Йерусалим: eдна нощ с мирис на небе

в Брой 3/2017- Христос воскресе, радост моя!/На път от

„И спасените народи ще ходят в светлината му …”                             
Откр. 21:24

Вдигнахме чела от мраморната плоча на Гроба Господен. Бях оставил върху нея още домашната си Библия, кръст­чето на врата ми, броеницата, която си взех от Витлеем, и иконата на Пресвета Троица. До мене баба беше оставила сълзите си. Вдигнахме се на крака, като аз й помогнах. Бяхме влезли заедно в Кувуклията. Добре знаех, че Тялото Му е било положено под плочата, но тук бяхме по близо до небето, на което се беше възнесъл след 40 дни.

Трудно е да се каже как се чувствах­ме в онова малко пространство, но нека опитам…

Баба ми Милка цял живот искаше да посети Светите земи и да се поклони на Божи гроб. Откакто я помня, говореше за това. На младини кръстила майка ми и леля ми в Соколския манастир, тайно от съпруга й и мой дядо, партиен член и убеден комунист. И до ден днешен се изповядва и причастява. Когато беше вече на 77 години, най-накрая успяхме да се организираме и да заминем за Израел. С нас беше и нейната внучка и моя братовчедка Михаела. И тримата имахме небесното покровителство на нашия общ именен светия – Архангел Михаил. Тъкмо към него се обръщахме в моливите си. Разбира се, срещнахме отпор от нейните дъщери и наши майки, изобщо от цялата рода, че това, което предприемаме, е самонадеяно и опасно за здравето и дори за живота на баба. Тя наистина имаше високо кръвно, некроза в коляното и общо-взето – какво ли още не. Но ние разполагахме с един-единствен и все пак несломим аргумент – човешката ни вяра в Бога. Че Той ще ни запази и завърне в здрави тела и обновени души. Че всичко с Негова помощ ще бъде наред. И наистина беше…

В юдейската пустиня на Кумран, при басейните за очистване на есеите, сред горещия и сух въздух, поглеждах притеснено термометъра, който показваше 41 градуса. Сетне поглеждах баба, която спокойно напредваше скрита под широкополата си капела и ми се усмихваше.

Около час по-късно тя вече беше по бански на Мъртво море, мажеше се с кал заедно с нас в плитчините на езерото, пиехме бира „Златна Давидова звезда” в най-ниския бар на Вселената и обикаляхме брега с една луда голф количка. С две думи – радвахме се.

Няма да забравя как в края на този страхотен ден – Генисаретското езеро, Кумран, Мъртво море, р. Йордан, Йерихон – в хотела, докато се приготвяхме за лягане и мълчахме, замислени върху преживяното, баба седна в леглото си, въздъхна и каза: “На обяд тая зеленчукова супа колко беше вкусна!”. С Мишето се затъркаляхме от смях по мокета…

Е, два пъти действително й стана лошо – докато се качвахме пеша към Елеонския хълм и в подземието на храма в Лод (Лида), където са мощите на св. Георги. Веднъж заради горнилото и втори път заради задуха от скупченото множество на гръцките духовници, които пееха и служеха, и мастилените етиопски жени, които се покланяха на великомъченика.

Но всичко, Слава Богу, завърши добре.

Та, така се чувствахме сега в малкия параклис на големия храм в стария град на Йерусалим. Бяхме в туптящото сърце на вярата и света, мястото на погребението и Възкресението.

Беше късният следобед на Велика сряда.
Всъщност пристигнахме в Йерусалим предната вечер. Оставихме баба да почива и хукнахме към Светинята на светините. Пристигнахме пред заключената масивна порта, въвеждаща в двора на храма. Отпред чакаха мъж и жена от Германия. Постояхме с тях, помолихме се, коленичили пред вратата, и си тръгнахме. Бяхме изморени. Скочихме в едно такси и започнахме да се пазарим. Михаела е по-оправна от мен в подобни преговори. Такава й е професията, в която постоянно предоговаря цените с клиентите. Тя седна уверено отпред и заговори с шофьора на шумен английски, а на задната седалка мене ми беше малко нещо смешно, че се пазарим с евреин. В крайна сметка ни закара до хотела за 30$. Не знам кой беше надвил, но предстоящият сладък сън беше нашата крайна самодостатъчна победа.

