Имат ли миряните особено призвание в Църквата

в Брой 9/2017 - Иконата в съвременния свят/Християнство от

Докато свещеникът решава за миряните всичко – от честотата на изповядването до възможността за причастяване, на мирянина му остава само да се вмести в определения шаблон. Но може ли да се говори за някакво призвание или за истински християнски живот в условията на такава несвобода?

Протойерей Алексий Умински отговаря на този въпрос на среща в младежкия клуб „Донской“.

Всички християни имат едно призвание

Имат ли миряните някакво особено призвание в църквата? И къде е мястото на мирянина в църквата? Заглавието на самото изложение е формулирано като въпрос и отговорът на този въпрос ще бъде и самото изказване. Така че в този случай моята беседа би се състояла от една единствена дума. Думата „не“. На горния въпрос мога да отговоря само с една дума: не, миряните нямат някакво по-специално призвание в църквата.

Ще се опитам да обясня какво имам предвид с това „не“, защото „не“-то звучи като отрицание, като пренебрегване на миряните. Но аз имам предвид нещо друго. По мое дълбоко убеждение миряните нямат някакво по-особено призвание в църквата, различно от християнското призвание изобщо. Мисля, че всички християни са с едно и също призвание – и миряните, и дяконите, и свещениците, и епископите, и патриархът. Призванието е едно и също.

За това общоцърковно призвание пише св. апостол Петър в своето Първо съборно послание:

И тъй, като оставите всяка злоба и всяко коварство, всяко лицемерие, завист и клевета, като новородени младенци, ламтете за неподправеното словесно мляко, та с него да пораснете за спасение, защото вкусихте, че Господ е благ.

Като пристъпвате към Него, живия камък, от човеците отхвърлен, но от Бога избран, драгоценен, и вие сами, като живи камъни, съграждайте от себе си духовен дом, свето свещенство, за да принесете духовни жертви, благоприятни Богу чрез Иисуса Христа.

Ето защо в Писанието е казано: „ето, полагам в Сион краеъгълен Камък, избран, драгоценен; и който вярва в Него, няма да се посрами“.

И така, за вас, вярващите, Той е драгоценност, а за невярващите – „Камък, Който отхвърлиха зидарите, но Който стана глава на ъгъла“, и „Камък на препъване и Камък на съблазън“, о Който се те препъват, като се не покоряват на словото; затова са и отредени.

Но вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина; вие именно, които някога бяхте не народ, а сега сте народ Божий; които бяхте непомилувани, а сега помилувани.

ЦВЕТОВЕТЕ НА ПРАВОСЛАВИЕТО. БЪЛГАРИЯ Дългоочакван и наистина изключителен албум, посветен на Православието в България – издание на известния сайт Ортфото и Издателството на Полската православна църква. В албума участват почти 30 български фотографи с над 150 снимки, които разкриват многообразието на Православната духовност из българските земи.

Простете ми за този обширен цитат, но той, струва ми се, е особено важен за всички християни. Въобще, за съжаление, на православните християни не е присъщо често да четат Свещеното Писание, а още по-малко – да четат апостолските послания. И ако евангелските текстове са някак познати и отчасти даже разбираеми на църковнославянски език, то апостолските послания са съвсем неразбираеми; ето, приведеният откъс практически не се среща в богослужебните ни текстове, които слушаме. А той е съществено важен за разбирането на нашето християнско призвание, като народ Божий, като царствено свещенство, като живите камъни, от които се съгражда духовният Божий дом, който е Църквата Божия, за която апостол Павел казва, че е „стълб и крепило на истината“.
Бих могъл и тук да завърша изказването си, ако не беше едно обстоятелство. В повечето случаи миряните изобщо не подозират, че имат каквото и да било призвание. Ето тук е бедата: миряните и не помислят, че те, като народ Божий, имат свое особено призвание; че това тяхно особено призвание означава и особено служение. Защото ако човек не знае в какво е неговото призвание, той няма да е способен никога да осъществи никакво свое служение.

Фотография: Денислав Стойчев, Шествие на Богоявление в Ямбол. Из албума „Цветовете на Православието. България“

В какво е разликата между миряните и свещенството?

Така се е утвърдило исторически и културно, че най-често за призвание се говори само по отношение на свещенството. А миряните се възприемат, и самите са свикнали да възприемат себе си като някаква напълно безлична, безответна, а това значи и безотговорна църковна общност, от която нищо не зависи, която за нищо няма право, за която всички въпроси са решени или ще бъдат решени от свещеноначалието в лицето на архиерея или енорийския предстоятел.

За съжаление, с подобна мисъл всички сме свикнали от десетилетия, даже от столетия: и свещенството, и миряните. И затова се възприемаме като твърде разединени едни от други. Всички права и отговорности са в ръцете на свещенството, а миряните са паство, но вече не в евангелския смисъл на думата, а в напълно битовия, практически смисъл. Защото, когато нашият Господ Иисус Христос говори за Себе Си като Пастира, а за нас – като овците на Неговото стадо, трябва много добре да разбираме разликата между думите на Иисус Христос и какво на практика се случва.
На практика никой обикновен пастир никога няма да остави деветдесет и деветте овци и да тръгне да търси изгубилата се. Никога. Никой пастир няма да положи душата си за овцата, за животното. Затова трябва много добре да разбираме, че паството и пасомите, овците и пастирите – това съвсем не е едно и също в битовата ни практика и че това са образи, символи, сигнали, с които се обръща към нас нашият Спасител. А всъщност сега в църквата съществува битовото пастирство, не пастирство в евангелския смисъл. И стадото на словесните овци се уподобява не на онова стадо, за което говори Иисус Христос, а на съвсем битово. „Паситесь, мирные народы“, както пише за това Пушкин – ето за това, разбирате ли? [стихове от А. С. Пушкин, които Хр. Ботев поставя за епиграф на стихотворението си „Гергьовден“, с малка промяна: „Паситесь, добрые народы“. – Б. прев.]. За какво призвание у овците, в този смисъл? Тягостно е. Неприятно.

