Сн. Robert Rauschenberg

Какъв е смисълът в срещите, които не водят към Сретение?

в 2016/Брой 2/2016 - Женските избори/Общество

Протойерей Игор Прекуп говори за срещите, които ни учат да живеем

Болката от отхвърлената доброта

Една сцена от ранното ми детство: слънчев ден, аз съм на четири, максимум пет годинки; разхождам се из двора в Кишинев с приятелка на баба ми, леля Рая, когато към нас се приближава съседката с внука си; леля Рая се обръща към мен: „Игор, поздрави детето!”.
А момченцето беше значително по-малко от мен, с две или повече години. Изглежда и на него бяха казали да ме поздрави и той вече охотно вървеше към мен с протегната напред ръка: той вече е голям, може да се здравис­ва като възрастен; харесва му, че умее да бъде добър, приветлив, учтив; той е добро момче и му е приятно да се учи да е такъв. Харесва му да се сприятелява; всяко запознанство отваря врати към един нов свят…
Не помня защо изведнъж рязко скрих ръка зад гърба си, когато пухкавото дете беше вече на метър от мен. И той, както вървеше с протегната ръчичка, веднага спря, горчиво заплака и така, плачейки и не отпускайки ръцете си, бавничко (все пак беше още малък и се движеше неуверено) се обърна към баба си.

Много добре си го спомням. В съзнанието ми не е останал звукът от плача, но картината е още пред очите ми като „ням” запис с любителска камера от шейсетте.

Леля Рая ме смъмри заради плачещото момченце. Не мисля, че се чувствах виновен – реакцията му за мен беше неочаквана. Определено не съм искал да го нараня и затова не можех да разбера какъв е проблемът: нали не го бях ударил, просто не исках да се здрависвам, какво толкова?
Разбира се, тогава не ми стигаше умът да разбера, че именно аз му бях причинил болка, като не бях откликнал на неговата доброта, откритост и доверчивост; че причината за плача му беше не неговата бебешка глупост, а моето безсърдечие, което ми пречеше да оценя чувството, с което детето вървеше към мен. Умът ли не ми е стигал?

Днес си спомням за този случай със срам и някаква пронизваща жалост, но… Ето.

Най-вероятно нашите пътища никога не са се пресeкли след това. Не ми е известно дали изобщо е жив. Знае ли човек – и той вече е прехвърлил петдесетте. Да, това не е кой знае каква възраст, но все пак.

Той може би е забравил този случай, но аз мисля, че раната, нанесена от мен, е оставила белег.

12Ще кажете – какво е това безумие?! Дреболия, злободневна случка; в детството стават далеч по-лоши неща. Ако всички произшествия, които са ни карали да ридаем горчиво, оставяха белези, по нас нямаше да има здрави места!

Точно така е. Не че няма здрави места по нас, но все пак ние носим в себе си последствията от много детски травми, които далеч не винаги са повърхностни драскотини и синини, не оставили никакви знаци. Дори не подозираме колко е осакатена душата ни още от детството заради най-обикновени битови епизоди; да не говорим за раните, които оставят след себе си едва забележими, но неизлечими белези и цели душевни участъци, които са изгубили чувствителност.

Няма нищо чудно: свикнали сме не само с белезите, а и с травмите; нещо повече – приемаме ги за признак на нормата, защото живеем сред също толкова травмирани хора; затова сме мнителни към онези, които не страдат от забележими повреди. За да приемем една или друга черта от характера си не като норма, а именно като травма, трябва да се научим да гледаме на себе си по здрав начин и поне да започнем целенасочено да пречистваме духовното си око.

Нашите черти са плодове на нашите срещи

Наистина, във всеки от нас живее паметта за срещите, които са ни преподали „уроците на живота”. Не всичко помним с ума си, затова пък душата помни как наивни и открити сме отивали там, където сме мислели, че ще ни научат на добро, а вместо това са ни научили на „живот”. И ние сме се учили, ставали сме „зрели”, „мъдри”. Приемали сме „уроците”, започнали сме да се отнасяме към „правилата на играта” като към свещен закон; нарушителят сам си е виновен, ако го смачкат или изядат, защото за чедата на този свят всички закони са святи: нравите, обичаите, създадените в обществото модели за поведение, общоприетите вкусове.

За такива хора битуващото мнение е като закон на природата: те не го разглеждат като условност, която може да се анализира и оспорва и която трябва да бъде осъществявана свободно и творчески, а като даденост, с чиито реалност и обективност просто трябва да се съобразим, изграждайки живота си в съответствие с нея.

Не е ли така – безумие е да спорим със закона за земното притегляне! Кажете, не е ли глупаво да игнорираме законите на физиологията? А „наглостта” да имаме собствено нестандартно мнение – не е ли това чудовищно „невежество по отношение на закона”?!

