Menu

пътешествия∙изкуство∙култура∙история∙вяра

Какво да правя с другите?

в Брой 3/2018 - Какво да правя с другите?/Срещи/Християнство от

етика

„И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях. И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат.
И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото. И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото. Но вие обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите. И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден” (Лука 6:31-36)

Този текст е поразителен, защото разрешава целия проблем на социалната етика. Вижте този пръв общ принцип, който веднага преобръща всяко външно „трябва” и социална деонтология в нещо много по-дълбоко.

Какво да правя с другите? Просто е – това, което искаш другите да правят спрямо теб.
Какво искам аз? Да ме обичат, да ме уважават, да ме ценят, да ми помагат в труден момент, да ме подкрепят в някоя моя нужда, затруднение. Но трябва аз да стана ближен на другия, т.е. този, който пръв ще даде това. А никой не го прави. Тук имаме обръщане на пирамидата, по-скоро на логиката, на общата логика, и Христос сякаш пита – всичко това, което ти искаш и търсиш, защо не го даваш пръв?

Как се променя човекът! Видяхте какво е направил Христос – Той отишъл при митаря Закхей и му казал – ще отседна в твоя дом. Всички Го видели. Представете си, наблизо били книжниците, фарисеите, ние бихме казали – свещениците, епископите… и минава един грешник, някой, който злоупотребил с държавни пари, а Той му казва – ще дойда в твоя дом. Всички се ужасили. А митарят какво направил? Той бил разтърсен и казал: „…ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно”. Христос „ранил” този човек и това веднага дало като резултат неговата огромна промяна. Тоест, ако Христос му казваше – виж, сега трябва да дадеш половината си имущество на бедните! Той щеше да отговори – а защо да им го давам? Но какво направил Христос? Прегърнал го: ела, идвам у дома ти! Което означава – предпочитам теб, обичам те и те влагам в сърцето си. Ако Той седеше отдалеч и казваше: виж, не мога да вляза в дома ти, ти си окаян! Ако искаш да дойда, дай половината си имот! Щеше ли да докосне човека? Не. Никога. Какво прави Христос? Той отива пръв и го прегръща.
Вижте как това обръща нашата социална логика, според която постъпваме ние всеки ден, т.е. искаме от другия, но нищо не даваме.

 

затворен съм в моя крепост и чакам другия да почука на вратата и да ми предложи своето сърце, любов, имот

 

А защо да прави тези неща, не разбирам?! Ти пръв отвори вратата на крепостта, излез навън, потърси да видиш кой е другият. Защото и той е изстрадал. Ти, който имаш вяра в Бога и се чувстваш малко по-сигурен, направи първата стъпка!

И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат…

Особено когато им се даде възможност за по-голям грях, защо да не те обичат още повече? Нашите политици ни обичат изключително много – когато имаме избори, обожават, излизат и ни прегръщат, искат да ни стиснат ръцете, целуват ни, показват голяма любов към нас, защото тази любов ще бъде осребрена на другия ден чрез властта, която ще вземат от нас. Не е ли така? Това любов ли е? Не, не е. Това е егоизъм, това е откровена себичност.
Този евангелски текст има голяма простота, но и голяма дълбочина.

И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото

Не е нещо особено, защото това вземане-даване, тази обмяна на дарове се счита за социален закон за нашето паднало общество. Давам ти, даваш ми и чакам от тебе, понеже ти дадох. И естествено ти давам нещо по-малко, за да взема нещо повече. Това е „хитростта”. Не е ли така? Има хора, които смятат, че поддържайки връзки с властимащите – например с една картичка, която ще им изпратят за рождения ден, ще имат на какво да се облегнат при нужда; идва този, който ти е дал едно нищо, и иска от теб да му дадеш цяла планина, и дори настоява за това! Това има ли някаква връзка с любовта? Не, разбира се!

И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда?

Тук нещата стават изненадващи, защото по правило заемът се връща. Досега вървяха нормално. Тук Христос започва да ни подготвя една изненада.

Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото.

Досега беше добре, но тук… Ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Това любов ли е? – давам назаем, за да взема парите обратно и дори с лихва! И банките ни обичат толкова много… дават ни заем с унищожителни лихви, прибират двойно. А ако законът ги оставяше, щяха да вземат двайсеткратно и нищо нямаше да остане. Но тук дори това да прибереш даденото назаем, което се смята за естествено, изглежда не е толкова правилно, духовно погледнато.

А сега и бомбата:

Но вие обичайте враговете си!

Това е голямата изненада, тук е началото на нова епоха за човечеството; и това никога не е било съобщавано. Казвам ви го, търсете в Платон, в Индия, в Стария Завет – никъде няма да намерите такъв страшен, „анархичен”, повратен израз Обичайте враговете си! И правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо обратно.