Въпросът за призванието е много остър, много насъщен. Сега той стои в периметъра на отговорността на свещенството в по-голяма степен, отколкото на миряните. Именно свещенството трябва високо да заяви на миряните, че те имат призвание, също такова отговорно призвание, както и свещенството, в благоустрояването на „духовния дом Божий“, тоест Църквата Христова. Заради това е необходимо всички да разберем, че това призвание е осъществимо.

Нека да помислим. Различен ли е духовният живот на свещенството и на миряните, или е един и същ.

Да помислим по този въпрос. Еднакъв ли е? Или различен?

По-нататък. Различна ли е молитвената практика на духовенството и на миряните? Различна ли е практиката на изповедта на свещениците и на миряните? На практика е различна. Не знам защо така се е получило, но е различна. Но не трябва да бъде така – не може свещеникът да има друг духовен живот. Той християнин ли е или извънземен?

Днес, при общото едно и също призвание на християните, се е наложила различна духовна практика при свещениците и миряните, каквото не е съществувало в ранната християнска община. Никога не е имало такова.

Днешната църковна практика на миряните в много отношения напомня движение в кръг: в прекрасния, исторически наложил се богослужебен цикъл. Именно той е станал център на живота на християнина. От Пасха до Пасха, от пост до пост, от причастие до причастие. Какво правим с молитвеното си правило? Ами четем го. Когато казваме, че сме на служба, как се изразяваме за службата? Ами „изстоявам“ я докрай.

Много често самият свещеник предлага на мирянина да изгради духовния си живот по такава схема – какво и как трябва да чете, в какъв обем, в какви периоди трябва да се пости или да не се пости, колко канона трябва да се изчетат преди причастие, по какъв начин трябва да се изповядваме преди причастие и тъй нататък. Често свещеникът много строго регламентира схема със своите благословения, при това самият той се явява надзираващ орган как протича всичко. Защото нали от него зависи дали човек ще се причастява или не. Той решава. Той допуска или не допуска човека до причастие в днешната практика. Свещеникът.

 

И мирянинът възприема своя църковен живот като заучена формула, като трафарет, в който трябва да се впише, да се напъха, да се вмести в шаблона, където той няма никаква свобода да промени нещо, нещо да реши сам. А където няма свобода, за какво призвание може да се говори? Именно свещенството днес е оформило някои църковни традиции за миряните, които традиции самото то не спазва.

Сега аз откривам страшни тайни от живота на свещенството. Свещеникът се причастява след всяка литургия. И всеки от свещениците прекрасно знае, че служенето на литургия е невъзможно без причастяване. Ако свещеникът дръзне да не се причасти на литургия, ще му бъде забранено служението или ще бъде лишен от свещенически сан – така гласят апостолските правила. Но свещениците твърде често се съпротивляват на това миряните да се причастяват на всяка литургия, настоявайки, че така ще загубят страх Божий и благочестивост. От това следва изводът, че свещениците трябва да имат някакъв по-особен страх Божий, някакво по-особено благочестие, различно от миряните.

Свещениците нямат допълнително постене преди причастяването. При това, в множество благочестиви книги за миряни се говори за необходимостта от особени пости – от три до пет дни преди причастие, за което свещениците обикновено питат на изповед, и който е ял месо в навечерието в събота, може да не го допуснат до причастие. От това излиза, като че ли месото действа по различен начин на свещениците и на миряните. От миряните се изисква да са по-усърдни.

В Руската църква се е наложила практиката за нужна изповед за миряните преди всяко причастяване. За свещенството такава необходимост няма. Свещениците се изповядват според потребността, за тях тайнствата Причастие и Изповед не са свързани едно с друго съподчинено, което съответства на практиката на вселенското православие. Значи ли това, че миряните са по-греховни от свещенството, та затова да трябва по-често да се изповядват?

Разбира се, аз поставям тези въпроси до известна степен провокативно, за да се разбере различно ли е призванието на свещенството и на миряните в църквата и има ли духовна разлика между християнина-свещеник и християнина-мирянин?

Днешната практика на духовен живот е друга. И това е твърде странно. Бих казал катастрофално странно. Защото свещениците също са хора.

