Игумен Нектарий (Морозов): Просто да станеш добър човек

в 2016/Брой 7/2016 - За духовното и душевното/Християнство
Игумен Нектарий (Морозов)

Вероятно още тук трябва да направим уточнение: какво всъщност означава този израз? Митрополит Вениамин (Федченков) обичаше да открива около себе си добрите хора и с радост констатираше, че те са много. Той даже озаглави една своя книга така: „Добри хора”. Но това е защото самият той беше добър човек, или по-добре, цитирайки архимандрит Йоан (Крестянкин), да кажа „велик Божи угодник”. Затова и във всичко умееше да вижда нещо добро, както Господ вижда доброто даже в най-съсипаните Си създания.

Но работата не е в това как ни оценява любовта – божествената или човешката. Същественото е какви сме ние като цяло, така да се каже – обективно.

Преподобният Йоан Лествичник, използвайки образа на лествицата в своята книга като образ на духовното възхождане, ни указваше, че това възхождане трябва да бъде постепенно и последователно. А с този, който се опитва по-бързо да достигне върхове, прескачайки при това през една, а понякога и повече степени, най-често се случва това, което става и в „обикновения” живот: той се препъва и пада. И това става,  защото такава припряност е свидетелство за гордост, която според Лествичника и предшества всяко падение.

И преподобният Исаак Сириец говори за това, че между добродетелите има „майки и дъщери”. И за този, който се опитва да има дъщерята, без да е придобил майката, желаната добродетел се обръща в зло, в отрова, която го унищожава. Как да илюстрираме това на практика? Да кажем, че човек, който живее в света, решава по примера на преподобния Арсений Велики „да избяга от хората и да се посвети на безмълвие”. Забравяйки при това, че споменатият преподобен първо е достигнал висока мяра на християнско преуспяване в света, после се е отделил в пустинята, в уединено място, а чак след това се е предал на подвига на безмълвието. Какъв ще бъде резултатът от такова действие без разсъждаване? Няма съмнение, че ще е плачевен.

Или можем да кажем за друг вид „прескачане на степени”. Човек, който не е оставил явни, груби грехове, започва да мечтае за „духовна молитва”. Снабдява се с броеница, сяда на ниско столче (нали така е казано в славянското Добротолюбие!), диша бавно, като се старае да съсредоточава ума в сърцето си заедно с всяко дихание. Резултатът от това ще бъде или оставянето на такова молитвено упражнение поради неговата неуспешност (молитвата, учи преподобният Исаак, трябва да бъде съобразна с живота) или достигането на едно бедствено състояние, което отците наричат прелест.

Или още… Светителят Теофан написа цяла книга за това „Какво е духовният живот и как да се настроим за него”. Забележителна книга, при цялата дълбочина на разглеждания предмет – много ясна и достъпна. И все пак: действително да разбере „какво е духовният живот” може само този, за когото той е станал опит, който вече се е „настроил” за него. Затова твърде често се налага да се сблъскваме с едно явление: хората не живеят духовен живот, а го имитират, по-точно – измислят какъв трябва да бъде той и следват тази измислица.

Игнорирана се оказва една много важна реалност: съществува телесен живот. Няма нужда да казваме какво е това, защото всеки жив човек не може да не знае. Има духовен живот, който на дело познават много малко хора, но между тези два живота (духовния и телесния – бел. прев.) лежи огромното пространство на душевния живот. И то се нуждае от това да бъде обработено и облагородено.

Когато в семинарията идва абитуриент, който не може да си спомни коя последна книга е прочел (или изобщо не може да назове прочетена книга), за когото са еднакво непознати „Троицата” на преподобния Андрей Рублев и „Мадоната” на Рафаел, а музикалните предпочитания се ограничават с репертоара на дискотечния дансинг, ректорът уморено въздъхва. Ако в манастир отиде подобен послушник, също толкова уморено ще въздъхне и игуменът. Не защото не иска да помогне на младия човек да запълни пропуските, а защото той има основано на опита опасение, че човекът така и няма да разбере защо му трябва „всичко това”. И от него няма да излезе нито добър свещеник, нито добър монах.

Откъде е тази увереност? От същия този опит и от самата същност на християнството. То може да бъде възприето от човек с развит интелект, който ще се порази от скритата в него дълбочина, понякога даже без да е прочел Евангелието, а просто дочувайки фраза от църковно песнопение (покойният вече Егор Владимирович Яковлев, легенда на съветската и руска журналистика, малко преди смъртта си е попаднал на някакво песнопение през Светлата седмица, и после никак не можел да се успокои: „Смертию смерт поправ – каква дълбочина има в тези думи!”); а може да бъде възприето от простичък човек с богат сърдечен живот и развита душа. Макар че последното е толкова рядко в наши дни… А ако няма нито развит интелект, нито развита душа? За това говорим…

Кои хора обикновено наричаме добри ние (именно ние, а не митрополит Вениамин)? Тези, които… постъпват с нас добре. Грубо, примитивно, но на собствен гръб винаги нещата ни изглеждат по-разбираеми и по-лесно стигаме до тях. Помогнал ни е човек, когато ние сме се нуждаели от помощ, утешил ни е, когато ни е било зле, не ни е оставил, когато другите са ни оставили – значи, той е добър. Простил ни е, когато сме го обидили с нещо, направил е добро, когато не сме го очаквали, не е предпочел своята полза, а нашата – той просто е забележителен. Нима можем да се съмняваме в това? Така че това е просто – да разберем кой е добър.