Тук е съдбоносният момент. Защото се описва един толкова даруван начин на живот, бихме казали толкова несигурен, че то буквално ни ужасява. Струва ни се, че е някакво преувеличение; да не се крием зад думите… това е ужасяващо преувеличение. Да живея така?! Ами това е плашеща несигурност. Ако помислим малко – да обичам враговете си?… и каквото имам, да го дам там, където не очаквам да го взема обратно? Ще почувстваме нужда да отхвърлим това страшно учение, но по-нататък Христос ни помага да разберем какво точно означава всичко това и как то се осъществява.

И ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния…

Защо ще бъдете синове на Всевишния? Защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите. Той е различен от нас, Той е благ, тоест добър. Към кои? – към неблагодарните и злите, тоест към всички нас.

Защо казвам, че сме неблагодарни? Защото… кой от вас сега, в този момент, си помисли да благодари на Бога за това, че диша, че има какво да яде, че има какво да облече, кой от вас благодари на Бога в този момент, че има уши и слуша, здрав ум и разбира? Знаете ли колко хора нямат това днес? Кой от нас благодари на Бога, че въпреки всички свои греховете се намира в Църквата и се наслаждава на Божия дар и Тайнствата? За изповедта даром, за дара на благодатта – дар от Бога… Тайнствата са даром, от благодатта. Осиновлението е даром. Кой от нас благодари в този момент за всички добрини, които е приел, за Божия промисъл, който е почувствал много пъти в живота си… Следователно – да, ние сме неблагодарни. И не само неблагодарни, а и зли. Какво означава “зли” – да се възползват от вас, да вземат от вас за собствената си цел. Тоест някой има своята лукава цел, например избрал е да онеправдава другите, да ги осмива, да властва над тях, и използва Божиите дарове, т.е. това, че Бог го държи жив и го крепи, той го използва срещу другите, срещу вас. И Бог какво прави в този случай? Той настоява за тази връзка…

това е най-голямото от всички чудеса – че Бог не ни отъждествява с нашия грях

За мене най-великото от всички чудеса е, че Бог не ме отъждествява с моя грях. Интересно, това е нещо, което прилича малко на любовта, която има майката към детето. Когато тя не се съгласява, че злото, което детето й е направило, го характеризира в неговата същина и битие. Не. Детето ми всъщност е добро дете. Защо е добро? Защото го обича.

Бог толкова много обича. Когато обичаме един човек, ще му простим. Всички сте преживели това – когато обичате, прощавате. Знаете, че има малтретирани жени (съществуват и малтретирани мъже, явлението е общо), които когато журналистите ги питат: защо останахте толкова години там? С този човек? Защото тя го е обичала; знаеш ли какво ще рече това? Тя го обичала и затова останала при него. Обичала го е – какво означава това? Че не го е отъждествявала с неговия грях, със злото, което й е причинявал. Тя е казвала: това не е той!

Бог прави това в превъзходна степен. И такъв е смисълът на покаянието, което Той очаква от нас. Виждате, че ние нямаме истинско покаяние, което е много сериозно състояние. Защото тогава човек реално става сериозен и разбира тези неща, за които говорим. Стои пред Бога по определен начин, отказва да онеправдае други, да злоупотреби с тези дарове и да стане неблагодарен, а избира да славослови. Покайващият се човек славослови, а този, който няма славословие, няма покаяние. Само този, който се покайва, славослови и благодари.

Виждаме тази неблагодарност, която Бог обаче не взема предвид и даром ни позволява да пасем на полето на благодатта, без да ни съди. Бог не отсъжда – Той е много пестелив в това – Той очаква съда в есхатона. Ние раздаваме много присъди и постоянно се наказваме помежду си.

И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден

Какъв е милосърдният? Този, който се смилява, съжалява, покрива, защитава, подкрепя; казано накратко – този, който винаги отделя човека от злото. Злото, което човек върши – от самия човек. А ние отъждествяваме тези две неща. Злият е злото, което е направил и нека гние в затвора!.

за да прогоним злото, което е в нас, злото, с което не се боря в себе си, осъждаме злото извън нас

Винаги – това е закон, много важен психологически закон. Докато ако се боря с това в мен, аз не осъждам лесно другия, защото зная колко е трудно да се бориш със злото в себе си.

Затова всички големи подвижници, които познавахме, имаха огромна снизходителност към човека. Защото имат покаяние, знаят колко трудни са тези битки. Морализаторът няма никаква снизходителност, защото няма покаяние. Той казва – ти трябва да правиш това, той – онова... И е много жесток, защото няма покаяние. Когато имаш покаяние, не съдиш лесно, защото знаеш, че човекът е уязвим, че пада, че съгрешава, прави грешки. Знаеш го. Другият не го знае и настоява: ще постъпваш правилно! Осмива всичко и всички, дори прави пари и от това, и мисли, че така ще успее да оправдае своето съществуване. Човек обаче не се оправдава така, а само по обратния път – когато подкрепя другия.