Неправилно разбираме смисъла на тайнствата

Фотография: Радослав Петров, Кръщение на Климент и Константин, София. Из албума „Цветовете на Православието. България“

Преди известно време дискутирах с един млад човек, който категорично смяташе, че наличието на духовен сан прибавя на неговия носител благодатта на Светия Дух. Тоест свещеникът има повече от благодатта на Светия Дух, отколкото мирянина. Съответно епископът ще има повече от благодатта на Светия Дух, отколкото свещеника. И такава гледна точка е силно разпространена, защото изглежда, че ръкоположението прибавя благодатност на свещеника. Тоест Светият Дух като че още и още снизхожда над християнина. Това добило гражданственост разбиране, че съществува такова умножаване на благодатта, е напълно признато. Ако свещеникът има нещо такова, каквото аз го нямам, значи на него му е позволено повече, отколкото на мене. Тогава всичко е различно между нас.
Всичко произлиза от факта, че много неправилно разбираме смисъла на тайнствата на църквата. Така се е наложило, да считаме, че тайнствата в църквата са седем. Утвърдило се е това прекрасно число – седем тайнства. Първо се е оформило на Запад, после Изтокът го е приел. Педантично сме подредили всички тайнства, много е удобно – има тайнство такова, и такова, и във всяко тайнство нещо се случва. Такъв подход, струва ми се, клони към магическо разбиране на тайнствата, а не към същността на тайнството в живота на християнина, по какъв начин действа Светият Дух в живота на християнина. При това, не разбираме твърде в какво е смисълът на тези тайнства.

Кажете, тайнството миропомазване по какво се различава от тайнството свещенство (хиротония)? Говоря с вас като с хора образовани, защото посещавате беседи, вероятно знаете повече от някои други. Тайнството миропомазване – тайнство на какво е? Всички тайнства са тайнства на Светия Дух. Какво значи тайнството миропомазване? Не, това не е присъединяване към църквата. Тайнството миропомазване се различава от деня Петдесетница, който празнуваме като слизането на Светия Дух над апостолите? – Или не се различава? За това ли става дума или не? Или за нещо друго?

Това е много важно да се разбира. Защото реално има седем тайнства, за които ние с вас знаем. Но сред тях има тайнства общочовешки. Например тайнството брак. Това тайнство Господ е сътворил в рая. То действа като тайнство на съединението на двама в едно в протежението на целия човешки род. Това е истинско тайнство. Тайнство у християните. А при нехристияните съединението на двама в едно не е ли тайнство? Там хората не могат ли да се обичат един другиго, както ако са кръстени в православно християнско кръщение? А то не е ли тайнство за хората, които не са кръстени, и даже не вярват в Бога, но така се обичат един друг, че са като едно същество?

По думите на Господа – „и ще бъдат (двамата) една плът“. Така че Господ е мислил за хората, за всички хора, за човечеството. Това е Неговият замисъл за човечеството – бракът. Това е Неговият план за всички хора, не само за кръстените православни християни, които ще участват в тайнството венчание. Но тайнството на брака е общочовешко. Нима не е така? Не е ли? Защо не? Кажете ми. Тоест, при християните винаги е тайнство, даже ако се развеждат, ако се бият? Значи тайнството прави нещо особено с християните? Християните не се ли развеждат? Не загубват ли любовта? А не сте ли виждали семейства, които пък се обичат толкова, че един без друг не могат да живеят, но не са християни? Доста често, повярвайте ми.

Така че, това тайнство си е тайнство. И за онези хора, и за тези. Защото Господ още в рая го е сътворил. И то е станало тайнство не само у християните. Съществувало е и преди тях.

А тайнството покаяние (изповед) само при християните ли го има? Нали цар пророк Давид е оставил в Стария Завет петдесети псалом, който е образ на покаянието. Това е за да разсъждаваме върху него. Не претендирам за пълната истина, не казвам, че сега разрушавам цялата история на нашия катехизис. Не, просто споделям с вас свои мисли.

Тайнството покаяние е преди всичко обновление на кръщението, възобновяване на обетите на кръщението за християнина. Тайнството покаяние в този чин, в който го имаме днес, векове наред е било непознато за църквата. Нямало е такова тайнство в църквата в продължение на векове. Никой не се е изповядвал. А са приемали в църквата и отпадналите. Това тайнство е съществувало като ново кръщение, като ново обновление. Но покаянието, като такова, е съществувало винаги. „Покайте се, защото се приближи Царството небесно“. Нали Христос е призовавал не към ежедневна изповед, а към покаяние – към дълбока промяна на самите себе си, която да тече в живота на християнина ежедневно. В живота на човека това може да става. Защото покаянието, разкайването е присъщо на всички хора. Трябва да бъде присъщо. Защото в крайна сметка всички хора имат съвест.

Затова бих искал да се спра върху трите тайнства, които без съмнение променят истински човешкия живот и приобщават човека към Бога. Защото тайнствата са това, което поставя човека и Бога в единение в духовния живот.

Ние всички сме ръкоположени в свещен сан

Тайнството кръщение е, което прави човека християнин. Тайнството ръкополагане, хиротония е преди тайнството миропомазване. Защото миропомазването като образ на хиротонията се е появило доста късно, а изначално Даровете на Светия Дух са се подавали на апостолите чрез ръковъзложение. Миропомазването по смисъл с нищо не се отличава от ръкополагането. И тайнството Евхаристия.
Тези трите са тайнствата на църквата. Именно. Те са основата на християнското разбиране на тайнството.

Затова, скъпи миряни, трябва много добре да разберем това: ние всички сме ръкоположени в свещен сан. Чрез миропомазването. А всички по-нататъшни ръкоположения – това са следващите степени на свещенството. Първата степен на свещенството – това е да бъдеш християнин.