Колко е оскърбително за социалния морал, когато възрастен човек, който би трябвало вече да разбира елементарните норми за човешко съжителство, смее да действа по съвест въпреки здравия смисъл! Възмутителна е проявата на непосредствено поведение, искреност, отзивчивост и самостоятелност в размишленията! Каква оскърбителна арогантност: такъв човек разобличава другите „възрастни” – „помъдрели от живота”, а всъщност вътрешно пречупени, сломени, осакатени и поставени в шаблона на един лукав, лицемерен, егоистичен, равнодушен свят. Те тъкмо са се успокоили, а този сякаш иска да свали всички маски и покривала, толкова усърдно носени и пазени през всички тези години… Колко мразят вътрешно изцедените, „битите” и уж „научените” (научени, но не на правилните неща) онези, които са вътрешно свободни и стабилни!

Особено ако последните също са били ранявани от живота, но не са се пречупили – та тогава те само с вида си поставят под въпрос значението на „мъдростта” (така вече са свикнали хората да наричат малодушието) и разобличават егоизма, скрит зад здравия смисъл, нуждата от одобрение, представяща се за смирение, страха, по недоразумение приеман за кротост, лицемерието, погрешно считано за тактичност, и други пороци, които сме се научили да култивираме в себе си, наричайки ги добродетели.

Можем колкото искаме да се учудваме или възмущаваме от това, но е важно да разберем едно: наследствеността си е наследственост, домашното възпитание си е домашно възпитание (в този процес хората постоянно се срещат в тесни кръгове), но много черти на нашата личност, както прекрасни, така и уродливи, са именно плодове на различни срещи.

Наследствеността е само предразположеност към развитие на едни или други черти, но това кои от тях ще се активират и закрепят в нас, а кои ще останат като неразкрит потенциал, зависи от това какви срещи ще има в живота ни, като започнем от родителите и стигнем до… не, не до срещи със случайни минувачи, а, вземайки предвид особеностите на нашето време, до срещи с онези, които споделят с нас своите мисли, преживявания, ценностни ориентири и морални представи през телевизионни и компютърни екрани.

Не искам да бъда разбран погрешно в смисъл, че нашата личност едва ли не се определя от срещите. Не е така, защото тя се формира в процеса на среща между нашата индивидуалност и действащите отвън фактори, но все пак се формира не от самите фактори, а от свободния избор на човека, който се учи да живее в обществото, без да губи себе си; всеки свободно избира с какво да се съгласи, кое да приеме и кое да отхвърли, какво да усвои и какво само да изтърпява. Ето в този процес на свободно ценностно самоопределение се формира личността.

imagesЗатова е крайно некоректно да се казва, че някой „прави” човека някакъв (антисемит, русофоб, расист, егоист, песимист или друг негативен „-ист”). Както обича да казва една моя позната, „човек не е торба с картофи”. Невъзможно е да бъде „превърнат в някакъв”. Може да му се създадат условия, да бъде предразположен и в крайна сметка съблазнен, но няма как да бъде направен някакъв. Можеш да осакатиш човека физически против волята му, но не е възможно да го направиш морален инвалид. Само можеш да го подтикнеш. Нищо повече. А той ще се поддаде ли? Ще ти позволи ли да го извратиш или прекършиш?

Да, съпротивата често изисква решителни, понякога дълги и мъжествени усилия, издържливост, която невинаги е достатъчна, но да отстъпиш на злото значи да си му съучастник. Съучастие, достойно за снизхождение и милосърдие, но все пак съучастие. Затова, въпреки че се прощава на „падналите” (отказали се от Христос по време на гонения) и те биват приети в Църквата, страхът пред страшни мъки и люта смърт не се разглежда като оправдание за техния грях. На никого не му е хрумвало да обвини мъчителите в това, че са направили християните предатели. У никой апологет от първите векове няма да намерим ни най-малки опити да оправдае пороците в християнската среда с корумпираното влияние на обкръжаващия я социум или със заговора на „езическите и юдейските кукловоди”.

Древните християни не са обвинявали дори бесовете за своите немощи и падения. Източници на злото са сатаната и ангелите му, но причината за греха на всеки човек е в неговата погрешно насочена воля. И ако Апостолът споменава „светоуправниците на тъмнината от тоя век” и „поднебесните духове на злобата”, то не е за да се опираме на тяхната мощ, оправдавайки собственото си безсилие и безпомощност (които всъщност са страх и подлост), а напротив – за да помним срещу кого е нашата „борба”  – „не против кръв и плът”, тоест не срещу хората, причиняващи ни страдание, не срещу цели държави, организации, народи, религии, партии и т.н., а срещу сили, които, въпреки че са по-силни от нас и че се опитват да създадат впечатление за мощ, всъщност не могат да ни направят нищо, докато се държим за Бога, защото срещу него те са безсилни… освен ако не застанем на тяхна страна, поддали се на изкушението.

Все пак съм сигурен, че срещите, подобни на описаната от мен в началото, от ранно детство насаждат страх от доверие. Можем да забравим самата случка, но опитът не се забравя. Детската вяра не е просто явление – това е способност, при това като всичко детско е много крехка, нежна, лабилна, нуждаеща се от внимание, поддръжка, последователно подсилване. И ето, страхът от разочарование блокира тази способност.