Виждате, че крайният критерий, и това е най-удивителното, е любовта към враговете. Тези, които са чели книгата на стареца Софроний  – „Свети Силуан Атонски”, са видели това. Свети Силуан казва, че критерият дали един човек е духовен, дали е видял Божието лице, е любовта към враговете.
Не дали прави чудеса или в даден момент има прозорливост. Знаете ли, че проницателност и прозорливост в един момент може всички да имаме или да извършим чудо тук в критичен момент – ако изпиташ голяма болка за нещо, и с болка поискаш нещо от Бога, Той ще го направи. Това е едно чудо, малко чудо. Но ако не обичаме враговете си?

критерият за святост е любовта към враговете, т.е. когато вече не можеш да мразиш. Това показва и доказва, че си видял Божието лице

Св. Максим Изповедник казва някъде следното удивително нещо (в Главите за любовта) Този, който чувства и следа от омраза към друг човек, който и да е той, е напълно чужд на Божията любов. Пак да го кажа – който чувства дори следа от омраза към който и да е човек, той не знае нищо за Божията любов. Ако знаеш дори малко за Божията любов, не можеш да мразиш човека. Не можеш да ме мразиш; да ми удариш един юмрук в момент на афект – да, можеш; но не и да мразиш. Надявам се, че разбирате разликата. (Защото понякога и на децата си ще кажем нещо остро или ще ги порицаем.) Не можеш да мразиш човек, ако си видял Бога. Или не можеш да го мразиш задълго, ако си видял нещо от Него. Само да видим Божията любов, се стопяваме като свещта и вече никого не можем да осъдим, освен себе си.

себе си поставяме на скамейката, а не другия човек – това е голяма тайна

И не можем да осъдим. А ако тръгнем да го съдим, след малко ще го оневиним, тоест ще намерим оправдания за него Ще кажем: „Той има проблеми. Един има своята болест, друг депресия, какво да прави! “ Ще намериш оправдание за него.

виждате, че светците търсели и намирали оправдания за всички. Не е ли правил така и Самият Христос

Тези думи на Кръста „Те не знаят какво правят”… колко страшно нещо. Това е любовта към враговете. В онзи миг, върху Кръста, Той ни дава най-великия урок. Най-великият урок – Отче, прости им, не знаят какво правят! Кой може да направи това в онзи миг на най-висша неправда, на убийството, на мъченическата смърт, на несправедливата мъченическа смърт, която идва като отговор на безбройните благодеяния? Кой бил Разпнатият в онзи час? И кои били другите? Кой може в онзи час да каже „Отче, прости им, не знаят какво правят!“

Това е страшното величие, на християнството. Няма да го намерите никъде другаде. Колкото и да търсите, няма да го намерите. Милостиня ще намерите – и в будизма има милостиня. Милостиня. Това нещо тук обаче, т.е. любовта към враговете, човек никога не би могъл да си го помисли. То върви срещу нашата природа, то е Божия мисъл и предложение. Защото и Той, както казва св. ап. Павел, още докато бяхме мъртви за нас умря „За праведник едва ли ще умре някой; за добрия, може би, някой и да се реши да умре. Но Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни” (Римл. 5:7-8).

Не знаят какво правят! Той не го е казал, защото онези хора, които Го разпнали, действително не са знаели какво правят. Те знаели много добре какво правят. Уверявам ви. Обаче вижте колко страшно дело – Божията любов не ги отъждествява с това, което много съзнателно правили. Той ги предава на Бога неопетнени. Мои братя са – казва. И това нещо, казвам ви, осъществява Възкресението.

Защо се случи Христовото Възкресение? Христос е Бог и има силата за това? Добре, но тогава какво има за мен в Неговото Възкресение?

Възкресението става, защото Той заслужава да възкръсне, тоест Светият Дух Го възкресява, защото този вид любов не познава смърт. Той е Самият Бог, самото Битие, самият Живот.

Той „заслужава“ да възкръсне и дава на мен възможност да живея по начин на живот, който заслужава да възкръсне

Смъртта дошла от най-голямото себелюбие и затваряне… Как е дошла смъртта; защо умираме? Смъртта е съществувала, творението е тленно, но защо Адам умира? Адам умира, защото се е затворил в себе си, отделил се от Ева, от животните, от растенията, от всичко, накрая се отделил от Бога. Но съществува и страшната подробност – Бог го задържал в живота. Той загубил, Ева не загубил обаче живота си; загубил животните, растенията, отделил се от всички, затворил се в себе си. Бог обаче го държал в ръката Си жив. Но Адам реже тази ръка и започва да се разпада. Смъртта получава сила. Докато го е държала Божията благодат, тя държи съединени тялото и душата. Но когато започнал да се отдалечава от Божията благодат, станало нещо подобно на това, което се случва със сладоледа, който държиш в хладилника – да го кажа така, за да го разберете. Ако сладоледът бъде изваден от хладилника, той ще се стопи и ще остане само клечката. Е, тази клечка е душата, която остава. И пак добре, че тя остава, за да може един ден да бъде възстонавен целият сладолед. Това е: излизаш от Божията любов, от хубавия хладилник, който те е държал жив, и умираш. Първо се си скарал с всички, които са били в хладилника, след това си се скарал и със самия хладилник. Това е постигнал Адам. Така е настъпила смъртта. Да, ама си открил, че твоето отдалечаване от хладилника предизвиква нещо страшно, което се казва смърт, и така сме скарани с всички и дори умираме. Разбирате ли колко страшни последици има липсата на любов към враговете? Ние мислим, че в състоянието, в което сме, е естествено да не обичаме враговете. Какво по-естествено? След като е враг! Така ни възпитават – другият е враг!