За това ни говори апостол Петър. „Вие сте царствено свещенство“. И всички ние сме го получили в тайнството миропомазване. Ние сме ръкоположени в свещен сан. А по-нататък следват степените на свещенството – личните степени на служение на свещенството, в което даровете на това ръкоположение се разкриват все повече и повече. Тези дарове са приети в пълнота от всекиго от нас. Но всяка степен на служение разкрива, разгръща тези дарове по различен начин. Може и така да разбираме своето място в църквата и своето призвание. И ако е така, то всички ние, свещениците – тук мнозина сме се събрали, не може да имаме различна практика, различно постене, различни молитви. Ние сме свещеници на едната Църква. Всички сме в едното пространство на съграждане на този духовен дом. Пред Бога всички сме еднакви в това си призвание. Служенията ни са различни, а призванието ни е едно.

Св. ап. Павел в посланието си до ефесяни, гл. 4, стихове от 7 до 12, пише: „А на всеки един от нас благодатта е дадена по мярата на дара Христов“. Благодатта у нас е една, а даровете се разкриват по разному.

„Затова е и казано: „като се възкачи на височината, плени плен и даде дарове на човеците… И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенстване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово…“

Именно това призвание разкриват в човека даровете Божии, както и смисъла на служението ни. В цитата, който приведох по-горе от посланието на св. ап. Петър, апостолът използва един доста странен образ: „живи камъни“, един очевиден оксиморон. Кое може да бъде по-мъртво от безжизнения камък? При това Петър е този „най-жив камък“, призван от Иисус Христос. Пръв него Христос назовава камък. „Ти си Петър и на този камък ще съградя църквата Си.“ И неочаквано Петър казва това за всекиго от нас. Изведнъж всеки се оказва Петър, всеки – че е жив камък. Тоест първото призвание, отправено към общината на християните, е да се оживотворят, да станат живи камъни.

В молитвата на анафората в една от най-древните литургии, след претворяването на Светите Дарове, в ходатайствената молитва, свещеникът се моли с думите: „Господи, направи ни живи хора!“ Именно евхаристийният живот преди всичко пробужда призванието в християнина.

Евхаристийният живот е не само и не толкова начин за лично освещение, индивидуален акт на лично благочестие, към което тъй отдавна сме привикнали, а съединение с Иисус Христос в едното тяло Христово, тоест в Църквата, както за това се молим в молитвата на анафората в литургията на св. Василий Велики: „Всички нас от единия Хляб и от тази Чаша причастяващи се съедини ни един с друг в причастие в единия Дух Свети“. – „Господи, оживотвори ни!“

И така, призивът „и вие сами, като живи камъни, съграждайте от себе си духовен дом Божий“ звучи като евхаристийно призвание. Участие на верните в евхаристията като устройване, преди всичко, на духовния дом Божий, като съзидание на Църквата Христова, и на самите себе си – като Църква Божия. По думите на св. ап. Павел: „Нима не знаете, че вие сте храм Божий, и Дух Божий живее във вас?“
Разкриването на християнското призвание е възможно в евхаристийната община там, където свещенството и миряните осъществяват едното евхаристийно служение, всеки на своето място, където литургията като общо дело съединява свещениците и миряните в съслужение, както за това пише протопрезвитер Александър Шмеман, отец Николай Афанасиев и други.

Това призвание, този призив – това са словата на Самия наш Господ Иисус Христос на Тайната вечеря: „Вземете, яжте, това е Моето Тяло“. „Пийте от нея всички, Това е Моята Кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива“.

Да се направи Евхаристията център на живота на християнина – това значи да се открие за него призванието му. Причастяването със Светите Тайни се възприема от мнозина християни само като способ да се получи освещение, благодат, светлина, радост, сили, очистване – всичко, което в битовия език означаваме като „всичко добро“, но не и като приобщаване към Голготския Кръст, към Смъртта и Възкресението на Спасителя.

Тоест, в причастяването християнинът не чува призива да следва Христос. А по думите на Евангелието, „който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси“ (Марк. 8:34-38).

В първосвещеническата молитва на Тайната вечеря Иисус Христос се обръща към Отца с думите: „И всичко Мое е Твое, и Твоето Мое“.

Тези думи чуваме и в евангелската притча за блудния син, когато по-старият син не желае да влезе в бащиния си дом и иска от баща си нещо свое си: „…и мене никога дори козле не си дал…“, не си ми дал моето, собственото, което ми се полага. А баща му му отговаря: „Всичко мое е твое“. Тези думи по удивителен начин имат сходство с първосвещеническата молитва, която Иисус Христос произнася пред учениците по време на Тайната вечеря. Той се обръща към Отец: „Всичко Мое е Твое, и Твоето Мое“. Единородният Син Божий казва на Своя Предвечен Отец тези думи. Това за нас звучи понятно, нормално, но ето, Те общуват помежду Си незнайно как, а учениците седят и гледат всичко това. Примерно, както миряните и свещеникът. Свещеникът върши нещо в олтара по време на литургията, а миряните чакат кога най-сетне ще бъде причастието. Но когато изведнъж разбереш, че ето тези думи в притчата за блудния син бащата казва на сина, тоест на мен, всичко ще застане на мястото си. Тогава първосвещеническата молитва на Тайната вечеря ще придобие и друг смисъл. Тези думи се казват за всекиго от нас: „Всичко Мое е твое“.

Често се налага да чуеш от християните, че Евангелието е за по-особени хора, за свети хора (за каквито християните не желаят да се считат, независимо че Новият Завет и словото на литургията говорят именно за това), но думите на литургията сякаш не достигат до християните. В повечето случаи свещениците четат тихо, почти с шепот зад олтарната преграда (не е ясно защо), а Евангелието се възприема някак отстранено, понякога като част от молитвено правило.