По-сложното е друго – да разберем колко добри сме ние самите. Случайно дочуто сред шума в обществения транспорт: подпил мъж обсъжда сам със себе си с какво да зарадва (денят е празничен) дъщеря си и жена си. „На дъщеря ми – сладолед, а на жената… какво на жената? Аз самият съм подарък!” Кой от нас не споделя тази щастлива увереност? Малко хора и в малко моменти от своя живот.
И дали забелязваме, че някой е отворил уста да ни поздрави и е останал така, с отворена уста, защото сме минали покрай него, заети със себе си? Или че думите ни са причинили болка на някого? Или пък е станало така, че сме подвели другия? Или още такива подобни дреболии? Всички тези неща, които приемаме толкова остро, когато някой друг ни ги причини…

Как мигновено всичко в живота се „преобръща”, когато се окажем на „чуждото място”! Минаваш вечер покрай тъмен безистен и чуваш, че там бият някого. Кого? Трябва да спреш, да погледнеш и да помогнеш? Но подлезът е тъмен, часът е късен и наоколо не се вижда полиция… Е, нали там, в подлеза, хората  вероятно си имат свои работи и свои сметки за уреждане; защо да се „навирам между шамарите”?

Но ето че теб изведнъж замъкват в този подлез и обират малкото, което носиш: мобилен телефон, пари. Или може би лаптопа, който си взел от работа, за да допишеш нещо вкъщи. И така ти се иска случайният минувач, чиито стъпки си чул, да спре, да се притече на помощ, да отблъсне от теб негодниците. Или поне да беше извикал: „Полиция! Помощ!”. Но защо тези стъпки така бързо се отдалечават! Как може човек да бъде толкова безсърдечен!

В това е и цялата „хитрост” – в умението да поставиш себе си на мястото на другия, преди на това място да те постави Господ. Да се поставиш и да разбереш какво би искал на мяс­тото на този човек, кого би счел за добър на мястото на този човек. А после да се „върнеш” назад и да се постараеш сам да станеш добър за другите. Всичко е толкова просто: не прави на другите това, което не би искал за себе си и постъпвай с хората така, както би искал те да постъп­ват с теб (срв. Лука 6:31). Толкова е просто, че „неразбиращият” това няма никакво оправдание, освен ако не е, разбира се, слабоумен.

Ако погледнем на нашия съвременен християнски живот, живота на хората в църквата, оказва се, че все пак мнозина „не разбират”. И се открива странно зрелище, странно, но вече толкова обичайно: „лоши” хора, които се опитват да станат „добри” християни, си остават „лоши” хора. Как така? Много просто!

Да се изповядваш регулярно и сериозно, като изследваш всичко до най-малката подробност (особено това колко пъти си пийнал вода след вечерните молитви, че не си се прекръстил, като си минал покрай храма, не си обърнал внимание в постния ден, че на етикета пише „може да има добавен яйчен прах”), да оставаш докрай на продължителни манастирски служби, да изпълняваш не по-малко продължително молитвено правило е значително по-леко, отколкото да променяш себе си. И да четеш светите отци е по-лесно, и да прехвърляш броеницата, и да съпоставяш как е тълкувал притчата за неправедния съдия един екзегет, и как – друг. И да се учиш на безстрастие от авва Пимен, който гледайки боя, устроен от безсъвестни монаси в неговото общежитие, полагал в сърцето си, че не присъства там – това също е по-леко. Разбира се, ако трябва да се отнасяме безстрастно към нещо, което въобще не ни касае пряко.

Особено лесно е при това, като се основаваш на превъзходно познаване на Свещеното Писание и отеческите творения, да оценяваш другите – в какво се заблуждават те, в какво грешат, какво правят не както трябва. И при това да се придвижваш ден след ден към християнското съвършенство. Повече да постиш, повече да четеш, повече да се молиш, по-често да се изповядваш и причастяваш.
И искрено да не разбираш защо сърцето ти остава така пусто и студено, защо ти е така самотно и безприютно на душата, защо Господ не те утешава, защо го няма това чувство за Неговото присъствие, което е съставлявало радостта на светиите още в този век?

Защо? Защото всички светии са били много раними хора, но при това – много добри. И на нас би ни било добре с тях. Те са помнили какво ще каже Господ на праведниците в последния ден: гладен бях и Ме нахраниха, жаден бях и Ме напоиха. Гол бях и Ме облякоха, в тъмница бях и Ме посетиха (срв. Мат. 25:35-36). И повече от всичко се страхували, да не би тях лично Господ да упрекне в обратното. И правели всичко, за да не бъде така.

Превод от руски: Илиана Александрова

Източник: pravoslavie.ru

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*