Знаци по пътя

в Брой 7/2014 - Знание и вяра/Думи за прочит от

Аз съм пътят и истината и животът.
Иоан 14:6

Църквата ни дава не система, а ключ; не план на Божия град, а начин за влизане в него. Може би някой ще загуби пътя си, защото няма план. Но всичко, което ще види, ще го види без посредник, ще го види непосредствено и за него то ще бъде истинско; докато онзи, който само изучава плана, рискува да остане отвън и всъщност да не намери нищо.1
Отец Георги Флоровски

Един от най-известните египетски пустинни отци от четвърти век, св. Серапион Синдонит, бил веднъж на поклонническо пътуване до Рим. Там му разказали за прочута отшелница, която живеела затворена в малка стая и никога не излизала. Настроен скептично към такъв начин на живот – понеже той самият бил голям пътешественик – Серапион се отбил при нея и попитал: „Защо седиш тук?”. На което тя отвърнала: „Аз не седя, аз пътувам”.
Аз не седя, аз пътувам. Всеки християнин би могъл да отнесе към себе си тези думи. Да бъдеш християнин, означава да си на път. Нашето положение, казват източните отци, е като на израилския народ в Синайската пустиня: живеем в шатри, а не в къщи, защото духовно сме винаги в движение. Ние пътуваме през вътрешното пространство на сърцето – пътуване, което не се измерва с часовете на часовника или дните на календара, тъй като това е пътуване извън времето към вечността.
Едно от най-древните имена на християнството е просто „пътят”. „В онова време – се казва в Деяния на светите апостоли – биде голям смут за пътя [Господен]” (19:23); Феликс, римският управител на Кесария, „знаеше доста добре за пътя” (24:22). Това е име, което подчертава практическия характер на християнската вяра. Християнството е повече от теория за вселената, повече от учение, записано на хартия. То е път, по който пътуваме – пътят на живота, в най-дълбокия и всеобхватен смисъл на думата.
Има само един начин да се открие истинската природа на християнството. Трябва да стъпим на този път, да се отдадем на този начин на живот и тогава ще започнем да виждаме сами. Докато стоим отвън, няма да можем да разбираме правилно. Несъмнено ние се нуждаем от указания, преди да тръгнем; някой трябва да ни каже какви знаци да търсим; нуждаем се и от спътници. Всъщност без напътствие от другите едва ли е възможно да започнем пътуването. Но указанията, получени от другите, никога не могат да предадат действителната същност на пътя; не могат да заместят непосредствения, личен опит. Всеки е призван да потвърди за себе си онова, на което е научен, от всеки се иска да преживее Преданието, което е получил. „Веруюто – казва митрополит Филарет Московски – не ти принадлежи, ако не си го живял.” Никой не може да предприеме това най-важно пътуване, оставайки в креслото си. Никой не може да бъде християнин чрез опита на някой друг. Бог има деца, а не внуци.
Като християнин от Православната църква аз желая особено да подчертая тази необходимост от живия опит. За мнозина на Запад през двадесети век Православната църква изглежда забележителна преди всичко със своя дух на старинност и консерватизъм; като че ли посланието на православните към техните западни братя е: „Ние сме вашето минало”. За самите православни обаче верността към Преданието не означава на първо място приемането на формули и обичаи от минали поколения, а винаги новият, личен и непосредствен опит от Светия Дух в настоящето, тук и сега.
Описвайки едно посещение на селски храм в Гърция, Джон Бечъман подчертава елемента на старината, но и нещо повече:

[…] Сводовете на храма поглъщат деня.Тук, където да запалиш свещ, означава да отправиш молитва,
пламъкът на свещта разкрива бадемовите очи
на местни светци, съзерцаващи без почуда своето мъченичество, изобразено върху стени,
едва огрявани от приглушената дневна светлина.
Пламъкът разкрива напуканата боя – морско синьо-зелено,
червено и злато, под която изпъкват жилките на дървото –
на безброй пъти целувани икони, датиращи може би от четиринайсети век. […]
Така израства буйно древното дърво,
с гонения подкастряно, поливано със кръв,
живите му корени са дълбоко в предхристиянската кал.
То няма нужда от бюрократична защита.
То е своето собствено непрестанно възкресение. […]
Тук Бечъман обръща внимание на много от онова, което е цeнно за православния християнин: значението на символичните жестове, като това да запалиш свещ; ролята на иконите, които придават едно усещане за местния храм като „земен рай”; значимостта на мъченичеството в православния опит – претърпяно под турска власт след 1453 г., под комунистическа след 1917 г. Православието в съвременния свят е наистина „древно дърво”. Но освен възраст, то има също и жизненост, „непрестанно възкресение”; именно това има значение, а не просто старината. Христос не казва: „Аз съм обичаят”; Той казва: „Аз съм животът”. Настоящата книга се стреми да разкрие дълбоките извори на това „непрестанно възкресение”. Книгата посочва някои от решаващите пътепоказатели и километрични знаци по духовния път. Тук не се прави опит за фактологическо представяне на историята и на съв­ременното състояние на православния свят. Информация за това може да бъде намерена в по-ранния ми труд, „Православната църква”*, публикуван за пръв път през 1963 г., а през 1993 г. излязъл в преработено издание, и доколкото е възможно, съм се постарал да не повтарям казаното там.
Моята цел с тази книга е да представя накратко основополагащите учения на Православната църква, подхождайки към вярата като начин на живот и молитвен път. Както Толстой е озаглавил един от разказите си „С какво живеят хората”, така и тази книга би могла да се казва „С какво живеят православните християни”. В една по-ранна и по-официална епоха тя би могла да приеме формата на „катехизис за възрастни” с въпроси и отговори. Но тук няма опит за изчерпателност. Много малко е казано за Църквата и нейния съборен характер, за общението на светиите, тайнствата, значението на богослужението; може би това ще е тема на друга моя книга. Макар и понякога да споменавам други християнски общности, не правя систематични сравнения. Задачата ми е да опиша позитивно вярата, с която, като православен християнин, живея, а не да посочвам области на съгласие или несъгласие с римокатолицизма или протестантизма.
Със силното желание освен моя глас да се чуят гласовете и на други, по-добри свидетели, аз съм включил много цитати, особено в началото и в края на всяка глава. Кратки бележки за цитираните автори и източници могат да се намерят в края на книгата. Повечето откъси са от православните богослужебни книги, използвани ежедневно в нашето богослужение, или от онези, които наричаме отци – творци главно от първите осем века на християнската история, но в някои случаи и по-късни, защото един автор в наши дни също може да бъде „отец”. Тези цитати са „словата”, които са се оказали изключително полезни лично за мен като пътепоказатели в собственото ми изследване на пътя. Разбира се, има още много други творци, които тук не са цитирани по име, от които също съм черпил.

