Какво ще се случи след това

в Брой 3/2021 – Човешко ли е правото на аборт/Полемично

Несъмнено всяко общество, което превръща майката и детето във врагове, бавно се самоубива…

Не съм от типичните противници на аборта. В колежа бях феминистка, която силно подкрепяше абортите. Броят от февруари/март 1973 г. на водещия феминистки вестник за алтернативно изкуство Off Our Backs публикува статия, критикуваща новото решение по делото „Роу срещу Уейд“1 (като твърде консервативно), и едно мое ревю на филм. Обратът във възгледите ми относно аборта започна няколко години по-късно, след като прочетох есе, публикувано в списание Esquire.

Когато в началото на 90-те години се заех активно да говоря и пиша по този въпрос, някои от моите приятели мислеха, че възгледите ми – например за войната и смъртното наказание – имат твърде ляв уклон. Противопоставянето ми на аборта се основаваше не на умиление пред сладките бебетата или на радостта от семейния живот, а на убеждението, че е погрешно проблемите да се решават с насилие. Вярвам, че принципът на отказ от насилие се простира дори върху злото, което ни кара да изпитваме злоба или омраза към нашите противници. Поради тази причина основах „Обща мрежа за правото на живот и правото на избор“ – движение, което чрез диалог обединява привържениците и противниците на аборта.

Противопоставянето ми на аборта произтича и от убеждението, че подобно решение поставя жените в опасна и унизителна ситуация. От години съм учител по естествено раждане, създадох собствен метод за облекчаване на болката, аз самата родих децата си у дома. Всичко това породи в мен дълбокото убеждение, че бременността и раждането представляват здравословен процес, който трябва, доколкото е възможно, да протича по естествен път. Бременността и раждането свързват заедно жените по целия свят и във всички времена; този най-естествен процес на живота е и най-могъщият символ на женската сила. Унищожаването му чрез натъпкване на инструменти дълбоко в женското тяло е също толкова непристойно, колкото изливането на мръсно моторно масло в девствено планинско езеро. Противопоставям се на аборта, защото той разрушава телата на жените дори по-дълбоко, отколкото изнасилването – тази разруха е още по-отвратителна, защото води до ужасяваща смърт в самия дом на живота.

Ако звуча като застаряващо бивше хипи, значи съм такова. От друга страна, моята настойчивост да търся това, което е здравословно в естествения порядък на нещата, както казах по-горе, ме кара да отстоявам позиция, която някои биха нарекли крайно дясна по отношение на сексуалната отговорност и благополучие. Вярвам, че някои от нещата, които противниците на аборта правят – да се отнасят с жените, преживели аборт, като с безпомощни жертви; да насърчават ползването на социални помощи, или провалът на каузата им за насърчаване на раждаемостта – само водят до повече проблеми в бъдеще. Причината е, че те не търсят здравословния, естествен порядък на нещата…

Случаят на Джийн

Джийн е изоставена от приятеля си. Това все още ѝ причинява болка и огорчение, сега тя не знае към кого да се обърне. Страхува се да каже на родителите си – вижда как лицето на майка ѝ се променя от скръб, а баща ѝ със срам се извръща настрани. Шефът ѝ преди време е намекнал, че работата на бременните служителки ще бъде разглеждана под лупа. Хазяинът ѝ ясно е заявил, че в блока децата не са добре дошли.

Една сутрин тя сяда на крайчеца на леглото, борейки се със сутрешното гадене; плаче, покрила с ръце лицето си и се чувства страшно уплашена и сама. Бебето, растящо в нея, изглежда като зъл нашественик, като тумор, безсрамно увеличаващ се с всеки изминал ден. Скоро ще стане очевидно и всички ще знаят – в офиса, в църквата и в магазина, а тя ще бъде обект на съжаление, презрение и неспирни клюки.

Какво ще се случи след това?

Над 4000 пъти на ден истории като тази на Джийн приключват на масата за аборт.

Но в продължение на повече от две десетилетия битката за абортите се води на ярко осветената политическа сцена, далеч от всеки съкровен разказ за загуба и скръб.

И двете страни имаха стратегически причини да си затворят очите за сложните лични истории на жените. Противниците на аборта виждаха главната си роля като защитници на нероденото бебе и така жената по подразбиране се превръщаше във враг. Зад кулисите на сцената движението за грижа към бременните помагаше на жени в беда, но дейността им е по-слабо представена в реториката на самото движение. Вместо това, на подиумите, по шествията и в телевизионните студия мнозина омаловажаваха положението на жената.