колко енергия изразходваме в нашия живот, за да мразим. Знаете ли; мислили ли сте понякога колко хора мразим

И страшното е, че крепим нашето общество върху омразата. Това е страшно за мен, да ми е виновен някой друг; да трябва да намеря някого, когото да натоваря с моя хал, да бъде жертвен козел, да кажа: той е виновен! Но, не е виновен той. Аз съм виновен.

Аз – оттук започва духовният живот. Ако загубя това, съм загубил всичко. И основаваме, както казах, нашето общество върху омразата. Всички ставаме врагове на всички. Кой е виновен? – всички вдигат пръст и сочат другия. Никой не сочи себе си, никой не подозира себе си. Такова общество е болно. След това сочи и другия в семейството, понякога в Църквата, разбира се. Навсякъде единият сочи другия за виновен. Всеки застава срещу всеки; и накъде отиваме? После се разболяваме от депресия, защото всички са ни врагове, защото всички мразят. Е, ще мразя и аз, не е ли така? И изсъхвам напълно от благодатта на Бога; и какво остава? Излизаме от хладилника, както казахме, и единият се наслаждава на смъртта на другия. Ти умря и аз се успокоих! Но… и ти умираш сега, след малко! Това е безсмислено.

Не разбираме смисъла на Христовия Кръст, не разбираме следното просто нещо: защо Христос се разпна Сам, а не разпна евреите? В мига, когато Го хванаха, Той можеше да каже – такива ли сте вие?! 12 легиона Ангели! (Сам го казва, това не са мои думи.)12 легиона Ангели бих могъл да доведа сега. Вместо това, Той казва на св. ап. Петър – не говори, сложи ножа в ножника, сега не разбираш какво отивам да направя. Но кой разбра? Нима ние днес разбираме; кой разбира? Никой не разбира. Нашето нещастие се състои в това, че не Го разбираме и това е страшно. И тъй, 12 легиона Ангели и с един меч Той би направил всички на парчета. След това Христос щеше да каже на 12-те легиона Ангели: дойдете тук, да направим и римляните на парчета, да отидем да вземем избраните и да направим теократично царство на земята, където всички ще Ми бъдете послушни! Това не е ли следващата стъпка? И къде е любовта?

Моето царство не е от този свят. Царство като това, което вие знаете, мога и Аз да направя, лесно е за Мене, но това не е от Бога. Божият път не е този. Знаете ли колко велики неща са това и колко трябва да претегли човечеството, за да ги разбере? Колко… Питам се понякога, когато чета история: как трябва да си изпатим най-накрая, да унищожим напълно планетата? Старецът Паисий беше казал веднъж, че ще дойде епоха, когато ще предлагат на човека – избери грях!, а той ще го отхвърля, ще отговаря – не, не и не… Но ще се случат много беди преди това и слава Богу! Няма да съм жив, казваше, за да ги видя. Ще се случат беди. Разбирате ли какво има предвид? Ето сега виждате омразата в света. Докъде ще стигнем така? До разрушаването на Божието творение, на човечеството. Казваше ни и това – вярващите сте малко и трябва дълго да търсиш за да намериш брат, трябва вървиш час път, за да видиш един брат. Тогава, казваше старецът, тези, които останат, всички ще бъдат братя. Защо, защо обаче да стане по този начин, защо да стане така? Това беше голямата болка на стареца. Защо това да стане така?

Ако четете текстове – понеже съм човек, който постоянно работи с текстове и съм потопен в тях като учител и университетски преподавател – в текстове от I век виждам какво казват за християните тези, които са извън Църквата. Те са влюбени един в друг. Някой се разболява отиват в неговия дом да му помогнат, никой не е оставен гладен… Ако някой научи, че друг има някакво притеснение, тръгва от другия град. А през онези години не пътуваш с мерцедес за половин час, а с магарето, сред опасности, с вероятността да срещнеш разбойници…

Влюбени един в друг – така пише за тях. Затова светът е станал християнски; знаете, че не е станал насила. Насила три века и половина се опитвали да спрат християнството: милиони, милиони мъченици, изчисленията говорят за 11 милиона. Знаете ли какво ще рече 11 милиона мъченици по онова време? И мъченичеството не е спирало. Защо?

