Как оправдаваме насилието

в Брой 3/2022 - Да оставаме хора/Думи за прочит

Свещеник Александър Данилов за това как да останем хора

Как да не престанем да чувстваме болката на другите? Как да останем хора в тези стремително променящи се обстоятелства? За това говори свещеник Александър Данилов. 

Как оправдаваме насилието

Много често наблюдавам как оправдаваме насилието над другия човек с някакви уж високи цели. Ти живееш в този свят и неволно изпитваш болка, злоба, обида към онова, което те заобикаля. И рано или късно пред теб се изправя въпросът: „А какво да правя с тази злоба, която ме яде отвътре? Какво да правя с гордостта си? С желанието да унижа някой човек?“ 

И ти можеш да си кажеш: „Причинявам му болка за негово собствено добро“. Или: „Смирявам го, защото искам той да се спаси“. Понякога всичко е още по-банално. Той се придържа към друга позиция (консерватор, либерал, подкрепя друг политик, по друг начин гледа на събитията в света) и значи е враг. Заради спасението на отечеството/света/Църквата аз мога да го мразя, да го смирявам, да му причинявам болка.

В действителност твърде често зад високите думи се крие само едно – пустота.

Зееща пустота. В сърцето няма любов, няма Бог, има я само злобата, самотата с личните страсти и болката. И аз просто маскирам целия този мрак зад красиви табели. 

Именно този мрак, тази пустота често ни ръководят, когато ние, прикривайки се с високи думи, си издаваме индулгенция за безчувствие и причиняване на болка.

Унижавали са те в детските ти години – и ти сам искаш да унижаваш, причинявали са ти болка – и ти сам искаш да причиняваш болка. Главното е да измислиш красиво оправдание за това.

Какво да правим с тези неща?

В резултат можеш да стигнеш до простата мисъл, че трябва да си издадеш сам „разрешение за стрелба“.

Тоест трябва някак да оправдаеш насилието над другия човек. Защото не можеш просто ей така да вземеш и да започнеш да му причиняваш болка. Трябва ти задължително някакво морално оправдание за това. Трябва ти някаква индулгенция за нещата, които възнамеряваш да извършиш. 

И започваш да търсиш причини и отговор на въпроса: „Защо имам право да причинявам болка на другия човек?“

И вече всичко е просто. Поставяш си например цел: унищожаване на всяко зло. А какво точно зло – няма значение: дали то е тъкмо този либерал, демократ, монархист, консерватор, привърженик на един политик или привърженик на друг – това вече са подробности. 

За теб това е зло и ти се бориш с него. И виждаш това зло в другия. И смяташ, че имаш право да го мразиш и да му желаеш смърт. 

Това е най-простото – аз се боря с всичко лошо за всичко добро. Аз виждам това лошо, това зло в другия човек. И това ми дава „разрешение за стрелба“.

Как насилието се прикрива с грижа

Можеш да прикриеш агресията си и с по-фини мотиви, например с грижа за другия човек. Например, аз съм много загрижен за това ти да се смиряваш. Аз се грижа за духовното ти здраве. С това мога по-фино и по-елегантно да оправдавам желанието си да те унижавам. Но по същество тази грижа прикрива моята гордост, моята злоба. 

Например, някой е дошъл в храма. И изглежда неподобаващо, държи се неподобаващо. Как да реагирам на това? Мога да започна да „навирам в лицето му“ собствените му грехове. Виждам, че той лесно се дразни. И започвам внимателно и методично да го изкарвам от кожата му, за да мога после да кажа: е, може ли такова нещо? Можеш ли да си християнин и да се държиш по този начин, леле, леле, какъв ужас. 

Към омраза ни подтиква и информационната атмосфера, която присъства сега в абсолютно всяка страна.

Която страна и да вземем, навсякъде е същото. Навсякъде е този информационен шум: агресията, страхът, с които е просмукано обществото. И това ни приканва към безчувствие към другия човек. 

По същество тези неща се свеждат до това, че аз преставам да усещам болката на другия човек. Под различни претексти хората смятат, че имат право да причиняват болка на другите, без да вършат грях. 

А това е най-страшното за всеки човек, във всяко едно общество. Не бива да се поддаваме нито на вътрешното си разложение, нито на външния натиск от страна на медиите, на обществото, на когото и да било. Не бива да позволяваме на това зло да ни мачка.