Някои противници на аборта критикуваха жените за това, че го използват „за контрол на раждаемостта“, като че ли те лекомислено избират тази гротескна алтернатива от подноса с методи за контрацепция „преди“ и „след“. Малко жени умишлено биха отказали презерватив в полза на нещо толкова болезнено, мъчително, съсипващо и стотици пъти по-скъпо. Обвиняват жената, че иска аборт от удобство“, сякаш промяната в живота след бременността и раждането е просто досаден ангажимент. Смяната на спукана гума в дъждовна нощ е по-голямо предизвикателство за сръчността на повечето от нас. Някои от противниците на аборта с насмешка отбелязват, че една жена би предпочела аборт, само защото не иска да навреди на кариерата си или да промени плановете си за живота. Опитайте за няколко минути да си представите колко безпомощни може да окажете пред нещо, което ще навреди на кариерата ви и ще промени живота ви, и бързо ще придобиете трезва преценка.

В рамките на дебата за аборта е лесно да се борим за бебето и да очерним жената. Но колкото повече настоявахме правата на бебето да са по-важни от тези на жената, толкова повече я карахме да се чувства притисната и лишена от приятели. Подсилихме посланието, което нашите опоненти, подкрепящи правото на аборт, ѝ нашепват: бебето е твой враг, а противниците на аборта използват правата на бебето срещу твоите собствени. Лекарите, съгласни да извършат аборт, започнаха да изглеждат като нейни единствени приятели. Когато тя се обръщаше към тях за утеха, те отнемаха бебето ѝ.

Но и поддръжниците на аборта изглеждат също толкова незаинтересовани от личната история на жената. Абортът се разглежда като проблем на гражданските права, великолепен залог за независимост и власт. Съществуваше сериозната опасност, когато една жена сподели личния си опит, да разкрие, че това всъщност я е направило нещастна. Привържениците на абортите искаха да нарисуват избора на жената като сериозен и труден, но ако някой директно я запита очевидния въпрос: „Ако това е пътят към свободата, защо е толкова труден?“, тя вероятно ще промълви: „Защото знам, че убива бебето ми.“

Историите на жените може да разкрият, че абортът често не е бил свободен избор, а принудителен избор, породен от заплахите или студенината на нейния партньор или родителите ѝ. Това признание логично би изисквало абортът да се разглежда не като победа, а като поражение. Жените едва ли биха марширували по улиците с плакати с надпис: „Гордея се, че се съгласих да убия бебето си, за да задържа приятеля си.“

След това се появи и разрушителната истина, че се извършват изключително малко аборти поради сериозни причини като изнасилване, кръвосмешение, или за да бъде спасен животът на жената. Повечето са направени по неясни лични причини, които не изглеждат достатъчно оправдание за традиционните семейства в цялата страна.

Абортът беше представян като изолирано житейско събитие, избрано след безпристрастно разглеждане. По същия начин елегантно облечената дама поставя пръст на брадичката си и изучава десертите от менюто: шоколадов мус или крем карамел? Да направя аборт или да родя? Доста по-често се оказва, че „изборът“ на аборт е просто още един симптом на живот, в който почти нищо не се избира съзнателно и много малко неща се контролират от човека.

Понякога хиперболата „аборт от удобство“ звучи неудобно правдоподобна: жените, които не искат да напълнеят, не искат купонът да свърши, искат да са във форма за новия бански следващото лято. За своето рекламно представяне една клиника за аборти в Балтимор добавила снимка, чиято цел била привличането на клиенти: грациозна млада жена в червено трико, която си завързва маратонките. Искаш ли да останеш във форма? Направи аборт!

С напредването на битката за абортите правилата ставаха по-ясни – жените срещу зародишите в битка на живот и смърт. Всяко политическо сражение изисква ясно обособени отбори и всяка страна продължава да иска справедливост за сметка на другата. Като куклен театър, в който майката и детето се бият на сцената, докато невидими ръце ги ръководят отдолу.