 

А Евангелието е за нас

Твърде често питам хората, уверени, че са християни, като им цитирам следните думи от Евангелието от Марк:

Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден. А повярвалите ще ги придружават тия личби: с името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици; ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди; на болни ще възложат ръце, и те ще бъдат здрави.

Насочвате ли тези думи и към себе си? Всички знаят този текст. За кого се отнася? Тоест, Евангелието за апостолите ли е било написано, за тях ли? От тях самите, за тях самите, те сами за себе си ли са го написали?

Разбира се, страшно е да признаеш тези думи за отнасящи се до тебе. Много е страшно. Защото нищо подобно в нашия живот няма да стане. Никога няма да хванем с ръка змия, никога няма да изпием нищо смъртоносно, знаейки, че непременно ще се отровим и ще умрем. Никога не ще отправим тези думи към себе си. А след като тези думи не се отнасят до нас, значи и останалите също няма да имат никакво отношение към нас – нали, така излиза? Ето в какво е огромната беда. В това, че нашият християнски живот не е съотносим с Евангелието, така както би трябвало да бъде. – Защото всичко това е за нас. Даже ако нищо не се получава, даже ако не можем планини да преместваме и мъртви да изцеляваме. Но все едно, тези думи са обърнати към нас, ако сме християни. Както и да бъде, каквото и да се случи.

„Господи! – възкликват и апостолите, – че то кой ли може да се спаси?“ И Иисус Христос честно им отговаря: за хората това е невъзможно. За човеците е невъзможно. Но невъзможното за човеците е възможно за Бога. Докато християнинът не обърне тези думи към себе си и към своята немощ, никога Христос няма да застане редом до него. Нищо няма да се измени в нашия живот. По никакъв начин животът ни няма да стане друг. Нашият живот ще бъде ритуален акт на различните вярващи хора, които са равни помежду си в различните религии, защото във всички религии хората се обръщат към Бога примерно за едно и също нещо. С помощта на религията те се опитват да подобрят своя земен живот. И религията им служи предимно за това – от време на време небесното да се спусне на земята и да изцери тяхната болест, да умножи реколтата, да реши житейските им проблеми и т.н. И само християнството говори за това, че вярата прави човека и Бога едно, че те могат да имат единен живот. И това е възможно само тогава, когато Евангелието започне да се възприема по такъв начин, по страшния начин, когато те докосва. Извинявайте, но е така. Само Църквата е способна да възпита в християнина решимостта да чува евангелския призив. Този призив, евангелското слово, може да направи човека християнин.

 

Послушанието на Бога и послушанието на човека

Фотография: Веселина Велчева , Възкресение Христово в академичния параклис „Св. Кл. Охридски“ на Богословския факултет в София. Из албума „Цветовете на Православието. България“

Църквата е строго йерархична; това не разрушава общото призвание на всички нейни членове, както е и в семейството, където отношенията са йерархични и са основани на любовта и послушанието. Така че – сега за послушанието.

Думата послушание обикновено се възприема като изпълняване от по-малкия на волята на по-големия, от подчинения – на волята или заповед­та на началстващия. Обикновено благочестив пример за послушание в църквата е изпълняването на всяко, даже на абсурдно „благословение“ на манастирския старец от страна на послушника. Знаем много такива разкази, как старецът повелява на послушника да засади сухо дърво и, заради послушанието, да го полива. После, след известно време, това дърво непременно ще разцъфти и ще роди плодове. Тези примери за абсурдни послушания се срещат много често – в нашите патерици има доста такива. И понякога се възприемат от Божия народ – и от миряни, и от свещеници – като образ на пречупването на човешката воля и човешкото его. На всяка цена ще правиш каквото ти казвам, а там – все нещо ще израсте! – послушанието е над поста и молитвата. При това изпълнението, като отсичане на собствената воля, е абсолютно безсмислено. Много често този модел на отношения се възприема като общоцърковен – в такова послушание трябва да бъде свещеникът спрямо епископа, мирянинът – спрямо свещеника. Но всичко онова, което е приложимо в манастира, като в особено пространство на духовен живот, по специфичен начин отделено от света, не винаги е приложимо в общоцърковната сфера.

Църквата е подобна на семейството, нали християнското семейство се нарича малката църква. Собствено казано, цялото човечество – това е видно от създаването на Ева от реброто на Адам – е замислено като църква. Адам и Ева – това е първата църква и първото семейство. За това говори и св. Йоан Златоуст в едно от своите огласителни слова: „Църквата произлиза от реброто Христово, подобно на това, както от реброто Адамово произлиза неговата съпруга Ева“. Затова нека поговорим за послушанието в семейството.

Кой на кого е в послушание изначално? Децата на родителите или родителите на децата? Ражда се в семейството дете, бебе – кой на кого е в послушание? Очевидно, родителите са в послушание на малкото дете. Щом заплаче – втурват се към него. То не спи през нощта – и родителите не спят. Обкръжено е с постоянно внимание – защото родителите са в послушание на детето. И те дълго време се оказват в това си послушание. Разбират колко е важно това, защото разбират какво се случва с детето. Защото в думата „послушание“ стои преди всичко глаголът „слушам“. Но не просто слушам, а чувам.