Ако всички тук решим да се обикнем, да станем едно братство и това, което има някой, да бъде и на другия, и да няма мое и твое, както казва св. Йоан Златосут какво ще рече мое и твое… и ако имаш един проблем, другият да дойде да ти помогне и да има естествения порив да помогне, защото така сам приема Божията благодат и благословение, и домът, и семейството му… В миналото реално са живели по този начин. Така е оцелял елинизмът – по един духовен начин и през трудни времена. Енорията живеела тази духовност. Особено през вековете, когато не е съществувала гръцка държава. Какво е имало тогава – един завоевател. Обществото как функционирало? Въз основа на духовни закони, на Църквата и нищо друго. Автономна метафизика на законите никога не е съществувала в тази страна. Разбирате ли? Държавата дори днес не може да предложи нещо в замяна на духовните закони, с които хората тук са свикнали. Нашите закони са чисто духовни; дори на това се дължи фактът, че въпреки хаоса гръцкото общество още е общество, където човек може да живее, още има ъгълчета, където се чувстваш добре. Тоест съществува състраданието, пожеланието „Да си жив и здрав“.

„да си жив и здрав!”, което казваме всички тук, е остатък от духовните закони; сякаш казваме грижа ме е за тебе

Ако отидете във Франция (живял съм много навън и пътувам постоянно, една част от годината прекарвам в Англия), или в Англия в банката, служителката или служителят толкова вежливо ще се отнесе с теб, особено ако си от противоположния пол, че ще си помислиш едва ли не, че ти правят предложение за брак. Тоест, ако не си наясно с нравите и си се оказал там, ще се заблудиш от прекомерната любезност, нежност и усмивка… Това същество обаче е напълно безразлично към теб. То има добро възпитание – научило се е да се усмихва, приело е, че така се прави и го очаква и от теб.

Тук, в Гърция, ако върнеш на продавача някакъв развален продукт, ще ти каже най-вероятно: „Какво ме занимаваш!”. Но ако евентуално намериш начин и натиснеш правилния „бутон” да говориш с него, той може да ти даде цялата каса и да ти служи като обезумял. Е, това е непонятно за чужденците, които идват и живеят тук. Това ги разбива, не могат да го проумеят. Как е възможно? – казват те. За нас не е непонятно, но то е продукт на този начин на живот, който не отъждествява, както казахме, греха с грешника, тоест това е връзка на любов.

Не забравяйте, че ние, православните, живяхме тези неща в по-голяма степен от други народи поради външна принуда. Защото, когато имаш над главата си един тиранин, как да живееш? Всички биха могли да отидат да стъпчат кръста, да заплюят иконите… и каквото ги накарат да направят: да съборят храма, да се потурчат. Защо не са го направили? Не са го направили, защото това, което намирали в Църквата, било много по-висше от това, което турчинът им давал. И предпочитали да бъдат роби и да плащат данък, но да не загубят тези неща, които им давали живот.

Затова ме боли, когато Църквата понася удари, защото тогава се поразява надеждата в сърцата на хората. И какво ще сложим на нейно място? Кого ще сложим?

 

да бъдат всички едно

Евангелието ни освобождава от морализма на проповедите, които често лесно могат да се превърнат в морализаторстване, Когато постоянно казваме „Трябва!”. Трябва да сме така, трябва да сме иначе, трябва да сме добри, трябва да не лъжем и т.н. Това не значи нещо особено. Първо, защото за да кажем това не ни е нужно Евангелието. Важното е Христос какво дойде да направи в света, защо е било необходимо Боговъплъщението. В това се състои голямата разлика между Християнството и всяко друго учение. Ако четете Епиктет – древен философ, когото много обичам, ще видите съвети за хиляди неща, които можете да приемете или не, но във всеки случай са ценни. Съвети за всекидневно поведение. Евангелието не говори за всекидневното поведение. Ще ми кажете: а не е ли необходимо? Разбира се, че е необходимо, но поведението на християнина е резултат.

Външното нравственото поведение, начинът, по който се държа, е резултат от много по-голямо и по-дълбоко събитие. В „Митът за пещерата” Платон казва – всички са затворени в мрака, виждат сенки, някой се избавя, качва се горе и вижда светлината. Християнинът е този, който вижда светлина, много голяма светлина, и след това животът му се формира във връзка с тази светлина. Тоест въпросът не е в това да хванеш някого и да му кажеш – „не кради!”, а че той сам не иска да краде след това, което е видял. Разбирате ли какво казвам? Той самият уважава себе си и другия, понеже е приел известие за тези неща.