Но в нито едно нормално общество жените и техните неродени деца не се третират като смъртни врагове. Когато те са поставени едни срещу други като състезатели на боксов ринг, значи нещо не е наред с цялата картина. Несъмнено всяко общество, което превръща майката и детето във врагове, бавно се самоубива. Това е вярно, както в буквален смисъл – кои здрави бозайници умишлено убиват собственото си потомство – така и в преносен смисъл. Когато институционализираме насилието, което откъсва детето от утробата на майка му, нарушаваме нещо, което е тревожно близо до сърцето на човешката история. В земя, където жените убиват неродените си деца, любовта расте оскъдна и отпада.

Когато обстоятелствата карат жената да се чувства толкова отчаяна, че убийството на детето ѝ изглежда единственият начин да оцелее, проблемът не е в тялото ѝ, а извън него. Абортът приспособява тялото на жената към враждебна за нея среда, като заобикаля проблемите ѝ, без да ги решава. Когато забременее отново или когато това се случи с нейната сестра или дъщеря, ще се появи същият непреодолим натиск да се извърши нов аборт. Потокът от жени в клиниките за аборти остава стабилен – над 4000 на ден, хирургическа епидемия, толкова умопомрачителна, че можем да се справим с нея само като я игнорираме.

Всъщност игнорирането изглежда, че се превръща в предпочитана алтернатива. Проучванията през последните няколко години показват, че мнозинството от американците са убедени, че абортът наистина е убийство. В този смисъл реториката на противниците на аборта е постигнала всичко възможно.

Например на конференцията на NARAL2 през 1989 г. социологът Харисън Хикман с прискърбие отбелязва, че „нищо не е било толкова пагубно за нашата кауза, колкото напредъка на технологиите и възможността да се направи снимка на развиващия се плод, защото сега хората говорят за плода по много по-различен начин, отколкото преди 15 години. Те говорят за него като за човешко същество, а аз нямам силни аргументи срещу тези твърдения.“

Проучванията потвърждават страховете на Хикман. От края на 80-те тези проучвания неизменно показват, че американците вярват, че бебето е живо в утробата и дори са готови да заявят, че отнемането на живота му е неправилно. Седемдесет и шест процента от анкетираните в проучването на „Галъп“ от 1990 г. се съгласяват, че абортът е отнемане на човешки живот“. През 1992 г. 73% от анкетираните от „Команд Рисърч“ заявяват, че плодът е човешко бебе, а „убийството е грешно“. В проучване от 1989 г. на Los Angeles Times 57% наричат аборта „убийство“ – термин, който дори някои предпазливи поддръжници на живота отхвърлят като юридически неточен.

Стратегията „Това е бебе!“ успява. Когато противниците на аборта обявяват за сетен път пред Америка, че бебето е живо в утробата, те отговарят на въпрос, който никой не задава.

Парадоксът е, че макар мнозинството да нарича аборта „убийство“, това е вид „убийство“, който искат да бъде узаконен. Проучването на „Галъп“, цитирано по-горе, показва, че 63% от анкетираните заявяват, че федералното правителство не трябва да има глас в решението за абортите. Седемдесет и един процента от участвалите в проучването на „Команд Рисърч“ заявяват, че са против обществото да решава дали жената трябва да направи аборт. А в проучването на Los Angeles Times една четвърт от онези, които „като цяло подкрепят аборта“, също са готови да го нарекат убийство.

Тази разнопосочност отчайва активистите и от двете страни. Докато и двата лагера предпочитат идеологически чиста победа, обикновените граждани изглеждат готови да приемат това колебливо отстъпление, стига да не се налага да мислят прекалено много за него.

Гениалният лозунг на поддръжниците на аборта беше „Нека жената реши“. След десетилетия на тягостна борба, която стигаше до все по-задънена улица, повечето хора просто искаха въпросът да изчезне. Нека жената решидава на хората разрешение да направят това, което в действителност искат – да избягат от проблема, без да се налага да заемат позиция.

Активистите сред поддръжниците на аборта решиха, че няма да успеят да убедят мнозинството американци да подкрепи аборта, затова избраха втората най-добра възможност. От практическа гледна точка тази победа не е по-лоша от която и да е друга, тъй като оставя всичко под шапката на случая „Роу срещу Уейд“.