Знаете, има такова песнопение, „степенна“ на четвърти глас, от утренните възкресни антифони. Там, относно Бога, се пее: „Да будут мне на послушание Божественные Твои ушеса“. Да ми бъде в послушание Божественият Твой слух. Господ да ми бъде в послушание, на мене. Ето аз нещо такова Му казвам, а Той ме чува. Аз даже все още нищо не съм Му казал, а Той вече ме чува. Защото Той е крайно добропослушлив и внимателен с любовта Си към мене.

Любовта създава такова послушание. Отначало по-възрастният е в сериозно послушание пред по-младия. По-големият пред по-малкия, силният – пред слабия. Когато родителите отначало са в послушание пред децата – добре ги чуват, разбират и т.н., тогава и децата също започват да бъдат в послушание пред родителите. Защото послушанието е силно взаимно проникновен процес.
Отива болният при лекар – кой пред кого е в послушание? Лекарят казва на болния: „Съблечете се“, слага апарата, слушалките и започва внимателно да го преглежда. Преслушва го, почуква тук-там и разбира състоянието му. И едва след всичко написва рецептата, след което вече болният трябва да бъде в послушание пред лекаря – ако иска да оздравее.Така са устроени нещата. Кой пред кого е в послушание – духовникът пред своето духовно чедо или чедото пред духовника? Но за да разбере духовникът за какво става въпрос, той трябва да бъде в дълбоко напрегнато внимание към човека, дошъл при него на разговор или на изповед. Трябва така да го изслуша, така да проникне в него, така да му се подчини, че издълбоко да го разбере. И едва след това може нещо да му каже, на което човекът да отговори с послушание.

Ето такова послушание в църквата рядко се среща, за съжаление. Не директивно, не с окръжни писма и нареждания, а с послушание на любовта, където поначало по-възрастният е в послушание пред по-младия, по-силният – пред по-слабия. Това е много важно, защото църквата е семейство, а ако тя се възприема като армия, там послушание не може да има. В армията няма послушание, там се изпълняват заповеди – безусловно, без да се мисли и обезателно. Но Църквата е семейство. Ясно е, че е подобна на семейството.

Когато говорим за послушанието, разбираемо е защо просим у Бога: „Да бъде Твоята воля“. Ние се молим за ето тази воля за слушане, защото Божието послушание към нас е изначално.

Богослужението: Бог служи на човека

Следващото понятие, което бих искал да разгледам, е за общохристиянското разбиране на понятието богослужение. Обикновено християните си го представяме така: богослужението е, когато аз служа на Бога, тоест участвам в богослужението. Всяка неделя съм длъжен да отида на църква, на Божествена литургия. Извършвам молитвен труд: ставам по-рано, не хапвам нищо, отивам в храма, запалвам свещи, ако съм се подготвил за причастие, се изповядвам и причастявам, ако ли не – просто слушам молитвените слова и след това се връщам вкъщи с чувство за изпълнен дълг. Бях на богослужение, послужих на Бога с молитвата си, с усърдието си, с изпълняването на своя християнски дълг. Но на практика не е така просто.

На християнското богослужение става точно онова, което е станало на Тайната вечеря. Когато Иисус Христос събира Своите ученици и апостоли, взема леген с вода и се захваща с любов, кротост и смирение да измие нечистите им нозе. Да измие всекиго, включително изменника Юда, който и ще Го предаде. Ето това е образът на християнското богослужение: Бог служи на хората.
Действително ние идваме в храма на богослужение, където Господ всякога умива нозете ни. През цялото време на богослужбата се обръщаме към Бога Той да ни послужи, Той да изпълни нашите молби, да чуе нашите желания, да отговори на нашите молитви. „Подай, Господи! Подай, Господи! Господи, помилуй!“ Кой на кого служи? Кой на кого дава? Кой на кого принася? Отиваме на изповед. Кой кому служи на изповедта? Изповедта е богослужение. Господ ни служи. Прощава нашите грехове. Отиваме на маслосвет – кой на кого служи? Господ ли служи?

Всяко богослужение, което и да е то, е служение на Бога за човека, Бог служи на човека. То лежи в основата на Тайната вечеря и на изкупителната Христова жертва. Ако правилно разбираме богослужението. Със собствения Си пример Господ ни е показал какво и как трябва правилно да се върши. Още докато се подготвяме за прикосновение към Него – Той вече умива нозете ни. Ние се обръщаме към Бога, зовейки за помощ, – и Той започва да ни служи. И Божествената литургия започва с тези думи, когато преди началото на литургията дяконът се обръща към духовниците за благословение: „Время сотворити Господеви, владико, благослови“. Тоест, благослови, владико, времето, когато ще работи Господ, когато Господ ще твори.

Умивайки нозете на учениците, Иисус Христос им казва: „Ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму“. – Ето християнското призвание. Ето християнското богослужение. „Защото Аз ви дадох пример, за да правите и вие същото, което Аз ви направих“. Тоест нашето богослужение се върши тогава, когато служим на ближния си, когато нелицемерно изпълняваме Божиите заповеди, когато реализираме призванието си в съзидаването на духовния Дом Божий и себе си като Църква Божия.

