Изкуството да виждаш

в Брой 4/2017 - Творчеството: от Бога или от дявола/Срещи

Йордан Георгиев е роден във Варна през 1980 г. Губи зрението си като невръстно дете. Завършва последователно право, журналистика и магистърската програма „Литература, кино и визуална култура” в СУ „Св. Климент Охридски”. В момента е докторант към катедра „Театрознание” на НАТФИЗ. От 2008 г. е автор и водещ на седмичното предаване за театър „Без маски” по радио „Алма матер”. За тези години в неговото студио са гостували близо 300 драматурзи, режисьори, артисти и въобще хора на изкуството. Част от тези интервюта са издадени в два сборника: „Без маски. Интервюта” (2014) и „Младите театрали говорят в „Без маски” (2016). Почти всяка вечер посещава някоя от софийските сцени. В края на април беше премиерата на среднометражния документален филм за Йордан – „88 MHz” – с режисьор актрисата Яна Титова.

Преди години бях луд футболен фен. Не просто не пропусках домакински мачове, но пътувах и за гостувания в провинцията и дори в чужбина. Познавах Данчо от Факултета по журналистика. Аз посещавах лекции, а той подготвяше предаването си в радиостудиото. В един момент разбрах, че много му се ходи на стадиона и с Деси – наша обща приятелка – започнахме от време на време да го водим там. Така се сближихме. Стояхме един до друг в сектора и аз му разказвах играта. Кой на кого подава, кой кого е ударил и т.н. Като дете много исках да бъда футболен коментатор (след като първо съм бил велик футболист). Исках да имам и добри приятели. Данчо и Деси (тя също ме слушаше с интерес) ми помогнаха и за двете. Всъщност едно от малкото неща, които ми даде запалянковщината, е това голямо приятелство.

Наблюдавах как Данчо преживява мача. Прегръщахме се след гол. После дълго време се разхождахме из алеите на Борисовата градина и си говорехме за футбол, театър и за живота изобщо.

Днес вече сме претръпнали за ритнитопката и дори не стъпваме на стадиона. Разговорите за изкуство и християнство обаче продължават. Подемаме пореден такъв в едно кафене на „Иван Асен”, докато навън едри капки топъл дъжд мият сивите павета и зелените клони на май…
Христос воскресе!

Воистину воскресе!

Кажи ми как християнинът вижда изкуството?

Според християнството човек е изграден от, да ги наречем, три субстанции – тяло, душа и дух. Изкуството е свързано по-скоро с душевния фронт. Имам познати вярващи, които се възмущават, когато актьорите макар и метафорично наричат театъра „храм”. Както знаем, на театралната сцена има и много пошли продукции, които са далече от християнството. И все пак театърът и големите образци на световната литература и драматургия всъщност разказват историята за доброто и злото, живота и смъртта, смисъла на човешкото съществуване – все въпроси, с които се занимава и християнството. Много е интересно, че теорията на актьорското майсторство, принципите за навлизане в даден образ, за търсене на психологията на персонажа, в известна степен съответстват на теорията за греха в православното богословие, защото ти, бидейки актьор, по някакъв начин преминаваш през процеса на греха, особено в случаите, когато трябва да играеш престъпник. Някак си навличаш върху себе си кожата на този човек. Въвличаш се в това, което му се случва, и така изживяваш греха на чужд човек, докато християнството ни учи ние самите да се отчуждаваме от греха, да се борим с него и да го намразваме. Имах много интересен разговор с актьора Георги Къркеланов от театър „Българска армия”, който е завършил и богословие и дори като млад бил иподякон. Вълнуваше ме как е съчетал християнските си убеждения с актьорската професия. Той ми каза, че в началото е имал много  тежки терзания, но духовният му наставник, който е епископ, му е казал, че между театъра и богословието има общо, с тази разлика че в театъра може да се стигне и до радикални крайности. Че когато ти играеш проекция на злото, но си част от една картина и спектакъл, които помагат да се познае истината, да се изкаже някакъв смисъл, ти в крайна сметка помагаш на зрителите да стигнат и преживеят изводи за това кое е добро и кое – зло. Така той го е успокоил. Между другото, много от плеядата големи руски актьори още от времето на Чехов са били отдадени християни и са имали духовни наставници. Другото общо между християнство и изкуство е диалогът, общуването, това да се докоснеш до другия със силата на думите.
Съгласен съм с  теб. Споделям тази своеобразна апология на изкуството, което може да бъде автентично християнско. И все пак, и днес чуваме немалко гласове – от духовници и миряни – че не е добре да се ходи на театър, че в него има много пошлост и т.н. Но нима няма добри и лоши примери навсякъде?! Нима дори телевизията, която мнозина определят за чалгата на изкуството,  не може да бъде за Слава Божия? А какво остава за театъра… Та нали с един нож можеш да нарежеш хляб или да убиеш човек, зависи за какво го използваш…