И така, макар че нито една от страните не успя да превърне програмата си във федерален закон, двете мнения се срещат по средата като приемат аборта за необходимото зло, охранявано от ограничения, свързани с родителското съгласие, периодите на изчакване и т.н. Тези ограничения, доколкото са необходими, могат да имат страничен ефект, защото правят аборта по-приемлив. Щатските закони за алкохола обикновено регулират кога, къде и как да се продава алкохол, но не ограничават възрастните да закупуват толкова, колкото желаят. Тези закони дават на обществеността усещане, че консумацията на алкохол е под разумен контрол. Законите, уреждащи аборта, може да имат същото въздействие.

Противниците на аборта няма да открият път в тази задънена улица като изтъкват човешката природа на неродените. Както беше отбелязано по-горе, това е въпрос, който никой не задава. Но има един въпрос, който се задава, и той е: „Как бихме могли да живеем без аборти?“ Проблемът не е морален, а практически: в този рухнал, лутащ се свят, където се очаква жените едновременно да бъдат сексуално достъпни и да градят кариера, непланираните бременности изглеждат както неизбежни, така и катастрофални. Твърде трудно е всичко това да се промени; много по-лесно е да се промени жената.

Хората не харесват аборта, но не виждат друг изход. Те твърдо ще се противопоставят на подобен закон, докато не са убедят, че ако бъде приет, няма да възникне невъобразим хаос. Нуждаят се от уверение, че въпросът с непланираните бременности може да бъде решен по жизнеутвърждаващ начин, който няма да унищожи и без друго крехкия ни социален ред.

За да отговорим на този въпрос и да покажем, че можем да живеем без него, трябва да си представим как би изглеждала Америка, ако абортът изчезне. Как биха действали жените вместо да изберат аборта? Какви промени би наложило това при сексуалните взаимоотношения и брака? Процедури по осиновяване? Образование и работно място? Отглеждане на деца?

Започнах проучването с нагласата, че ще мога да изготвя ясен списък с проблеми, които трябва да бъдат решени. Въпреки това, след като разгледах данните от различни източници, се оказа, че постигането на пълно единодушие е невъзможно. Рядко има една-единствена, непреодолима причина за аборта. Почти винаги има сложна съвкупност от проблеми, която засяга както материалната ситуация, така и емоционалното състояние на жената.

Но когато слушах как в групите за споделяне жените представят в дълбочина своите ситуации, се появи изненадваща тема. При почти всеки случай абортът е бил предприет, за да се изпълни задължението, което чувстват към друг човек, родител или приятел. Схващането ми, че решенията за аборт са предизвикани от практически проблеми – храна, подслон, бедност, облекло – не беше подкрепено. Вместо това се оказа, че жената се е чувствала задължена да угоди или да защити друг човек, а абортът е цената, която тя е сметнала, че трябва да плати.

Реториката на поддръжниците на аборта представя решението за аборт в светлината на независимостта. Жената действа сама, избирайки за себе си какво ще ѝ даде най-много власт. Това е нейното тяло, нейният живот, нейното право да решава и това не засяга никого другиго. Тази реторика представя жените като свободни, силни и независими; само че жените, които изслушахме, споделиха, че се чувстват изолирани, застрашени и тъжни. Самотата и страхът от изоставяне са ги тласнали към този избор, преоблечен в дрехата на егоцентризма.

Изолационистката реторика не успява да си представи нейната ситуация. Жената, която обмисля аборт, не се чувства независима; вместо това е оплетена във връзки, които ограничават решенията ѝ – веднъж така, друг път иначе. Не е свободна да избере своя път, така както би си избрала бонбон от кутия. Нейният избор ще отекне в много животи и тя се страхува да не предизвика гняв или болка. Някак естествено големите хора наоколо изглеждат много по-заплашителни, докато малкото, зависимо същество вътре в нея заявява все по-силно правото си да бъде нейна основна грижа.

Когато жените описват чувствата си в ранна бременност, те често говорят за усещане за зависимост. Много от тях споделят, че се чувстват объркани и съкрушени, че им е било трудно да си представят живота занапред. Обяснявайки решението за аборт, те вероятно биха казали: „Чувствах се като агне, водено на заколение. Позволих на други хора да управляват живота ми, защото бях изпуснала юздите му.“ Усещането за зависимост вероятно се изостря от хормоните по време на бременността или поради естествения майчински инстинкт, или просто се дължи на факта, че жената е в трудна и объркваща ситуация, и когато се появи това чувство на безпомощност, тя е склонна да следва съветите на другите.