Фотография: Боян Йорданов, Светлина в мрака. Църква край Мостово. Из албума „Цветовете на Православието. България“

Призванието е да подражаваме на Иисус Христос

И тъй, правейки извод от казаното дотук, може да заключим, че християнското призвание се осъществява у верните, когато живеенето според Евангелието и Евхаристията стане център на живота на християнина. Това става чрез послушанието и богослужението в енорийската община. Тоест, когато енорийската църква е не просто място, където вярващият да получи от Бога и от Църквата нещо за личното си благочестие и лично освещение. Тоест да използва Църквата и Бога за свои лични благочестиви цели, да използва Божествената благодат за „подобряване качеството на живот“, без да отдава себе си нито на Бога, нито на Църквата. Ето тъкмо думите – „Нека сами себе си и един други, и целия наш живот на Христа Бога да отдадем“ – означават именно това, „Господи, всичко мое е Твое“ – ето какво значат тези думи. Готовността да кажем на Бога – „Всичко мое е Твое“.

Следователно призванието се осъществява, когато енорията стане истинска християнска община и опитно място за изпълнение на Евангелието.

Защото, за да обикнем някого извън пределите на храма, за да му послужим извън храма, трябва да се научим да обичаме и да служим на тези, които са в непосредствена близост до нас. Ние наистина сме родственици, и Иисус Христос ни обича еднакво и иска да живеем един в Христа живот, Христов живот.

За това именно пише св. ап. Павел в Посланието си до филипяните. Често чуваме тези послания на църковнославянски език. Четат се на празник на Божията Майка. „Сие да мудрствуется в вас, иже во Христе Иисусе, Господе нашем“ – иди разбери за какво става дума. На съвременен език е ясно: Братя, трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос, Който… се уподоби на човеци… – Нека си представим човек, който гледа като Христос, чува като Христос, действа като Христос, обича като Христос, разбира като Христос. Всичко това се отнася до нас. Ние трябва да бъдем такива. Това казва апостолът, обръщайки се и към нас, както към общината на филипяните – новообърнати, от езичници в християни.

Следователно в Христа Бога е възможно това да се случи – всеки от нас да може и да гледа като Христос, и да чува като Христос, да говори като Христос. Чрез подражаване на Иисус Христос в нас се разкрива Божият замисъл за човека, неговото (човешко) призвание в Христа. Човекът става истински човек, придобивайки своето богоуподобяване.

Фотография: Минко Чернев, „В катедралата св. Александър Невски“ Из албума „Цветовете на Православието. България“

Това става чрез служение, служение един другиму с любов в енорийската община, когато християните поемат отговорността за живота на енорията и се стараят заедно да градят този духовен дом Божий. Сами да почистват храма, да пеят на клира, да помагат на свещеника в службата и в требите, да посещават немощни енориаши, да се занимават с децата, да приготвят общите трапези и всичко, което представлява живота на християнската община.

И разбира се, по време на такива общи дейности, след литургията, братята и сестрите се карат и критикуват, обиждат се, стремят се към първенство, търсят похвала от свещеника, ревнуват когато той обърне повече внимание на някой друг, тоест държат се точно така, както са се държали апостолите в Евангелието. По същия начин. Ако отново внимателно го прочетем, ще видим, че апостолите през цялото време са се държали така. Ние по човешки не се различаваме кой знае колко от тях.

Господ не си е събрал за ученици някакви супермени, някакви специални хора. Всякога ме поразява, че те са били хора твърде негодни, които в крайна сметка и избягват от Него, изоставят Го. Защо Той е постъпил така? Нима е нямало по-умни измежду всички хора, нямало ли е по-мъжествени, по-силни, по-образовани? За да те приемат на работа, трябва ти мотивационно писмо, събеседване, какво умееш, какво не умееш, какви са ти способностите – както е днес. Но Той е събрал най-безполезните. И изведнъж стават апостоли. Защото всичко това е за нас. Ние сме тъкмо такива. Ние точно така се държим. Не трябва да се страхуваме да живеем според Евангелието. Не трябва да се боим да чуваме тези думи, както са ги чували и апостолите. И Петър е чул тези думи. И всички се разбягват, а той остава. Христос го пита: и ти ли ще си отидеш? – Къде да отидем? Ти имаш думи за вечен живот.

Божията благодат, явена в общата Евхаристия, съединила всички в общение в Единия Дух на светото Причастие; евангелското слово, което е по-остро от всеки двуостър меч; послушанието – тоест внимателното вслушване един другиго; богослужението в следване на Иисус Христос, умиващ нашите нозе, преобразявайки ни полека-лека – всичко това съгражда от нас Църквата, на която, както сам Господ казва, портите адови няма да й надделеят. Ето това е нашето общо призвание.

Не трябва да се боим от волята Божия

Казвам се Ксения, имам такъв въпрос. Ако човек се промени, може ли да се промени и волята Божия за него. И може ли Божият промисъл да се измени?

Волята Божия не може да бъде тайна за човека. Това не е някаква специфична точна линия, от която няма отстъпване. Хората мислят: има ли воля Божия за това, да си сменя квартирата, да вляза в университет или да се омъжа? Не мисля, че това въобще има отношение към Божията воля.

Ние сме свикнали да мислим за Божията воля изключително в утилитарни категории. Ако е воля Божия – всичко ще се нареди. А ако ти си отстъпил от волята Божия или, не дай Боже, не си я узнал, всичко ще тръгне накриво. Това е първата ни и главна грешка.

Според Евангелието, волята Божия е никой да не погине, а всички да имат живот вечен. И волята Божия съпровожда човека винаги, каквото той и да прави, за да го спаси на всяка цена. За да бъде човек спасен от всяка ситуация – нужно е само Бог да му протегне ръка. Ето в това се изразява волята Божия. А търсенето на волята Божия от човека – това е безкрайното доверие в Бога като към своя Отец.

