Какво ни пречи да обичаме

в Брой 2/2017/Общество

Светлана Мардоян
психотерапевт, екзистенциален аналитик:
За да отговорим на този въпрос, нека първо опитаме да опишем любовта

Ф. Достоевски пише: „Да обичаш някого означава да го виждаш такъв, какъвто го е замислил Бог”. Можем да добавим, че любовта е най-интензивната форма на близост. Това е състояние на висше доверие, на желание да сте до някого във времето и пространството, заедно да реализирате ценностите си и да им се радвате; да уважавате другия в цялата му индивидуалност и неповторимост – и да получавате същото от него. Любовта е удивително щастие, което търси да се развива, да ражда плодове. Разбира се, любовта е и химия… Тя е грижа и внимание, желание да се отдадеш напълно…

Та какво ни пречи да обичаме? Да даваме, без да очакваме нещо в замяна? Въпросът е в какво състояние човек се отдава на някого: ако го прави заради вътрешни дефицити, от недостиг на топлина и любов, тогава всички негови прояви на чувства ще са насочени към това те да му бъдат върнати в многократно по-големи размери. Такъв човек постоянно сравнява онова, което е получил от партньора си, с всичко, което е давал; струва му се, че е вечно онеправдан и ощетен, недостатъчно ценен и обичан. В него се появяват очак­вания, претенции и обида.

Още едно голямо препятствие за любовта е фактът, че много хора се затрудняват в способността си да изпитват чувства. В наши дни се дава предимство на когнитивните умения (свързани с ума, с интелекта) и се отделя крайно малко внимание на чувствата. Свикнали сме да живеем само с разума си, оставяйки все по-малко пространство на емоциите. Чувствата ни стават по-заглушени, способността ни да обичаме се притъпява – защото любовта е преди всичко чувство.

Да обичаме, ценим и уважаваме партньора си, без да опитваме да го променим, без очаквания и претенции, е възможно само ако сме изпълнени, та дори в състояние на излишък: когато можем да споделяме топлина, близост, грижа и любов, защото самите ние сме изпълнени с тях отвътре. Това състояние се нарича личностна зрялост.

Рубен Гранитович Апресян, доктор на философските науки, професор, началник на сектор „етика” към Руската академия на науките:

Въпросът какво ни пречи да обичаме изразява нашата инерция да разсъждаваме за външните пречки на любовта. Предложеният за обсъждане въпрос съдържа друго: какво отвътре ни пречи да обикнем. Думата „пречи” е условна. Зад нея се крият множество въпроси – какво разрушава любовта, какво възпрепятства любовта, какво не й позволява да се роди… Всички тези въпроси за пречките в любовта живеят в нас. Ние сами си пречим да обичаме.

Най-древните известни на човечеството идеи за любовта – ерос, филия, агапе – в съчетанието си предават нейната същност. Ерос са отношенията на чувствено привличане и страстна наслада. Филия са отношенията на приятелска привързаност и взаимна съпричастност. Агапе – на внимателното грижовно великодушие. Това в действителност не са различни видове любов. Ерос, филия и агапе се обсъждат от древните мислители като особен род духовен и комуникативен опит, а не като разновидности на нещо общо, наричано „любов”. Мисля, че в онези далечни времена не е имало такова събирателно понятие като „любов”, свързващо по удивителен начин тези различни, макар и често преплитащи се, посоки в човешките взаимоотношения.
Онова, което обединява чувственото влечение със съпричастността и грижата, е нуждата от това да признаем човека до себе си: да го признаем като достоен за нашето внимание, като личност, която се нуждае от нас или като някой, който ни привлича. Без такова признание не може да възникне любов. Когато започнем да виждаме другия по този начин, нашето съществуване без него става непълно, безсмислено, невъзможно.

Признанието не е рационална процедура. То следва от това до каква степен сме обърнати към другия. Необходимо е да се отвърнем от себе си, за да погледнем човека до нас – да го усетим, да му се възхитим, да се влюбим, да го обикнем…

Неспособността да усетим другия би могла да бъде фатална – тя понякога е следствие от нарушения в онази част на главния мозък, която отговаря за емоциите: по-конкретно, за умението ни да съпреживяваме (емпатията). Доста по-често обаче зад тази неспособност се крие просто егоцентризъм – емоционална и когнитивна глухота по отношение на другите. Нежеланието да тушираме вниманието и тревогите, насочени отвън към самите нас, всъщност е онова, което „пречи на любовта” – възпира не само грижите ни за другия, но и взаимното благоразположение, и дори насладата от чувственото привличане.

Отец Алексий Умински,
свещеник, председател на храма „Света Троица” в Москва:

Нещата, които пречат на човек да обича, не се намират във външния свят. Не става дума за това на човек да му липсват някакви дарби. Става въпрос за много по-дълбоки духовни проблеми.

Любовта невинаги е въпрос на някакво душевно съдържание. Всички знаем, че не всяка привързаност може да се нарече любов. Не всяка демонстрация на любов, не всяко произнасяне на любовни думи означава наличие на това чувство.