Да,  зависи също и кой прави изкуство. Любимият ми писател е Фьодор Михайлович Достоевски, чието творчество е определяно като човешката Библия или като художествена интерпретация на християнството. Неслучайно и Томас Ман нарича руската  класическа литература на XIX в. – „Светата руска литература”, и то най-вече линията „Пушкин – Гогол – Достоевски”. Трябва да кажем, че християнството е базисно за развитието на Европа. Дори когато се определяш като атеист, ти се определяш като атеист в контекста на една християнска култура. Ти не си атеист сам по себе си във времепространството. Така че изкуството на Европа и двете Америки е изключително свързано с християнството. Лично аз много харесвам музиката на Андрю Лойд Уебър в рок операта „Исус Христос Суперзвезда”, но в никакъв случай тя не би променила възгледите ми за християнството.

Какво е особеното във възприемането на визуалното изкуство от незрящия зрител?

При живописта е най-трудно. Ако някой не ти опише картината, няма как. Но театърът и киното са синтетични изкуства – в тях има визия, музика и слово. А и там става дума за едни други сетива, които според мен всеки човек носи в себе си, но не всеки е развил. Понякога остават закърнели, защото носителят им разчита предимно на външните си сетива. Но когато ти липсва зрение и си в театъра и искаш да разбереш повече от представлението, отваряш тези неподозирани дори за теб самия вътрешни сетива. Всички истински изкушени от театъра зрители го възприемат по този начин, без значение дали са зрящи или незрящи. Много харесвам една мисъл на съвременния руски драматург Иван Вирипаев, който казва, че истинският театър се случва не на сцената, а във възприятията на зрителите. Когато в радиото ми гостуваше режисьорът Галин Стоев, който се познава с Вирипаев, поставя негови спектакли и също изповядва тази философия, помня, че извън ефир много подробно ме разпитваше как аз съм усетил постановката му „Приятнострашно”.

Хайде, ще бъда буквояд и по фарисейски ще те зачекна, че казваш „зрители, истински изкушени от театъра”, макар че знам, че нямаш предвид това. И все пак, кога изкуството може да бъде изкушение в библейския смисъл на думата?

Казвам го в смисъла на това, че никой не се ражда зрител. Човек постепенно се учи да бъде такъв. Изкушение в добрия смисъл на думата, ако има такова. А може би е изкушение, ако хората гледат на театъра само като на повърхностно забавление. Когато той не води до тяхното личностно извисяване.

Изкушението да бъдем повърхностни, да гледаме театър все едно гледаме телевизия?

Именно. Както казва Иван Добчев – „епидермалният театър”.

Като говорим за изкушения, какво мислиш за постановката „Последното изкушение” по Казандзакис, която режисьорът Веселка Кунчева постави в Народния театър съвсем скоро?

По отношение на този спектакъл преживях много сериозна борба със себе си. Никога не съм имал намерение да чета романи като въпросния или пък „Шифърът на Леонардо”, но като журналист държа да съм добре подготвен, когато правя интервюта, и си казах, че не мога да не прочета книгата, върху която е базирано представлението, което ще гледам и чийто режисьор и сценограф ще гостуват в предаването ми. Това интервю все още предстои, тъй като те сега са във Франция. Какво да кажа? Неслучайно този човек е отлъчен от Църквата. Има меко казано съществени отклонения от Светото Писание. Но според мен Веселка Кунчева се е опитала да смекчи това, естествено без да може да „сдобри” текста с християнското разбиране за Богочовека. Например това прословуто последно изкушение или сънят, който по Казандзакис Христос сънува на Кръста, тя доста го е съкратила. Но дори и от естетическа гледна точка мисля, че тя е имала много по-добри спектакли от този. Сякаш и масово той не се прие добре от театралната общност.

Какво ще я питаш в пред­стоящото интервю?