християнството не е морализъм. Затова християнинът не се бори, за да приложи някаква етика, а тя идва като зрял плод

Плод на едно дърво. Дървото има значение. Така в даден момент и външно изглежда, че съм честен, че не съм крадец или измамник. Но именно защото е станало нещо много по-дълбоко в мене; а не просто защото водя известна борба и си казвам – виж, сега не трябва да крада!, но аз искам да крада и защо да не открадна… по-добре да открадна. Накрая идват и помислите – Всички крадат! (Ако чуеш някой да казва всички го правят! да знаеш, че и той самият го прави; повече от другите, или поне иска да го направи, след като „всички го правят“.) По този начин стигнахме дотук, където стигнахме днес. И ще ви кажа защо всички крадат. Въпросът не е да кажеш не кради!, а да покажеш на човека светлината, за да може той сам да разбере, че да крадеш е гибелно за него, за крадеца, защо за този, който краде, е нещо лошо. Той сам ще види това, когато погледне по-широко, тоест когато реално влезе в пространството на Църквата.

Този текст иска да подчертае това. Текстът е от т.нар. първосвещеническата молитва на Иисус. След Тайната вечеря, преди да заловят Христос, Той отправил първосвещеническата молитва към Отца пред Своите ученици, която представлява чудесен анализ на делото на домостроителството, на това, което Той Самият дошъл и искал да направи. Затова тя се чете в дните след Възнесение Господне и преди Петдесетница, която е връх на Божието домостроителство.

Това като каза Иисус, дигна очи към небето и рече:

Отче! дойде часът: прослави Сина Си,
за да Те прослави и Син Ти,
според както си Му дал власт
над всяка плът,
та чрез всичко, що си Му дал, да даде тям живот вечен.

Дойде час. Кой час? Часът на Кръста. Но не е часът на Кръста, а на великата любов. Казвали сме, че Кръстът не е наказание на някого; няма някой, който плаща, а има Някой, Който поема отговорността на всички. Това е Кръстът.

сред общата буря – както е и днес и всички сочим другия и казваме ти си виновен! Но идва Един, Който е невинен, и казва Аз съм виновен!

Часът на Кръста е часът на логиката сред абсурда. Часът, когато Някой поема отговорността на всички; и затова Кръстът е слава. Бог прави това и то не е случайно, Той поема отговорността, сякаш един баща поема отговорността за катастрофата на живота на своите деца, които сами са унищожили живота си. Той като баща обаче поема отговорността и казва – аз съм виновен, след като вие сте такива! Това е часът на Кръста, който е часът на славата. Прослави Сина Си, за да Те прослави и Син Ти. Това означава удостой Ме да вляза в това мъченичество на любовта! Това е всичко: славата на Сина е именно Кръстът и естествено Възкресението, но Възкресението е израз на славата на Кръста.

Възкресението означава, че преминавам към нетлението, към безсмъртието, означава, че придобивам абсолютната любов

Това нещо е славата. Кръстът е слава и Възкресението е явяване на славата. Прослави Сина Си, за да Те прослави и Син Ти. Коя е славата на Сина? „Според както си Му дал власт над всяка плът, та чрез всичко, що си Му дал, да даде тям живот вечен”.
Славата, която ще отдам на Теб, е, че тази благодат на Възкресението, която ще получа, ще я дам на тези, които Си Ми дал, на това паство, което дойдох да създам в света. Ще им дам живот вечен, т.е. животът и благодат­та на Възкресението. Бихме могли да кажем, че животът и благодатта на Възкресението е нещо, което започва още сега. Хора, които живеят като възкръснали, срещаме и сега, в този живот. И преживяването на възкресението не е нещо, което идва в есхатона, а тук и сега. Понякога виждаме една хубава девойка, която става монахиня. Защо стана монахиня? – питат. Какво й липсва? Как може да го направи? И естествено – това не са ненормални, душевноболни хора, уверявам ви, че са много здрави. Повечето монаси са най-здравите хора, които можете да видите – обикновено. Защо, кое създава възможността за този скок, който ние не можем да направим? Това е преживяването на Възкресението.

Една игуменка, която има физическо увреждане и е свята, аз я почитам като жива светица, ми каза преди време следното: когато била малка – те били многодетното семейство – всички деца отивали при бащата, който им казвал – Елате!, но на нея казвал: Ти – не! Тя била инвалид. Ти – не! Да казваш на едно малко дете-инвалид ти – не. След това тя отивала да играе навън, но къде да играе? И тъй, едно такова същество (знаем малко и ние, психолозите), това дете ще се поболее; няма възможност да се избави. Тя обаче каза:

…внезапно познах Христос, възлюбих Го и всичко свърши! И тази жена се превърна в опора за хиляди човеци

Тя е игуменка на едно голямо сестринство и опора на много хора. Как е станало това? Това е преживяване на Възкресението, а именно – че

този живот се е съединил с живота на Бога, безсмъртието на Бога е преминало тук и смъртта не съществува

Това го казва стареца Порфирий – когато станах монах, разбрах, че не съществува смърт. Не съществува смърт, но за да може човек да разбере това, да го има като опит – това е нещо, което го дава дълбокият живот в Христос, реалният живот в Христос. То първо идва като озарение. Човек започва да подозира, тича натам и постепенно може да разбере всичко това; и такъв е опитът на мъченика. Мъченикът не е свят, защото е станал мъченик в мига на мъченичеството, той отпреди е бил свят. Мъченичеството показва освещението. Той не го постига в онзи миг, а то само доказва един възкресен опит. Защото мъченикът вижда отсрещния бряг. И е много важно преди да умрем, Бог да ни удостои да видим отсрещния бряг. Тогава не съществува смърт. Разбирате ли? Как да съществува смърт, когато старецът Паисий говореше за предците ни и ги виждаше, след като имаше опит от отсрещния бряг; отиваше и се връщаше оттам… Разбирате ли? И го правеше с лекота.