На другия ден обаче аз имах нужда да остана сам. Макар добре да знаем, че човек никога не е сам. Така де,  исках да си поговоря насаме и човешки с Бога на Неговото лобно и славно място. Изпратих моите Михаели до туристическия автобус, където се качи цялата поклонническа група. Честно казано, трябваше да се откъсна от тези хора. Мнозинството от тях по-рано през деня се бяха втурнали да запъхват бележчици с желания в Стената на плача, като почти заклатиха глави като ортодоксалните евреи. А в приземния етаж на Сионската горница (в същата сграда са цитаделата и гробът на св. Цар Давид) – мъжете побързаха да си сложат кипи на главите, за да влязат и позяпат някаква местна служба. Опитвах се да възприемам с равна душа всичко това (любовта в случая не беше по силите ми), но преди всичко изпитвах презрение. Сякаш боговете за тях бяха като ароматизирани страници на козметично списание – можеш да потъркаш всяка и да подишаш аромата й. Задницата на автобуса потъна в града и изчезна от погледа ми.

Втори път застанах пред Кувуклия­та. Вече нямаше никаква опашка, която да се вие около нея. Виждах вътрешността й, която светеше като свещен фенер в мрака. Въпреки възможността, реших да не влизам повече. Исках да съхраня онези моменти вътре, споделени с баба. Така го почувствах тогава.

Наоколо не бяха останали много хора – група жени от Сърбия, няколко рускини, охранители и служители. На всяка от страните на параклиса имаше нещо като ниша на отделно християнско изповедание: католици, копти, арменци, етиопци и сиро-яковити. Виждах как съответните духовници-отговорници по местата се приготвят да си тръгнат. Покрай мен мина арменският свещенослужител и за миг се поколебах дали да не му се оплача, че времето тези дни е страшно горещо. Засмях се, но не го направих.

Самият Гроб Господен, разбира се, е под опеката на Йерусалимската патриаршия. Наоколо сновеше висок монах, чието послушание явно беше да отговаря за пропускането на поклонниците в параклиса. По-рано през деня беше забавно да го наблюдавам как прави забележки, подкрепени с отривисти жестове на ръцете, към хората да побързат. Сега обаче хора нямаше, времето беше благодатно спряло и той изглеждаше доволен и омиротворен. Приближих се към него и го заговорих. Дадох му приготвения списък с имена за поменаване. Той ме попита за моето. Когато получи отговор, сложи ръка на главата ми, погледна Кръста над Кувуклията, промълви нещо и отмина.

Беше време за молитва. Особен момент, за който се подготвях дълго време. Последва поток от слова към Словото. Обикалях наоколо и се молех. Имах чист канал за общение с Бога. Усещах го като осемлентова магистрала, като във всеки момент знаех какво се случва с всяка кола (мисъл). Радвах се, че имах дръзновение и молитва към Него и Му бях благодарен за това. Дълго време се бях молил тъкмо да имам молитва. Твърде често бях разсеян, неуспешно имитирах благочестивия език на молитвеника, излъчвах кухи лозунги, които ми звучаха фалшиво-патетично, недостоверно, небогоугодно.

Но сега беше друго. Имах  подобно преживяване година по-рано при едно далечно азиатско пътешествие. В Банкок преминах отвъд разкапаните плодове по сергиите, лъстивите жени, които те викат в прохладата на масажната маса, въобще през порока, изнесен като норма на улицата, и стигнах до руския храм “Св. Николай” в един по-тих квартал. На входа посегнах да целуна ръката на изпречилия се на пътя ми духовник, но той се развика, че е “само дякон”. На прага си събух сандалите (там се събуваш, преди да влезеш където и да е било) и влязох. Не знаех как да реагирам, защото почти веднага отдавна неказвани и забравени молитви започнаха да извират от ума и устата ми. Може да е психологически момент, свързан с усещането за изключителност от новото далечно от дома място и преминатите пространства и изпитания към него. Може и това да е тази необикновена молитвеност, но преди всичко, убеден съм, е Божия благодат, Благословение, Дар и Откровение.