Тя ми е споменавала, че това е текст, който повече от 10 години стои в главата й. Любопитното е, че сега поставя Казандзакис, а същевременно вече тръгва към „Идиот” на Достоевски. Интересно ми е какво толкова силно я е привлякло към първия роман. Ясно е, че един истински вярващ християнин не би посегнал към този текст. От друга страна, реакция от Православната ни църква нямаше. Помня, че преди две години при поставянето на пиесата на Стефан Цанев „Процесът против богомилите”, самият той очакваше реакция от Църквата, но отново – не. Но да припомним, че Пловдивският митрополит Николай е спирал спектакъл – „Лазар и Исус” по Емилиян Станев. После Иван Добчев го постави тук в София, и аз го гледах. Като християнин не бих приел такива текстове.

Изобщо, има всякакви художествени опити за „евангелия” – Евангелие по Емилиян Станев, Евангелие по Казандзакис, Евангелие по Гор Видал и т.н. Може ли да има „Евангелие по Евангелието“ и все пак да става дума за творчески акт? Литературният критик Митко Новков нарече точно така последната книга на Теодора Димова – „Първият рожден ден”. Възможен ли е този разказ – каноничен и в същото време художествено богат?

Отново – Достоевски. Това прави той – художествено надгражда Евангелието, без да се отклонява от него, без да го изопачава, а тъкмо напротив – затвърждава смислите му.

Данчо, вадя първата твоя книга. Отбелязал съм си интервюто ти с Мариус Куркински. Казваш му, че истинските полети на сцената се случват при съприкосновението на Божията искра в душата на актьора с гениално произведение. Би ли доразвил тази концепция?

Актьорското изкуство, театърът, е чудо. Поне аз така го приемам. На големите актьори им е дадено, а Мариус е един от малкото наистина големи. Когато талантът се свърже с едно велико произведение, например „Хамлет”, това вече е събитие. Мариус е имал моноспектакъл по Евангелието на Матей, т.е. той директно го драматизира. Но да се върнем на Хамлет под режисурата на Явор Гърдев. На монолога на Клавдий аз настръхнах. Когато той, най-големият злодей, е коленичил и се моли, някак си се опитва да се извиси, да стигне до небето, но грехът му го тегли към земята. Покъртителен момент!

Ще ти цитирам един малко по-дълъг пасаж от същото интервю. Ето какво си говорите… Ти му казваш: „Вашият учител проф. Крикор Азарян казваше, че театърът е място за изкупуване на грехове. Вие лично споделяте ли тази негова мисъл и имало ли е случаи, в които сте гледали на спектаклите си като на изкупление за лични пропуски и грешки?”. Мариус ти отговаря: „Не е възможно да бъде по друг начин. Това е основата. Няма нормален актьор, който да не се изповядва чрез ролите си. Да, може да се говори за изкупление на сцената. Но това зависи от предварителната нагласа на актьора, от това дали е вярващ, дали е християнин и за какво използва сцената.” Отново ти: „А това изкупление води ли след себе си и до желано пречистване?”. И отново той: „Да. Води, защото Бог е милостив и когато човек искрено се кае и искрено се моли, винаги получава надежда”. Или изкуството като изкупление, сцената като място за покаяние. Как сега четеш това?

Когато за първи път чух тези думи на покойния Крикор Азарян, много се изненадах. Изповед да, но изкупление?! Когато ми гостуваше, разказа, че е много щастлив, че е станал режисьор, а не обущар. Той е работил и в обувен завод. Но именно чрез театъра е получил възможността да казва онова, което го вълнува, и едновременно да се пречиства от греховете си. Това е нещо много лично. Същото е и с писателите. Те разказват истории и по този начин се освобождават от тях.

А може ли изкуството да подтикне неговия свидетел към покаяние?

Все по-трудно. Изкуството може да изобличава. Да отидеш, да видиш и да се припознаеш. Както в „Ревизор” на Гогол – „На кого се смеете? На себе си се смеете!”.

Преди ходехме с теб по мачове. Хрумна ми дали спортът веднъж може да бъде изкуство и втори път – християнско изкуство? Публиката в залата е трескава и шумна в очакване. Трибуните на стадиона също. Актьор поглежда зад завесата към сцената. В тунела на стадиона играчите са се наредили един до друг и тропат с бутоните, докато загряват. Светва един от следачите в театъра. Пали се прожектор на стадиона. Представлението започва. Мачът също. Накрая и актьори и футболисти обират овациите. Е, първите обикновено ги викат на бис, а вторите на бой…

