец Амвросий викал монасите, те четели сутрешните молитви, псалми и часове, а след това каноните и акатистите на Спасителя и Божията Майка. В празнични и неделни дни в стаичката на стареца се извършвало истинско богослужение (свещеникът идвал при него след края на службата в храма).

Но даже по време на богослужение отец Амвросий вършел основното си занятие, на което посветил живота си. Приемал идващите при него с техните въпроси, молби и най-вече с покаяние за греховете им. За него най-важно било да свърши добре това дело, към което го е призовал Бог.

В писмата си старецът споделял, че не успява да се справя с хората, но посетителите получавали от него отговори на въпросите си, даже когато не могли да проведат лична беседа. Всеки ден той се стараел да излезе с „общо благословение“ и да каже нещо на хората, събрали се пред къщичката му. Впоследствие много от тези думи се разлетели из цялата страна. Например: „Ние трябва да живеем на земята така, както се върти колелото: само с една точка се допира до земята, а с всички останали се стреми нагоре“.

На стареца било много трудно да върши своето духовническо дело. Някои посетители споделяли, че когато го посещавали привечер, го намирали неподвижно лежащ на леглото, неспособен дори да говори. Лекарите му забранили да приема хора и за да се прекрати постоянното чукане на вратата, сложили табелка: „Лекарите забраняват на стареца да приема посетители“. Но той не можел да изпълни тази забрана. Това означавало да се откаже от своето призвание, от Божията воля за себе си. Изпълнявайки волята Божия, той помогнал на много хора да намерят своя собствен път към Бога.

Седем години в изолатор. Историята на свещеномъченик Петър Крутицкий

1929 година. Вече е май, но покривите на къщите в село Хе все още са покрити със сняг. Селото се намира в Крайния Север, в Ямало-Ненецкия край. До най-близкия град разстоянието е 200 километра…

Икона свщмч. Петър Крутицкий

На неколкостотин метра от края на селото се вижда морският бряг, пронизван от леден вятър. Това е Обският залив. Пристанище, в което веднъж в годината пристига параход от Голямата земя. Той доставя продукти, тютюн, захар. Понякога и колети за малкото местни жители, и за онези заточеници, които са тук по Божия Промисъл.

Един от тях е 67-годишният Петър Фьодорович Полянский. Малкото местни знаят, че той не просто е дълбоко вярващ православен християнин, но и свещенослужител. Даже е митрополит. А още по-точно — Местоблюстител на Патриаршия престол, овдовял след смъртта на светия Патриарх Тихон. С две думи — той е Предстоятелят на Руската Църква.

Преди години в село Хе бил създаден православен мисионерски център с църква в чест на свети Николай Чудотворец. Но сега в този храм не се ходи – той е завладян от обновленците. Така са се наричали свещениците и епископите, започнали да сътрудничат със съветската власт. Те се опитвали да вземат властта в Църквата от законно избрания Патриарх и неговите привърженици. Митрополит Крутицкий Петър, приемник на свети Тихон, вече четири години е арестант. Той тъгува за храма и богослужението, но да служи с обновленците означава да предаде Църквата. Заради него в завладения от разколниците храм спират да ходят и другите жители на селото. Отказът от посещение на църквата станал за владиката истински изповеднически подвиг.

През по-голямата част от живота си Петър Фьодорович Полянский е бил мирянин, но и деен участник в живота на Църквата. Работейки в Синодалния учебен комитет, той се грижел за духовните семинарии и академии, а през 1917–1918 година даже участвал в Поместния Събор на Руската Православна Църква, който възстановил патриаршеството. Когато през 1920 година Патриарх Тихон предложил на Петър Фьодорович да приеме монашески постриг, свещенство и да стане негов най-близък помощник, той не се поколебал: „Ако се откажа, ще стана предател на Църквата, но ако се съглася, сам ще си подпиша смъртната присъда“.

Митрополит Петър Крутицкий

Митрополит Петър е ръководил Руската Църква само половин година. Той толкова безкомпромисно отстоявал правото самостоятелно, без намеса „отгоре“, да се решават църковните дела и толкова решително се борил с обновленческия разкол, че бил арестуван през ноември 1925 година. Изолатори, затвори, заточение – повече нищо друго не видял в живота си. През 1930 година, когато изтекъл срока на заточението в Крайния Север, последвало ново обвинение и затвор в Екатеринбург: пет години в отделна килия. След това в политически изолатор, отново строг тъмничен затвор, чийто срок се продължавал до самия му разстрел на 27 септември (10 октомври) 1937 година. През последните си години светият митрополит е бил лишен не само от възможността да служи и да се причастява, но и да се разхожда. В едно от писмата владиката казва, че е забравил кога последно е виждал слънчева светлина…

„Преминах през всички видове страдания, каквито можете да си представите, — признавал в друго писмо. — Струва ми се, че живея в едно годишно време — време на скръб. Но видимо Господ не ме оставя. Той поддържа силите ми, отслабени от тежките условия на изгнанието, и внася в душата ми успокоение, което се помрачава само от болката за Църквата…“. Такава е била цената на отказа от сделка с безбожната власт — да се откаже от местоблюстителството и да стане осведомител.

Откъде болният, частично парализиран човек на преклонна възраст е взел такава сила на духа, такава решителност да издържи до края? Как не е полудял, дълги години заточен в килия, без да вижда жива душа, без да получава правдива информация за Църквата? Можем да не се съмняваме — помагали са му молитвите и абсолютното упование на Бога. Неговата непреклонност вдъхновявала и давала сили на тези епископи и свещеници, които били на свобода и съхранявали верността си към Христовата Църква.

 

Превод: Жанета Дилкова-Дановска

Игор Цуканов

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 3/2020 - Глобализацията и Православието

За държавата на Духа

Общественото разделение на либерали и консерватори, придобило гражданственост през последните години, поражда

Гражданската религия

Катастрофата на грехопадението е неизмерима, а нейните последици са необозрими. Наследниците на
Отиди горе