Съдбоносни и фатални

…Защо не му подадох ръка тогава, защо я дръпнах зад гърба си толкова рязко, както понякога правех пред възрастните? Може би защото не съм искал да съм приветлив по поръчка? Отстоявал съм правото си свободно да избирам и преценявам с кого да се запозная, кого да поздравя, от кого да страня, кого да игнорирам? Искал съм сам да приема нечие предложение за приятелство, сам да бъда добър, да обичам – сам, а не по команда!
И в тази борба за свободна любов, т.е. за правото да обичам свободно, несъзнателно съм отхвърлил любов, която е вървяла към мен… Казват, че децата бързо забравят, и това дете най-вероятно още на другия ден също толкова открито и приветливо е тръгнало към друг човек, който не го е отхвърлил. Дай Боже.

Но нали ние често постъпваме така и в зрелия си живот. Заети да отстояваме някакви възгледи, позиции, принципи, ценности и устои, напълно забравяме, че си имаме работа с живи хора. Дразним се, ако мненията, гледните точки и подходите ни не съвпадат, в резултат на което не мислим за това дали ще нараним своя събеседник, слушател или читател, който е сърдечен и благоразположен, въпреки че може би не ни разбира или пък е убеден в нещо неприемливо за нас; той се отнася много топло към нас, затова е открит и уязвим, а ние игнорираме тази детска беззащитност, увлечени да се борим с борбата…

А може би не я игнорираме, а още по-зле: интуитивно я усещаме и възприемаме като уязвимост на противника… Той ни е противник, щом се придържа към друго мнение, нали? Щом не вижда очевидното, значи поддържа противоположни… не, какво го увъртаме – враждебни възгледи… А врагът трябва или да бъде съкрушен, или отхвърлен, за да не идва пак към нас. И всичко това – с минимални разходи от наша страна. Затова е необходимо да го ударим по най-уязвимото място в най-подходящия момент! А какво прави човека по-уязвим от личната симпатия, доверието. Кого да бием, ако не онези, които ни обичат и ни се доверяват – това е безпогрешен вариант!

Абсурд, нали? Но свалете розовите очила; този модел на поведение е много по-разпространен, отколкото ни се струва на пръв поглед. Да, описанието е леко гротескно, за да „изпъкне”, но в изгладения и напудрен вариант си позволяваме такива неща доста по-често, отколкото бихме искали.

Понеже сме свикнали да сме такива, не забелязваме как при среща с някого, който е станал наш ближен само по силата на факта, че се срещаме, ние игнорираме неговите „презумпция за доброжелателност” (наивната му презумпция за нашата доброжелателност към него) и естествена душевна топлота; игнорираме ги в името на някакви идеи или ръководени от съображението „свой-чужд”. Не обръщаме внимание на приветливия му поглед и протегнатата напред ръка (няма да ни купи с тези евтини номера, ние сме мъдри, не се подвеждаме толкова лесно!), а се опитваме да определим какъв е този човек – „наш ли си, или от нашите неприятели” (Нав. 5:13), като за всеки случай „крием ръка зад гърба си”.
Човек, за когото не са толкова важни откритостта и доверието, който е по-безсърдечен и не придава особено значение на предубедения поглед, реагира спокойно и „с разбиране” (“нали сме възрастни хора”), но друг толкова дълбоко ще се засегне от такова отношение, че веднага ще направи твърде прибързани (понякога вредни за самия него) изводи.

Помните ли прекрасния финал на филма „Покаяние”? „За какво ни трябва път, ако не води към храма?” – недоумява старицата. А пътят е място за срещи. И не само с хора, които вървят насреща, а и с онези, които я пресичат, и още повече – които вървят заедно с теб. И не винаги разбираме от раз, че „по пътя” не означава задължително „към една цел”. Дори ако двамата спътници са тръгнали към един стопанин и сочат един и същ адрес. Както се говори в един друг известен филм: „Улицата на Строителите…”. Затова не трябва да се отнасяме към всеки спътник като към водач. Не можем да сме сигурни, че държи правилната карта и че на нея е начертан верният маршрут. Но това пак е среща. За какво ни е тя?
Колко такива срещи, които са ни сваляли от пътя и отклонявали от онази главна Среща, омаловажавайки или поставяйки под въпрос смисъла й, има в живота ни? И обратното – колко срещи биха могли да ни дадат щастие, ако им бяхме придали голямо значение – но тогава маршрутът ни е щял да се промени; а на променен път, заради особености на характера ни, не би се състояла Срещата; и Господ, за да не Го подминем, не ни е дал да видим в тези срещи щастието си?

Ако перифразираме думите на онази мъдра жена от „Покаяние”, можем да кажем: за какво са ни срещи, ако не водят към Христос? Какъв е смисълът от срещите, които не водят към Сретение?
Превод: Павла Сивова
Източник: www.pravmir.ru

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*