Приятели са ме питали защо нямаме същото дръзновение и молитвеност и тук по нашите си енории. И аз съм се чудил и нямам отговор. Православните храмове са край нас, кръстовете се издигат над града и живота ни, благословени сме да имаме открит достъп до Истината, но ние оставаме някак топлохладни (скоро научих тази странно симпатична дума). Мързи ни да се черкуваме, не се молим и не живеем вярата си пълноценно.

„Кирие елейсон!”

Някъде отгоре пристигна песнопение. Чух и характерното дрънчене на кадилницата. Поех по стълбите. Оказа се, че на Голгота се начева вечерна служба. Гърците пееха. Заля ме нова вълна на радост. През тези дни из Светите земи така и не можах да попадна на богослужение, на Маслиновия хълм тъкмо беше свършило, когато отидох, но ето сега…

„Кирие елейсон!”

През цялото време на службата си мислех само това: едно и също е навсякъде – в енорията в родното Габрово, в „Св. София” в София, в Кремиковския манастир, в Соколския манастир, във „Ватопед“ и „Зограф“ на Света Гора, в „Св. Николай” в Банкок, в „Св. Николай” в Сеул и точно тук, където Христос е разпнат; ето го Кръста, от двете Му страни Пресвета Богородица и Мария Магдалена. Навсякъде по света службата е една и съща, Тайнството е едно и също, православието наистина е вселенско, католично.
„Кирие елейсон! Кирие елейсон!, Кирие елейсон!”
Когато службата свърши, си погледнах часовника и разбрах, че вече близо три часа съм тук. Някакъв уредник ми даде знак да се оттичам към изхода, защото затварят. За последно се поклоних и целунах плочата, върху която е положено и помазано сваленото от Кръста Тяло на Спасителя. Миришеше на небе. После излязох в двора, застанах леко встрани и се подготвих за предстоящото последно зрелище.

Само след малко към оформилата се малка групичка се присъединиха две спокойни слаби смугли момчета на около 25-30 години в изрядни сака и ризи. Едното държеше голям чугунен ключ – цял апарат, с дължина близо 30 см, в единия край – кръгъл, в другия – квадратен, нещо като чарк от космическа совалка. Някой сложи дървена „бояджийска” стълба пред портата на храма. Момчето с ключа го връчи на своя спътник, който се качи на нея и около 2 минути въртеше сложния механизъм, преди окончателно да „хлопне кепенците”.

Това бяха съвременните наследници на двете мюсюлмански фамилии Джудех и Нусейбе, които от близо 1300 години всеки ден отварят и затварят църквата „Възкресение Христово“. Единият род пази и носи ключа, а другият отключва и заключва. Преместих очи от ключалката към разцепената опушена колона метър встрани и това беше последното, което видях  от храмовото здание.
Обърнах се и си тръгнах. Свечеряваше се. Лабиринтът от тесни улички в Стария град няколко пъти ме прекара през различните квартали, събрани един до друг в съвсем неголямо пространство: християнски, еврейски и мюсюлмански. Попивах картините, подушвах миризмите. Общувах със свещените котки на града. Опитвах се да си представя Новия, Горния, Небесния Йерусалим. Повтарях името на града – Йерусалим, ЙерушалАим. Йе – Божествената частица. Йе – Йешуа …
Крачех по „Via Dolorosa”, където Онзи, който по думите на Блажени Августин „На Голгота разпери ръце, за да прегърне цялото човечество”, е носил Своя Кръст. Та вървях по Пътя на страданието и изведнъж се забих в един дюкян. Там продавачът мюсюлманин вече прибираше стоката, но го навих да си купя гривна от черни топчета-мъниста със закачено на гумения ластик метално кръстче. Формално – ниско качество, иначе – велика находка. Всъщност, взех дузина гривни, които спазарих за 10 долара. Щях да ги раздам на приятели. Да си носят кръста.
Впрочем и досега гривната ми е на ръката. През цялото това време наблюдавах как черната боя се лющи от топчетата и те постепенно стават бели. Чаках цялата гривна около кръстчето да побелее. Не знам дали е метафора, вяра или суеверие. Но си представях как това мистично значи, че сам аз се пречиствам от чернилката и ставам праведен. И така, черното от топчетата лека-полека отпадаше, гривната се белееше, белееше се душата ми…
Но успоредно с този процес, а и досега, забелязвам друго. По побелелите топчета избива нова мръсотия. Мастилото на греха. Следи от потната ръка на лъжата, която съм здрависвал. Браздите на гордостта. Язвите на тщеславието.
И аз се хващам и чистя мръснобелите топчета на мръснобялата гривна с мокра кърпа, с груба буца домашен сапун, с пароструйка, с ракия за дезинфекция, с дела за любов, с плодове за покаяние… С какво ли не, но винаги със силите и жилите на вътрешната убеденост.
Но разбрах едно. Трябва да търкам. Бога ми, трябва да търкам всеки ден, постоянно.