И тъй, идва този възкресен опит, който Синът принася на Отца, и човек внезапно – това е най-силното – няма нужда от греха. Тоест той чувства, че не греши. Но не защото е някакво божество или богиня, а просто защото няма нужда от греха. Сега на мене да ми кажете: недей да грешиш!, но как да не съгреша, след като се страхувам от смъртта във всеки момент?

как да не съгреша, когато ми се дава възможност и когато всички съгрешават

Дори не се нуждаем от греха – това е опитът от Възкресението. Този опит не е далеч, не мислете, че е нещо, което го имат само великите светци и мъченици. Това е опит, който имат и обикновените вярващи. Срещал съм обикновени селяни, които имаха този опит, и то много дълбоко в своята душа. В миналото това съществуваше сред народа и се раждаше една естествена справедливост в човека, без той да се бори да я налага психологически.

А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа;

Вечен живот е да познаваш Бога като Бог и Баща и да познаваш Този, Който е пратил – Иисус Христос.

вечният живот не е някакво фантазиране, а връзка, моя лична връзка с Бога като Баща

Той не е просто Създател, а вече е Баща за мене, защото Този, в Чието име Го познавам, е Синът. И бивам осиновен и влизам в тази връзка. Отче наш, Който си на небесата – това е връзка, която ме прави вечен. Връзката с Вечния.

както връзката с един тленен и болен ме прави тленен и болен, както връзката с едно зло накрая ме прави зъл, така връзката с Вечния ме прави вечен

Аз Те прославих на земята, свърших делото, що Ми бе дал да изпълня. И сега прослави Ме Ти, Отче, у Тебе Самия със славата, що имах у Тебе преди свят да бъде.

Направих това, което трябваше в света, явих Те като Отец, а не просто като Създател; и сега Ми дай славата, която имах преди светът да се създаде. Говори Синът, вечният Син на Отца, Който е Човек и едновременно Бог.

Явих Твоето име на човеците, които си Ми дал от света; те бяха Твои, и Ти Ми ги даде, и спазиха Твоето слово.

Тоест явих Те както си, не като висша сила, а като най-висшето Същество, Което обича да бъде Баща. Внимавайте, изборът на Бога да бъде Отец (Баща) е неочакван избор. Би могло, но не би трябвало непременно, Той да е (наш) Отец. Ние сме създания, не сме синове по природа, един е Синът на Отца. И това, Създателят да иска да бъде наричан Отец (Баща) от Неговите създания, вече е голямо откриване на любов. Отец, а не просто Създател. Аз зная, че те са Твои и Ти Ми ги даде, за да ги вложа в тази връзка, да явя Твоето бащинство още по-добре, по-дълбоко, да ги поставя в тази връзка заедно с Тебе и да пазят Твоето слово.

Сега разбраха, че всичко, що си Ми дал, е от Тебе; защото словата, що си Ми дал, предадох им ги, и те приеха и разбраха наистина, че съм от Тебе излязъл, и повярваха, че Ти си Ме пратил.

Сам Бог посещава света. Този, който реално чете Евангелието, и чете древна и съвременна философия, разбира, знае и вижда, че тези неща не съществуват никъде другаде. Такава огромна чест към човека, такова огромно откриване на Бога към човека, което ще намерите в Евангелието, а именно – че Бог явява Самия Си живот на човека и му казва – виж, Аз живея така, дойди и ти в този живот!

Аз за тях се моля; не за цял свят се моля, а за тях, които си Ми дал, защото са Твои.

Вижте тук една огромна разлика. Светът не знае тези неща. „Кой“ е светът? Това са всички тези, или всички ние, които не разбират тази конкретна връзка с Отца, с Бога като Баща. За тях Бог е някаква висша сила, която дори не съществува и те живеят сякаш не съществува нещо подобно, сякаш това измерение изобщо не съществува в живота.

И всичко Мое е Твое, и Твоето Мое, и се прославих в тях. Не съм вече в света, но те са в света, а Аз ида при Тебе, Отче Светий: опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние.

Стигнахме до великия израз, израза, който старецът Порфирий е казал, умирайки:

да бъдат всички едно. Тук е великата тайна, величествената тайна на живота

Ако искате, кажете и на спасението (думата не ми харесва много, защото ми напомня за юридическото спасение, но кажете и спасение). Тук е животът, тайната на присъствието на Бога, а именно – всички да бъдат едно, както сме ние. Едно.