Какво имаме предвид, когато произнасяме думата „обичам”? Например казваме: обичам родината си, обичам хубавото време, обичам морето, обичам макарони, обичам мама, обичам Маша. Съгласете се – всеки път думата „обичам” носи различен смисъл. И много често не осъзнаваме, че всъщност не обичаме. Защото отношенията ни се определят от друго – от това колко сме привързани към някого или от това как го „употребяваме”.

В тази връзка си спомням откъс от една книга на Клайв Стейпълс Луис „Писмата на Душевадеца”, в която старият бяс учи младото дяволче Горчилко да убива хора. В едно от своите писма-инструкции той разсъждава така: Христос (когото Душевадецът нарича „Врага”) обича човека и в същото време го пуска на свобода. А пък ние, от друга страна – така говори за себе си бесът, – така се впиваме в хората, така ги поглъщаме, че от тях не остава нищо. „А ти ме питаш дали те обичам или не! Обичам те както обичам всяка апетитна хапка, от която ще стана по-тлъст”.

За съжаление, много често хората искат да обичат точно по този начин, а да бъдат обичани по друг. Те обичат като употребяват, поглъщат, превземат човека до себе си, но пък желаят да бъдат обичани другояче. Искат другият да споделя с тях всичко, да им се открива, да ги допуска в най-потайните кътчета на душата си, да им се доверява. Искат онзи, на чиято любов разчитат, да бъде за тях напълно отворен и достъпен, да покрива техните недостатъци със своето снизхождение и доброта.

Същото може да се каже за отношенията между родители и деца. Често родителят вижда детето си като обект, който може да бъде манипулиран, вместо да вижда субект, личност. То е възприемано като клонинг на родителите си, който е длъжен да подхранва тяхното самочувствие, да реализира амбициите им и да отговаря на представите им за добро дете.

Невинаги е така, но доста често родителите не забелязват някои съществени неща: какъв човек е всъщност детето им? Какво го наранява? Какво го радва? Към какво се стреми душата му? Какви са неговите интереси и способности? Родителите не слушат децата си, опитват се да ги използват, наричайки това „любов”, „грижа”, „посвещение”. И после се възмущават: „Та нали ти дадохме най-доброто! Наехме за теб най-способните учители, пратихме те в най-елитното английско училище! Защо не си на наша страна?!”.

А детето не е искало това. Може би то е искало да има добър приятел. Или да лови пеперуди. Или е имало нужда от свежия подмосковски въздух. Но не е получило това – защото тези неща са демоде, не са достатъчно популярни и интересни.

Няма нужда дори да отбелязваме, че и децата могат да използват родителите си. Последните понякога съществуват само в качеството си на хранилка за своите отрочета.

Именно затова трябва много сериозно да осмислим думата „любов”. Необходимо е да разберем как хората формулират дефиницията й, как гледат на нейната същност. В желанието да изпитаме чувства, не оставаме ли понякога на ниво инстинкт?

Ако някой иска да преразгледа отношението си към любовта, да го направи по-задълбочено, аз бих му дал само един съвет – да прочете Евангелието. Да  го прочете колкото се може по-внимателно; да се вгледа в Христовия образ, да чуе думите Му; да вникне възможно най-дълбоко във всичко, за което говори Той в тази книга. И през това да разбере каква е любовта, за която разказва и с която обича Христос.

Струва ми се, че само по този начин – чрез подражание на Христа – можем да се научим на истинска любов. Защото Бог е любов, Бог е онази любов, която е винаги открита, която споделя и не мисли за себе си.

Забележителни са думите на апостол Павел по този въпрос в тринадесетата глава от В Първото му Посланието му до Коринтяните: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада…”. Струва ми се, че този текст трябва да се преподава в училище. И всеки човек трябва да го чете възможно най-често, като през него проверява любовта си към околните, към близки и далечни хора, към приятели и врагове.

Питат ме: а какво да кажем за любовта на човека към самия себе си, ако в Евангелието пише, че любящият дава себе си, споделя с другия? Този вид любов се състои в това, че ние можем да разберем себе си само чрез осмисляне на връзката ни с Бога. Ако човек по никакъв начин не е свързан с Него, той не може да обича себе си. По-точно: би могъл, но тази любов би била равносилна на самовлюбеност и егоизъм. За да не бъде любовта към самите нас проява на егоизъм, трябва да имаме връзка с Бога. Ако любов­та ни не е свързана с Него, тя губи смисъла си.

Ако разберем, че човекът е Божи образ и подобие, ни става ясно какво означава да обичаш себе си, в какво е всъщност достойнството, което не трябва да губим, което сме длъжни да опазваме – както чуждото достойнство, така и своето собствено. Тогава ще разберем и какво означава човешката личност, защото ако човекът е образ и подобие на Бога, значи в него е отразен Самият Господ. Ясно е какво можем да виждаме, ценим и обичаме в себе си – онова, което Господ е вложил в нас. А ако човекът е само едно добре развито същество, което ходи на два крака, като същевременно използва човешка реч и съвременни средства на комуникация, тогава той не струва нищо. В такъв случай човекът може да бъде само една функция. И да превръща околните в най-обикновени функции.

Превод от руски: Павла Сивова

Източник: matrony.ru

Дарение за сайта

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 2/2017

Петровият грях

В последно време в православните среди, а и далеч зад техните предели,
Отиди горе