Защото ако дори само веднъж направиш крачка в тази посока, то после ще направиш и още една, и още една. И накрая можеш да се превърнеш в истинско чудовище, което ще оправдава всяка гнусна постъпка. А това тегли след себе си още една страст – лицемерието. Защото в резултат на всичко това, причинявайки болка на своя ближен, отнасяйки се безчувствено към него, ти се учиш да бъдеш лицемер и пред хората, и пред себе си. Това е още по-страшно.

Измама е, че ти наистина се грижиш за този човек и че той заслужава онова, което вършиш с него.

Да вземем например някоя девойка, която се облича предизвикателно. И е станала жертва на насилие. Колко често чуваме в такива случаи не думи на съчувствие, а: „Тя сама си е виновна“. Това е ужасяващо безчувствие.

Протегни ръка за помощ 

Този човек се нуждае от милосърдие. Той се нуждае от подкрепа в такъв момент. А не да му „навират в лицето“ собствените му грехове. 

Хората не са глупави. Те често виждат своето състояние. Те се нуждаят от протегната ръка, от помощ. В този свят в действителност на повечето хора им не им пука за нас. Бъди онзи човек, който ще докаже, че не на всекиго не му пука. Човек, който е готов да протегне ръка за помощ. 

Днес, идвайки в храмовете, хората най-вече очакват, че някой ще им помогне. Те очакват, че в този безумен свят, в който днес всички ненавиждат всички, в света на масовото лицемерие, в безумния свят на омразата има хора, способни да се обичат, защото те са осиновени от един и същи Бог.

Има такъв израз – да пребъдваш в любов. „Пребъдвайте в Моята любов“ (Ин. 15:10). Нека тази любов Божия винаги пребъдва в теб, в твоя живот. Учи се да обичаш тъй, както Господ обича теб и другите хора. Умножавай тази любов. Нека тази любов, тази безумна любов бъде в центъра на твоя живот. Никой не казва, че трябва да оправдаваме греха, никой не казва, че трябва да се примиряваме със страстите на този свят. Но именно грижата за другия човек, неговата болка трябва да бъде на първо място за теб. 

Ако не можеш да кажеш на другия човек нищо добро, то тогава просто трябва да умееш да си затваряш устата. Това също е прекрасно качество, което, за съжаление, далеч невинаги се среща сред нас. 

Това не означава, че не забелязваме греха или че го оправдаваме. Това не е лицемерна и равнодушна всепозволеност. Никой не ни забранява да наричаме злото зло и да се отнасяме към него като към зло. Но преди да почнем да „смиряваме“ ближния или да го „изобличаваме“, преди да му наврем в лицето собствената му мръсотия, нека да надникнем в сърцето си и да помислим: „Какъв е моят мотив в действителност?“ Има ли полза от това, което върша? Действа ли чрез мен същата онази божествена любов, която ненавижда греха, но безкрайно обича грешника? Без любов аз съм нищо. Без любов дори най-светлите цели стават оръжие на дявола.

Да оставаме хора

Какво значи да останеш човек от християнска гледна точка? Съвременното общество е жертва на различни страхове, тревоги, агресия, омраза. Фактически наоколо има твърде много неща, които използват животинските ни инстинкти. Много неща в този свят ни подтикват да бъдем животни.

Тогава какво значи това – да оставаш човек? Това значи да се научиш да състрадаваш на другия. Ако изхождам от това, че нямам право да причинявам на другия болка, аз оставам човек. 

Кога човекът се проявява като човек? Когато го боли, когато му е лошо, когато му е страшно. Лесно е да си християнин, когато наоколо всичко е чудесно, царува мир, любов, доброта, комфорт. Когато свещеникът е чудесен човек, енориашите са супер, а обществото те обича. И колко безумно сложно е да си християнин, когато се измъчваш, когато ти е страшно, когато те боли. Когато ти се иска да кажеш: „Отпишете ме“, – в този момент е толкова трудно да стиснеш зъби и да помислиш за болката на твоя ближен. 

И точно в този момент, когато заставаш над болката си, над собствените си желания, дори над страха си, когато поставяш болката на твоя ближен, който и да е той, наравно с твоята болка, тогава ставаш човек. Когато преборваш себе си. Когато си способен да дадеш, а не да вземеш. А това е възможно само с Бога. 

Записала: Марфа Гузеева

Снимки: Сергей Шчедрин

Превод: Андрей Романов

Източник: Pravmir.ru

Дарение за сайта

Свещеник Александър Данилов
Latest posts by Свещеник Александър Данилов (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 3/2022 - Да оставаме хора

Да оставаме хора

В един от текстовете, които ви предлагаме в този брой на списанието,
Отиди горе