Оттук можем да започнем малко да разбираме, доколкото е възможно и колкото можем, какво представлява тайната на присъствието на Бога в света и как точно се проявява. Пак ще говоря лично. Когато за първи път срещнах стареца Порфирий и стареца Паисий, преживяването, което имах, беше, че те съществуват в света само за мене. Много тайнствено преживяване. Тоест сякаш са дошли в света, за да ме срещнат. Те създаваха впечатлението в мен, че съм уникален, неповторим. Никога не ми го казаха, но цялото това лично общуване с Бога, за което те спомогнаха, откривайки ми живота, минали и бъдещи събития, изцелявайки ме от болести, създадоха впечатлението в мен, че аз съм огромно събитие за живота на света, че животът ми има абсолютно значение. Това, че Сам Бог стои наблизо и ме гледа с удивление, мене, както бащата гледа с удивление детето си, което току-що се е родило. Бог стои наблизо с такова удивление и ме гледа! Това преживяване, това нещо – че другият съществува за мене, че Сам Бог е дошъл за мене, че това нещо се свързва със събитието на живота – това е преживяването на любовта, това е духовната любов. Чувството е, че е Пасха.

Всеки път когато идва Пасха и изгрява онзи светъл ден, след св. Литургия на Пасха, имам същото чувство, както когато бях при тези светци. Именно защото

Пасха е денят, в който всички ставаме едно. Минал е Кръс­тът, настъпило е сприятеляването, никой не е виновен, всички са свободни

В онзи ден всички са превъзходни. По някаква причина в онзи ден всичко е наше. И ако можехме да останем в светлината на онзи ден, щяхме да разберем какво именно е вечният живот. Защото има риск да бъде и вечно мъчение – представете си така, както сме, с мъките, които всеки има, с притесненията и безизходиците, да ни кажат – ще живееш вечно!

Какво означава вечният живот? Веч­ният живот означава вечна грижа, вечна връзка, която е постоянно нова. Тоест вечният живот е вечна любов, внимавайте в това! Любов, която постоянно открива нови неща. Някога старец Порфирий ми каза за вечния живот – знание, което никога не свършва. След това го намерих в св. Максим Изповедник, който казва, че вечният живот е вечноподвижен покой или вечностоящо движение. Първото означава покой, който никога не свършва, но постоянно е нов. Постоянно нова е само една връзка. Тези, които реално са възлюбили в живота си, знаят, че не се насищат на любовта. Любовта е знание и постоянно ти открива нови неща. Този, когото обичаш, не ти омръзва. Ако започне да ти омръзва, това означава, че нещо не върви добре, че е започнал да се появява някакъв проблем, тоест любовта е спряла да действа. Защото човекът е необятен и чрез любовта постоянно откриваме в него нови неща. Затова виждаш хора, които имат усещане за Бога, да живеят заедно десетилетия наред, да не се насищат помежду си и да казват вечността няма да ни стигне! Виждаш светци, хора, на които е открит този живот и те не се насищат един на други. Виждаш и такива, на които другият им тежи и днес сме такива, омръзваме си един на друг, защото любовта на мнозина охладня, днес нямаме усещане за Възкресението, смъртта ни е завладяла и всички сме затворени в себелюбието.

със светия човек чувстваш, че той съществува за тебе

в онзи миг. И съм ви казал това, което ни каза старецът Порфирий – когато се моля за някого, не казвам Господи Иисусе Христе помилуй го, а помилуй ме! Минаха много години, за да започна да разбирам, че само така молитвата бива чута.

нашата молитва не бива чута, защото не се поставяме на мястото на другия

а казваме Боже мой, хайде помогни и на него! И тъй, ако можеше да заемеш неговото място и да кажеш аз съм той, веднага щеше да става това, за което се молиш! Естествено не знаем как точно „работи“ молитвата, но някак така.
молитвата е тайната на излизането от себелюбието, тайната на любовта към другия, тайната на любовта към брата…

Протопр. Николаос Лудовикос

Протопр. Николаос Лудовикос

Протопр. Николаос Лудовикос е гръцки духовник, преподавател по догматика и философия в Солунската църковна академия. Изнася лекции в Православния институт на Кеймбриджкия университет, в университета в Дърам и в други висши училища и изследователски центрове в Европа. Автор е на книги, студии и статии, посветени на въпросите на пастирското богословие, православната догматика и психотерапия. През 2015 г. на български език излезе първият том на книга с негови беседи от издателство "Омофор".
Протопр. Николаос Лудовикос

Latest posts by Протопр. Николаос Лудовикос (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*

Последни от Брой 3/2018 - Какво да правя с другите?

Спасение и святост

Вярата в спасението заема централно място в християнското учение и предизвиква много

Целият съм щастие!

На заседание  от 27.11.2017 г. Светият синод на Вселенската патриаршия провъзгласи канонизацията
Отиди горе