Нещо изтрещя и ме извади от унеса. Обърнах се и видях, че зад гърба ми заплашително приближава камиончето, събиращо боклука. Вече по тъмно, когато по тесните улички не е останал почти никой, тези автодяволи гърмят, карани безотговорно и безупречно от някой джигит на общинска служба. Наби спирачки точно до мен. Някакви момчетии слязоха, прибраха кофите и торбите надве-натри, без да ме отразят, качиха се обратно и отпрашиха все така лудо и шумно натататък.

Погледнах си китката с току-що сложената черна (тогава) гривна. Но се сетих за друго. Дървеното ми кръстче на врата. Машинално бръкнах под ризата си и го извадих над нея – да се вижда. След преживяното на Божи Гроб, всички условности и уговорки паднаха. Исках да бъда открит изповедник на своята вяра. Едновременно се захилих и вдъхнових от тази мисъл.

Съзнавах колко наивно и самонадеяно е това, но ме владееше чувството за знаменателност. Бях чувал за шамарите, плюнките и матерните мръснословия, които през годините християнски поклонници са отнесли от местните. Е, не е като ножовете, които само преди три седмици за пореден път се бяха вадили в търговския център на града между израелци и палестинци, но все пак глухата, овладяна, стаена агресия към нас, християните, беше осезаема в тъмния въздух.

Запътих се към квартала на ултра-ортодоксалните евреи и започнах да заговарям малцината окъснели мъже, на които попадах. Стоях срещу тях фронтално и ги гледах в очите. Питах ги ненужно за часа, докато на ръката си имах часовник. През процепа на един полуосветен дюкян попитах дали да платя за вода с шекели или долари. Питах прибиращо се семейство (четирима – баща, син и двама внуци – всички в съответна религиозна визия) за посоката към моя хотел, която отлично знаех. Виждах как осем чифта очи фиксират кръста на гърдите ми, гледат ме с презрение и не реагират. Отговаряха ми обрано и кратко. Помагаха ми сурово. Никой не ми каза или направи нещо накриво. Бях доволен от това, което дадох, и от това, което получих.

Бях голямо дете. Бях лъжец. Бях глупак. И въпреки всичко – бях изповедник на Христос…

В Йерусалим ортодоксалните евреи са близо половината от населението. Човек се чувства като в някаква антиутопия, режисирана, да речем, от Тери Гилиъм. Наблюдавах с любопитство тези мъже от всички възрасти – със снежнобели ризи, изящ­ни черни обувки, шапки и дълги до петите сюртуци; с висящи от дрехите пискюли; с кутийките с изписани заповеди, прикрепени към главите и ръцете; с бакенбардите, навити на масури…

Тъжни момчета, чакащи своя месия и чиито деди разпнаха Истинния.

Стъпих на централния булевард “Яфо“, който извеждаше от Стария град и който след половин час ме доведе до хотела. Стенният часовник над рецепцията показваше 1:33. Натиснах хладната брава на стаята и там отново бяхме събрани тримата, като посред нас беше Словото. Баба похъркваше на леглото си, а Миши, приседнала на ръба до нея, продължаваше да й чете на глас Евангелието:

Иерусалиме, Иерусалиме, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте! Ето, оставя се вам домът ви пуст. Защото, казвам ви: нямам да Ме видите отсега нататък, докле не кажете: благословен Идещият в име Господне! (Мат. 23:37)

Ангел Иванов

Ангел Иванов

Ангел Иванов е завършил журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като сценарист в ТВ предаването „Господари на ефира“, автор в сп. „Мениджър“, Webcafe, GoGuide, КлинКлин и др. Един от създателите на студентското радио „Реакция“.
Ангел Иванов

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*