Йоан

в Брой 3/2010 - Пустините вътре в нас/Култура

Не можех да не напиша тази книга. Тя се роди от дълбокия ми потрес при осъзнаването, че Евангелският разказ е истина.

Поколения наред израснахме в абсолютно невежество по отношение на православната ни вяра. Предадохме това невежество и на децата си. Не говорим за него, ужасно ни е срам.

Но нямаме друг камък, върху който да стъпим.

Нямаме друг дом, където да се приберем.

***

Откъс от романа "Марма, Мариам"
Откъс от романа „Марма, Мариам“

Реката Йордан преминава през Юдейската пустиня и се влива в Мъртво море. Тишината там е особена. Това е най-дълбоката, най-вдлъбнатата точка на земята. Морето е графитено тъмно, гъсто, неподвижно;  магма, застинала на дъното на гигантска фуния. По залез планините около него придобиват призрачни виолетови отенъци, като че ли са прозрачни и живи, като че ли някога са имали кожа, а сега тя е одрана и те са останали каменни, скалисти, сурови, без почва и растителност, оголени, костта на земята, от която плътта е изпаднала. А преди тях е пустинното поле от камъни и глина, равното поле от пясък, прах и камъни, в които светлината се пречупва и разбива на хиляди стъкълца, те попадат в очите, в порите на кожата и затрудняват още повече и без това непосилното ходене.

Земята тук е живо месо от нерви и пулсации, което кърви, понякога кръвта засъхва в случайно изникнало разкривено дърво или причудлив храст, изгорели под нажеженото небе. Светлината извира отвсякъде, затова смъртта тук не е страшна, светлината ще прониже смъртта, прахта в устата, горящият вятър, пясъкът, по който едва се стъпва, пустотата на това небе, пустотата на пустинята, пропукането на камъните от непоносимото слънце, възпламеняването на храстите, намирането на скакалци, опичането им на огъня, очите смъдят, една изсушена фурма, няколко глътки вода и отново погледът, отправен към кървавите планини, прозрачният въздух по залез и после мракът се спуска съвсем бързо, с изгряването на вечерницата вятърът ще стане леден, планините ще застинат в звездната светлина. Тогава едва Йоан ще влезе в пещерата си в отвесната каменна скала, приведен ще направи няколко крачки и свит като ембрион ще легне върху рогозката, почти единствената вещ, която е взел от дома на родителите си. Завива се с изсъхналата, корава кожа, главата му е върху камъните, тялото му е като в утроба в скалистата вдлъбнатина, не, скорпионите и змиите не пристъпват към нея, нито дивите кучета, нито чакалите, те само вият отдалече и напомнят за себе си, не, няма да ме уплашите, ехиднини. Защото Господ е с мен. Господ е пастир мой. Господ, пред него едничкия съгрешаваме. Мръсникът Ирод, който уби брат си, за да се вмъкне в ложето на жена му. Развратникът Ирод, който инсценира самоубийството на най-приближения си, за да не се разкрият злоупотребите му с десятъка. Лисицата Ирод, който уби синовете си, за да изчезнат претендентите за трона му. Сифилистикът, в чиято плът при смъртта му ще има гниди и червеи и болките ще го пронизват. Безбожникът Ирод, който щеше да обезглави него, Йоан, Йоан свит на кълбо в скалистата вдлъбнатина, вслушан във воя на кучетата, Йоан изгорял, изсъхнал до черно от пустинното слънце, Йоан всяка нощ вижда главата си връху сребърния поднос, вижда Саломе да танцува под съпровода на флейтите, заобиколена от танцувачки с извезани ленти около бедрата и косите, с почернени ресници, с удължени от грима очи, всички те извиват телата си под горящия му подглед в скалистата пещера, протяжната музика на флейтите, лъстивите им движения, звънтенето на дайретата и биенето на тъпаните, които подлудяват жителите на Йерусалим, на това пиршество, на което щяха да поискат главата му Йоан вижда още, че музикантите ще свирят клекнали на лютни и лири, че късите им флейти ще надават пронизителен писък, вижда отново Ирод, бездарното подобие на римските императори, той собственоръчно ще даде сребърния поднос на танцувачката и така ще откупи още няколко часа от гъвкавото й, змиеподобно тяло, главата на Йоан срещу танца на Саломе, видя още много, много години по-късно Саломе да припада в дълбока река, опитва се да я преплува, към нея се движи огромен леден къс, Йоан вижда, Саломе крещи, вика за помощ, иска да избяга от ледения къс, но течението го носи право към нея, вече е съвсем близо, ето, леденият къс се удря в тялото на Саломе, прерязва  шията й, продължава надолу по течението, кърваво петно във водата, но само за миг, течението го отмива, виковете на хората от брега, някой е скочил, но вече е късно, главата ще изплува малко по-надолу, оплетена в коренищата на дърво и ще бъде трудно да я извадят, ще отрежат с нож косите й, гарвановочерни някога, сплетени на змиевидна плитка.