Разбира се, другите – било то добри приятели или семейството, вероятно не искат да навредят – точно обратното. Очевидно е, че бременността причинява на жената стрес и да се отърве от нея според тях е най-сигурният начин въпросът да бъде решен. Продължаването на бременността би довело само до нови и нови променящи живота проблеми, от които абортът може лесно да я освободи. Помощта, както смятат те, е да ѝ съчувстват и да я насърчат, а от нея се иска да направи единственото нещо, което в техните очи има смисъл. Като ѝ помагат да преодолее колебанията си с уверенията, че постъпва правилно, те я подкрепят по най-добрия възможен начин според техните възгледи.

Това, което не може да бъде видяно отвън, е дълбоката привързаност, която жената изпитва към детето си, привързаност, която може да е тайна дори за нея самата. Но между тях има първична връзка. Ако не беше така, абортът нямаше да е по-труден от ваденето на сливици. Но тази скрита, невидима връзка има изключителна сила, защото е част от майчината любов, необходима за продължаването на човешкия род. Никой извън нейното тяло не може да я разбере.

Има много практически проблеми, които трябва да бъдат решени в хода на една непланирана бременност. Но основната потребност изглежда е да се изградят стабилни взаимоотношения с хора, на които тя може да разчита през предстоящите трудни месеци. Това не може да бъде повърхностна или безлична подкрепа. Жените в групите за споделяне често казваха: „Иска ми се да имах някого, на когото можех да разчитам, че ще е до мен“, имайки предвид някого наистина надежден, който би се грижил за тях и не би ги разочаровал.

Реториката на поддръжниците на аборта оставя жената сама, намираща утеха единствено във възможността да убие. За да преодолеем силите, които я водят към тази трагедия, трябва да взривим черупката на нейната изолация, да превърнем проблемите ѝ в свои, като изградим концентрични кръгове на подкрепа, които се разгръщат отвътре навън: от двойката майка-дете към цялото общество. Първата естествена връзка е със собственото ѝ дете; към тази двойка добавяме бащата на бебето, за да се образува най-малката частица на семейството; кръговете се разширяват, за да включат родителите на младата двойка, техните работодатели, училищния персонал, вероятно и осиновители. Дори непознат – дружелюбният доброволец в центъра за бременни – може да бъде онази необходима човешка връзка, която да ѝ даде надежда; и тези връзки проправят пътя, по който жената да получи помощ.

Приятелите на Джийн се тревожат за нея. Те се обаждат един на друг по телефона, възмущават се колко е нечестно всичко. Този кретен просто си тръгнал и оставил горката Джийн да страда. Сега няма друг вариант. Колкото и да е тъжно, тя трябва да направи аборт.

Барбара се заема да закара Джийн в клиниката; държи ѝ ръката и предлага кърпички. Когато пристигат, виждат как противници на аборта раздават листовки на тротоара. Гледката реже като с нож. Как може някой да е толкова безсърдечен? Нима не знаят, че вече е разстроена, че и без това достатъчно страда заради решението си?

Барбара паркира колата си до бордюра и излиза, за да отвори вратата на Джийн; поема треперещата ѝ ръка в своята. Една от противничките на аборта се приближава: „Не е необходимо да правиш това. Можем да ти помогнем. Ще прочетеш ли тази листовка?“ Телефонният номер на центъра за бременни е отпечатан под снимката на майка и дете.

Какво ще се случи след това?

Откъс от книгата Real Choices, 1994 г.

Превод: Персиана Пастухова-Личева

Бележки:

1Роу срещу Уейд е знаково юридическо решение, издадено на 22 януари 1973 г., в което Върховният съд на САЩ отменя закон от щата Тексас, забраняващ абортите, легализирайки процедурата в Съединените щати. Съдът приема, че правото на жена на аборт е защитено от 14-та поправка към Конституцията. Преди делото абортите са били незаконни в голяма част от страната от края на 19 век. Решението отхвърля много федерални и щатски закони за абортите, и предизвика непрекъснат национален дебат в Съединените щати за това дали и до каква степен абортът трябва да е законен, кой трябва да реши неговата законност и какво е мястото на религиозните и морални възгледи в политическата сфера.

2National Abortion Rights Action League – американска организация, основана през 1969 г. за централизиране на усилията за узаконяване на аборта и защита и насърчаване на репродуктивната свобода.

Дарение за сайта

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 3/2021 – Човешко ли е правото на аборт

Отиди горе