Какво е „дълбока държава“ и „дълбока църква“?

в Брой 1/2021 - Дълбоката Църква/Общество

Хората, ангажирани с укрепването на глобалните институции, могат да бъдат обединени само от онова, по което те са съгласни, а то съвсем не е разбирането за добър живот и добро общество, основано върху християнството, естествения закон или която и да е развита морална или културна традиция.

Изразът “дълбока държава” навлезе в новините наскоро и главно благодарение на изключителната съпротива в рамките на федералното правителство срещу Доналд Тръмп. Тази идея бива понякога разширявана и с понятието “дълбока църква”, която архиепископ Карло Мария Вигано описва като сенчеста клерикална мрежа, “която предава своите задължения и се отказва от дълга си пред Бога”.

За какво става дума? Архиепископът придава на ситуацията космически смисъл, смятайки я за част от битката между “синовете на светлината и синовете на мрака”. И ние наистина имаме основание да смятаме, че съществуват влиятелни мрежи, поставящи душите и народите в опасност.

Но дори и да е така, космическата перспектива може да бъде допълнена с по-ясно изразена човешка и институционална такава. Изразът “дълбока държава” произхожда от Турция и визира мрежа от офицери и други държавни служители, целяща поддържането на светския политически ред, установен от Кемал Ататюрк. Но идеята не е оригинално изобретение на турците. Тя е всъщност разширение на стари становища като тези за “силата зад трона” и държава в държавата, прехвърлени върху модерните бюрократични държави.

В днешната обстановка нещо подобно изглежда неизбежно. Държавните служители от кариерата имат собствени проблеми и възгледи за нещата, и те смятат, че разбират ситуацията, собствената си работа и целите на институциите си много по-добре от изборните длъжностни лица, които теоретически са натоварени с отговорността за това, а да не говорим за избирателите, които са избрали своите началници и плащат заплатата им. Освен това бюрокрацията е тромава и хората, които се занимават с насъщните проблеми, неизбежно намират други, не толкова формални начини за вземане на решения. Съединете тези две тенденции, и ще ви бъде гарантирано нещо от типа на дълбоката държава, на държава в държавата.

В последно време Църквата заприлича повече на една голяма светска организация. Онези, които управляват нейната машина, са развили едно особено разбиране за своята роля и идентичност, което е свързано много слабо с църковната традиция. Колкото по-управлявана и бюрократизирана става тя и колкото повече си сътрудничи с другите бюрократични организации, толкова по-очевидно е това.

Това разбиране се различава от старомодния клерикализъм, развивал се в съвсем друга обстановка. Изповядват го не само свещенослужителите, но и миряните, много от които работят не в Църквата, а в институциите, свързани с нея. В основата на техните претенции за легитимност не е Божията благодат, а нещо много по-съвременно, приличащо по-скоро на светската концепция за експертиза. Ето защо ние днес слушаме много повече за “експерти”, “програми”, “учебни материали” и “добри  практики” в Църквата, отколкото когато и да било преди.

Всъщност съществуването на нещо от типа на “дълбока държава” не е толкова лошо нещо. Кариерните служители наистина притежават специални знания и приемствеността на политиката е много важна. В системата на едно правителство, занимаващо се със сложни въпроси, мрежите от чиновници могат да изпълняват важна функция, натрупвайки опит, координирайки усилията си и “буферирайки” краткосрочните политически искания. Това е една от причините, поради които всички правителства поддържат професионална гражданска служба.

Дори в рамките на Църквата има смисъл импулсите и стремежите на папата да бъдат поне донякъде сдържани от институционалния опит и съждение на служителите. Властта, връчена на папата, означава, че той трябва да бъде внимателен по отношение на това, което говори и върши, и църковният еквивалент на държавните служители, които поддържат институционалната приемственост, му помага в това. Ако папата вземе непредпазливо решение, ще бъде добре неговите подчинени да ограничат неговото действие.

Днес обаче ситуацията се е променила с растежа на взаимосвързаната професионална и управленска класа, която управлява цялото западно общество. В своите висши слоеве тази класа включва бизнес-лидерите, а също и съдиите, държавните служители, лобистите, журналистите, учените, представителите на НПО и членовете на елитната адвокатура.

Връзките между тези хора се символизират от прочутата “въртяща се врата”, през която високопоставените чиновници обикалят между правителството, бизнеса, академията и некомерсиалния свят. Тези хора често са женени или пък свързани по други начини помежду си. Те все по-често посещават едни и същи училища. (Доналд Тръмп е първият президент след Роналд Рейгън, който не е възпитаник нито на Йейл, нито на Харвард, almae matres на всички днешни съдии от американския Върховен съд.) Интернет значително засили способността им да обсъждат и координират стратегията си и да обменят информация. А най-изтъкнатите редовно се срещат на такива мероприятия като Давос и Билдерберг.