john-baptistНечовешкият рев на Йоан, който се блъска в каменната утроба на пустинната планина, виденията, които го сполетяват през нощта и отекват в нечленоразделни викове, Йоан, които вие срещу звездите като подлудяло псе, косата му е щръкнала,  в брадата му гниди; черен, див, подвижен скелет, от очите му струи светлина и осветява всичко в тъмното, вижда следите на змиите и на лисиците, следва ги, така бяга от виденията си, от ледените късове, от телата на танцувачките, от похотите на Ирод, от флейтите на музикантите, от разврата на йерусалимските граждани, от глухия рев на пустинните лъвове. Няма как по друг начин да се успокои, съвсем сам в цялата земя, в сърцето на пустинята, а иска да забрави, иска някак да прекара нощта, някак да дочака светлината на утрото, години, години наред този живот сред пясъците и дивите твари, сред камъните да графитеното неподвижно море, в най-ниската точка на земята, съвсем близо до магмата, в най-прозрачния въздух, в наситената глухота, в този необичаен пъкъл, в този казан от кървавост и светлина, само със скакалците, само с меда, само с едната изсъхнала фурма и изригващата светлина от очите си, нечовешките викове. С мощния си плътен глас, със съзнанието за своето избраничество, говорител на Бога и обвинител – няма нито един праведен, никой не остана, който да търси Бога, нито един, хората живеят в блъвотината си, няма кой да прави добро, няма нито един, не са трезви, горделиви са, съобщници на бесове са, само да ядат и да пият, защото утре ще умрат, всички се отклониха от пътя, вкупом станаха негодни, не могат да се свестят, земни са, не са небесни, няма кой да разбира, няма кой да търси Бога, похотливи са, блудстват, изкусители са, роптаят, не знаят, че заедно с изкушението се дава и изход, пустош и неволя е по техните пътища и Бог го гледа отвсякъде, от цялата пустиня, от празното небе, от нагорещените каменни възвишения, където светлината се разбива на хиляди лъчи  и се впива в очите, тялото, сърцето му, очите сълзят, солта е засъхнала по страните му, петната от сол по лицето му като лишеи, всеки дол ще се изпълни, всяка рътлина ще се сниши, всяка плът ще види Божието спасение, единородния Мой Син, който е в недрата ми, той идва след тебе, ще свидетелстваш, Дух Свети като видиш, че застава над някого, той е Агнецът, той ще вземе греха на света, сам сред каменните плата на пустинята, сам сред пустошта без дървета, без вода, сред остриетата от светлина, сам с гласа на Бог, сред тишината и празнотата на горящото небе, нито облак , нито вятър, нито птица, светлината се разбива на снопове, нажежените камъни, неподвижното море, кървящите планини – покайте се!

Покайте се! – е яростният глас, който се носи над пустинята, суровият глас на този станал на въглен човек приканва и заповядва на израилтянските жители.

Безкрайна нишка от кервани се източва към Мъртво море там, където Йордан се влива в неподвижните води, стотици камили, ослици, цели семейства, напуснали къщите си от дърво и камък, понесли вълнените си покривала, йерусалимци, галилейци, юдейци тръгнали към Йордан, към гласа в пустинята, който не се страхува, но говори, не млъква. Покайте се, защото за нас е оставено единствено покаянието, изтъкани сме от грях, в беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми, едно няма, с което да се похваля пред Господа, само неутолимата жажда за Бог, която непрестанно расте, да помним своето невежество, своята грубост, да изречем греховете си, защото Господ е близо! Вървят по едва забележимите прашни пътища, сред глухото биене на сърцата си, сред пронизителната тишина, от която поклонниците залитат, сред миризмата на добитък и пясък, който се завихря от вятъра около изсъхналите храсти, около тръните, те се забиват в ходилата и ги раздират, кервани от поклонници през пустинята, те ще бъдат очистени в тъмнозелените води на Йордан, реката ще понесе греховете им като удавници, ще ги влее в умъртвеното море.

Сега кръщавам с вода, крещял Йоан и гласът му се носел над бреговете, след мен идва онзи, който ще кръщава с дух и истина и се взирал в лицата на всичките изпитателно, взирал се в лицата на мъже, деца, дори на жени, погледът му помътнявал от толкова взиране, но така и не виждал Дух Свети да застава над някого, разсъдъкът му го напускал с всеки изминат ден, сърцето му не чувало вече никакъв глас, сърцето му слушало само изповедта на поклонниците, кървяло, очите му вече не виждали, кръвта се просмуквала в напуканите устни, в разранените крака, в гласа му, който ставал все по-сух и дрезгав, по-глух.

Теодора Димова

Теодора Димова е българска писателка и драматург. Била е журналист, преводач, преподавател по английски. Работи в редакция „Радиотеатър“ на БНР.
Теодора Димова

Latest posts by Теодора Димова (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 3/2010 - Пустините вътре в нас

Отиди горе