Наистина има допирни точки. Зависи как го четеш. Защото може да отидеш на стадиона, за да се напиеш и сбиеш. Но може и иначе. С Елин Рахнев сме си говорили много по тази тема. Той също има отношение към футбола и фенството. Но наскоро прочетох книгата на Ивайло Христов „Актьорът в киното” и там много ме впечатли, че той препоръчва на актьорите, когато се готвят за снимки на филм, да гледат колкото се може повече спортни състезания. Според него това са безценни уроци по актьорско майсторство, защото там се вижда живият живот, колко е голяма радостта от победата, колко е тежко разочарованието от загубата. Виждаш как един спринтьор на 100 метра преди старта вече е пробягал в мислите си разстоянието. Защото преди да станеш шампион, трябва да си станал такъв тъкмо в мислите си, в мечтите си. Неслучайно стадионът на Манчестър Юнайтед се нарича и „Театърът на мечтите”. Има красиви полети и на двете места. Вече за християнство в спорта е по-трудно да се говори, защото има състезание. Помня преди години Кеворкян интервюираше Мишел Платини, който е вярващ, и го пита: „Вие преди мач молите ли се Вашият отбор да победи?”, а той му отговаря: „Как така?! Ако се моля моят отбор да победи, това означава, че се моля другият отбор да загуби!”.

Как мина премиерата на филма? Спечелихте Наградата на публиката от фестивала „Master of Art”. Но преди всичко – кога и къде ще бъде прожектиран занапред?

В края на май доколкото знам, ще има прожекция в Дома на киното, но конкретната дата още не е известна. Иначе през лятото предстои турне в 10 български града. Двете премиерни прожекции минаха добре. Даже не очаквах, че в кино G8 накрая трябваше да върнат хора, защото малката зала се напълни. Радвам се за наградата, но най-вече се радвам заради режисьора Яна Титова, която с много обич направи филма.

В него има едни много силни моменти, в които по човешки се пита как и защо Бог допуска едно малко дете да загуби зрението си, но едновременно се вярва, че Той праща изпитания на тези, които обича, за да се приближат до Него.

Ние преживяхме лична трагедия миналата година. Баща ми почина. Даже по време на снимките той вече беше в болница. В такива моменти има един такъв бунт – „Но защо Бог позволява тези неща? Защо точно добрите хора?” и т.н. Но си казвам така: да, Бог изпраща изпитания, защото това тук не е единственият живот, а само проверка за Живота един ден. Задавам си тези въпроси. Възпитан съм по-късно във вярата, но това според мен е единственият възможен отговор, защото иначе не би имало никакъв смисъл.

Вярно ли е, че не си гледал филма?

Така се разбрахме с Яна. Аз не обичам да се гледам и слушам. Винаги си откривам кусури и си казвам, че е можело и по-добре да стане. А и в крайна сметка това си е нарцисизъм – да се гледаш и слушаш.

Ти си като Джони Деп – и той не си гледа филмите. Скоро беше Томина неделя. Христос казва на св. ап. Тома, след като му е позволил да види белезите от гвоздеите и да сложи ръка в ребрата Му, че са блажени онези, които не са видели, и са повярвали. Как гледаш на това обещание за блаженство към невиждащите, но вярващи?

Имам един много любим момент от „Братя Карамазови”, в който се казва, че не Чудото ражда Вярата, а Вярата води след себе си Чудото. Че ап. Тома е повярвал не защото е видял Христос и е сложил пръст в раните Му, а защото предварително е искал да повярва. Докато атеистът каквото и чудо да види пред себе си, все ще намери някакво правдоподобно обяснение само и само за да не повярва.

Последно. Има един изключителен благодарствен акатист на Митрополит Трифон (Туркестанов) – „Слава Богу за всичко!”. Четирима души го прочетохме, когато качихме връх Атон миналата година. Ето как звучи кондак 7 от него: „Ти ни откриваш преддверието на идващия рай и мелодичността на песнопенията в хармоничните тонове, във висотата на музикалните съзвучия, в блясъка на творчеството. Всичко истински прекрасно с могъщ призив отнася душата към Тебе, заставя я възторжено да пее: Алилуя!”. Истинното изкуство по някакъв начин образ на рая ли е?
Да, и неслучайно става дума за музиката. Тя е най-висшето изкуство. През нея човек стига най-близо до Твореца.

Ангел Иванов

Ангел Иванов е завършил журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като сценарист в ТВ предаването „Господари на ефира“, автор в сп. „Мениджър“, Webcafe, GoGuide, КлинКлин и др. Един от създателите на студентското радио „Реакция“.
Ангел Иванов

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 4/2017 - Творчеството: от Бога или от дявола

Творчеството е риск

Прочетох скоро текст на Солженицин, посветен на филма „Андрей Рубльов”. Това не

За творчеството

Христос е мярката за всички неща: временните и вечните, божествените и човешките.
Отиди горе