Затова човек трябва добре да знае Бога. Защото не можеш да доверяваш и да се доверяваш на онзи, когото не познаваш. Не можеш да се доверяваш на правила, канони, инструкции. Не е там работата. Човекът, живеещ по Божията воля, е необикновено свободен човек. Защото думата „воля“ е синоним на думата „свобода“. И когато ние молим, просим Божията воля, ние искаме Господ свободно да действа в нас, така че за Него да няма никакви препятствия, та Неговата свобода и нашата свобода да се съчетаят.

Затова не бива да се страхуваме от Божията воля. Не бива да пресмятаме Божията воля: „Правилно ли постъпих, по Божия воля или не по Божия воля?“ Господи, помилуй! Всичко е много по-просто. По-спокойно. Обичай Бога и прави всичко, което искаш. Или просто обичай Бога и нищо не прави.

Вярно, човек постоянно греши, но диренето на Божията воля и живеенето по нея – още не значи, че животът ще бъде безгрешен. Ами светците не са ли грешали? Те да не са някакви механизми за безгрешно действие? Стъпят на правия път – и така до края? Но не. Светостта не означава безгрешност. Ето малките деца, бебетата са безгрешни, но не са светци. А светите хора може да са грешни, но са свети. Моля ви, грешете, но съумявайте да поправяте грешките. Човек не може да не греши, нормално е. В евангелската притча господарят извиква тримата си слуги и на единия дава десет таланта, на другия пет, на третия един талант. И им казва, идете и ги употребете. Но после кого укорява? Този, който нищо не е направил, защото не обичал и се боял да действа в живота. А другите двама, които действали, могли са и да сгрешат, могли са да загубят тези пари, неправилно да ги употребят, да не получат никакъв доход. Били са пред огромен риск да сгрешат.

Светците са образ за подражание

Казвате, че в Църквата всички са равни в кръщението. Но получава се така, че за светци са признати само монаси. Светци семейни хора са малко – царското семейство, средновековни князе; мъчениците – те са отделна категория. С какво е свързано това?

Свързано е с това, че исторически монашеството е започнало да се възприема като църковен авангард, на който е достъпно нещо по-особено. Съществува известно исторически наложило се „кастово“ разделение на свещенство и миряни. Съществува подобно разделение и на бяло духовенство и черно духовенство.

Но в Евангелието няма такова.

Няма в Евангелието, но съществува още и история на Църквата, човешко общество, човешки възгледи за света. Църквата е богочовешки организъм, подложен в това число и на боледуване, и на трансформации. Ние говорим за идеални неща. За съжаление, действително така е станало, че в нашата църква миряните практически са останали отвъд разбирането, че и те могат да бъдат свети, да бъдат канонизирани, могат да представляват пример за църквата. Реално канонизирани миряни няма. Разбира се, това не е много добре.

Аз много се радвам, че в Грузинската църква не твърде отдавна имаше канонизация на праведния Илия Чавчавадзе – истински християнин, педагог, просветител. Впрочем канонизирали са го като мъченик, тъй като е бил убит от терористи-революционери. Но той е бил истински праведник мирянин. В нашата история има много такива праведници, на които миряните биха могли да подражават. Защото канонизацията не е звездички на пагоните и не е медал, това е образ за подражание на някого. Имаме светци монаси, на които ние миряните не можем във всичко да им подражаваме. Техният живот е съвършено друг. Той е откъснат от света, затова на миряните, както впрочем и на женените свещеници, им се струва, че светостта вече е недостъпна.

Как се отнасяте към женското монашество? В женските манастири няма духовници. И е пълно със страшни истории.

Отнасям се нормално към женското монашество. Както и към мъжкото. А страшни истории за всичко могат да се разкажат. И за семейния живот също, там има още по-страшни истории. Проблемът е в това, че у нас възраждането на монашеството и на църковния живот въобще става, от една страна – върху руини, а от друга страна – по книгите. Но монашеството винаги е традиция, предаване на жив духовен опит от тези, които го обладават, на тези, които се учат на него. Затова, разбира се, не може да няма проблемни истории.

Не зная как ще излезем от тази ситуация. Нашите манастири са много големи по размери и обитавани от по няколко десетки души. Управляват ги като големи стопанства, комуни или общности. Затова тук образът на духовенството не ми е твърде ясен. Традиционно манастирите не са много големи. Само манастирите-лаври имат по няколко десетки обитатели. Поначало манастирът е неголяма монашеска община, където всички добре се познават и където става дума за разбиране, послушание и любов.

У нас е проблем, че се отвориха множество гъсто населени манастири. Защото по-рано манастирите в Русия са били големи, крупни и сега, възраждайки се, трябва да се възстановяват и обживяват. За всичко това трябва и много работна ръка. Сестрите, които идват в манастира, често попадат в групата на работната сила и поемат всичко върху себе си. Естествено, това не е по силите на всекиго. Същото може да се каже и за мъжките манастири.

Светлината за нас е Иисус Христос

Често ни се налага да чуваме фразата, че светлината за миряните са монасите, а за монасите – ангелите…

В православното ни всекидневие битуват много приказки. Светлината за нас е Иисус Христос. И за монасите, и за миряните, и за свещениците съществува един образ за подражание – нашият Господ Иисус Христос, на Когото трябва всички в еднаква степен да подражаваме. И монасите, и миряните, и женените, и разведените.

Записа Виктор Аромщам
Превод от руски: Венета Дякова

Източник: Pravmir.ru

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*