В нашия все по-взаимосвързан свят тези хора не могат да не осъзнават все повече общите си интереси и грижи, както и предимствата на кооперацията. Това съзнание води до това, че те развиват лоялност по-скоро към системата като цяло, отколкото към конкретната страна или институция, на която служат.

Тези тенденции се засилват от днешния акцент върху необходимостта от общи системи за управление за решаването на проблеми като глобалното затопляне, епидемиите, ръста на населението и международното движение на работната сила. Този акцент е поне отчасти резултат от общия стремеж към един по-интегриран глобален ред. Ако в действителност системата за глобално управление ви е нужна по други причини, вие най-вероятно ще използвате съществуването на такива опасности и предполагаемата необходимост от глобални действия за борба с тях, за да пропагандирате нейната необходимост.

През последните десетилетия църковните лидери все повече се присъединяват към усилията от този род. При сегашния папа тази тенденция стана напълно доминираща, което се проявява в опитите за подценяване на нещата, които поставят Църквата в опозиция към господстващия светски консенсус, подчертаване на онези църковни учения, автентични или не, които се съгласуват с него, и стремеж към цялостна координация на усилията ѝ с работата на международните организации.

Тази тенденция, както изглежда, се подкрепя от онези хора в Църквата – “дълбоката Църква” на архиепископ Вигано, – които най-фундаментално се самоидентифицират като част от господстващата професионална и управленска класа. В някои случаи самоосвобождаването на тези хора от онова, което е специфично християнско, е очевидно свързано с освобождаването на тъмни тенденции в душите им.

Но какво всъщност да правим с всичко това? Кооперативен глобален ред, поддържащ мира, реда, стабилността и икономическото развитие – това звучи не чак толкова лошо. От тази гледна точка опитът на Църквата да влезе в съюз с формиращия се световен ред отразява вярата в това, че той е неизбежен и желателен и трябва да бъде изпълнен с християнски принципи чрез участието на Църквата в него.

Но възможно ли е в действителност това? Хората, ангажирани с укрепването на глобалните институции, могат да бъдат обединени само от онова, по което те са съгласни, а то съвсем не е разбирането за добър живот и добро общество, основано върху християнството, естествения закон или която и да е развита морална или културна традиция.

Вместо това става дума за визия, основана изключително върху технологиите и икономиката, поставяща си за цел единствено материалното благополучие и сигурност. Тези цели не се допълват от каквото и да е по-широко виждане за нещата. Това всъщност означава, че всичко трябва да служи на системата, смятана за подходяща за налагането на подобни цели – на един глобален технологичен ред, лесно контролиран от милиардери и бюрократи.

В този контекст светът трябва да бъде реконструиран според модела на индустриалния процес. Населението на планетата трябва да се превърне в компоненти и суровина за машината: управлявано, управляемо и взаимнозаменяемо. Националните, културните и религиозните традиции пречат на тази трансформация и трябва да си заминат. Както виждаме днес, историята трябва да бъде унищожена, паметниците срутени и дори половите отлики – тази основа на семейството и следователно на обществото в традиционното разбиране на тази дума – напълно заличени.

В тази система на Църквата няма да бъде позволено да бъде Църква: тя ще пречи. Тази насока на нещата изглежда също толкова тревожна и дори апокалиптична, както смята архиепископ Вигано.

Но дори всичко това да е така, усилията на глобалистичната бюрокрация ще претърпят неуспех поради собствената ѝ вътрешна слабост. Технологическият подход към всяко нещо свежда знанието до формална експертиза, отхвърляйки неформалното осмисляне на света и цялата мрежа от развилите се исторически очаквания и подходи, които съставляват същността на здравия разум. В резултат нашите ръководители губят връзка с реалността. Същевременно липсата на стабилно виждане за доброто и злото и породеният от това морален хаос усилват влиянието на страха и омразата, подхранвани от лъжата, като организиращи и мотивиращи принципи. Неотдавнашните безредици демонстрираха тази тенденция в пълна степен.

Тези тенденции не предвещават нищо добро, и е много вероятно, че ни очакват бурни години, когато обществото ще стане едновременно и по-анархистично, и по-тиранично, и по-некомпетентно. Как точно ще се случи всичко това, не може да се предвиди. И все пак ние знаем, че безумието разрушава само себе си, докато началата на живота остават стабилни. Ако Църквата се придържа твърдо към този принцип, тя ще победи. И ние сме сигурни, че така и ще стане.

8 юли 2020 г.

Превод от английски: Андрей Романов

Източник: catholicworldreport.com

Дарение за сайта

Джеймс Калб

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*