Лука и Клеопа съпътствал в Емаус, Спасителю, съпътствай и сега Твоя раб, който желае да пътува, като ме избавяш от зли обстоятелства (Молитва при пътуване).

Успение на св. апостол и евангелист
Йоан Богослов,
26 септември 1978 г.

 

 

Другостта и близостта на Вечното

Какво или кой е Бог?
Колкото повече напредва пътникът по духовния път, толкова по-ясно си дава сметка за два противоположни факта – за другостта и все пак близостта на Вечното. На първо място, той все повече осъзнава, че Бог е тайна. Бог е „напълно Другият”, невидим, невъобразим, радикално трансцендентен, неизказан, неизследим. „Несъмнено току-що роденото бебе – пише католикът Джордж Тиръл – знае толкова за света и неговото устройство, колкото най-мъдрият от нас може да знае за пътищата на Бога, Чиято власт се простира над небето и земята, времето и вечността.” Християнинът от православната традиция ще се съгласи напълно с това. Както подчертават източните отци: „Един Бог, който е понятен, не е Бог”. Един Бог, с други думи, за когото твърдим, че разбираме напълно посредством възможностите на нашия разум, не се оказва нищо повече от идол, създаден по наш собствен образ. Такъв „Бог” най-категорично не е истинският и жив Бог на Библията и Църквата. Човекът е сътворен по Божи образ, но обратното не е вярно.
И все пак, на второ място, този Бог на тайната същевременно по уникален начин е близо до нас, изпълващ всичко, присъстващ навсякъде около нас и вътре в нас. И Той присъства не просто като атмосфера или безименна сила, но по личностен начин. Богът, Който е безкрайно непостижим, ни се разкрива като личност: Той зове всеки от нас по име и ние Му отговаряме. Между нас и трансцендентния Бог има връзка на любов, подобна на тази между всеки от нас и онези други човешки същества, които са ни най-скъпи. Ние познаваме другите човеци чрез любовта си към тях и чрез тяхната към нас. Така е също и с Бога. По думите на св. Николай Кавасила Бог, нашият Цар, е

по-предан от всеки приятел,
по-справедлив от всеки владетел,
по-любящ от всеки баща,
повече част от нас от собствените ни членове,
по-необходим за нас от собственото ни сърце.

Това са следователно двата „полюса” в опита на човека от Божественото. Бог е едновременно по-далеч от нас и по-близо до нас от всичко друго. И ние откриваме по парадоксален начин, че тези два „полюса” не се унищожават взаимно: напротив, колкото повече сме привлечени към единия „полюс”, толкова по-ясно в същото време усещаме другия. Напредвайки по пътя, всеки открива, че Бог става все по-близък и все по-далечен, добре познат и все пак непознат – добре познат и на най-малкото дете, непонятен и за най-блестящия богослов. Бог обитава в „светлина непристъпна”, но човекът застава пред Него с любящо доверие и се обръща към Него като към приятел. Бог е както крайната, така и началната точка. Той е домакинът, Който ни посреща в края на пътуването, но Той също е и спътникът, Който е редом с нас на всяка крачка от пътя. Както казва св. Николай Кавасила: „Той е както странноприемницата, в която отдъхваме за една нощ, така и крайната цел на нашето пътуване”.
Тайна, но личност – нека да разгледаме тези два аспекта поред.

 

Бог като тайна

Ако не тръгнем с чувство на страхопочитание и удивление – с това, което често се нарича чувство за нуминозното – няма да напреднем много по пътя. Когато Самюъл Палмър за пръв път посетил Уилям Блейк, старият човек го попитал как подхожда към работата си като художник. „Със страх и трепет”, отвърнал Палмър. „Тогава ще успеете”, казал Блейк.
Източните отци сравняват срещата на човека с Бога с преживяването на някого, който броди из планините в мъгла: той пристъпва напред и внезапно открива, че е на ръба на пропаст и под краката си няма твърда земя, а само зейнала бездна. Или използват примера с човек, застанал нощем в тъмна стая: той отваря капака на прозореца и поглежда навън тъкмо когато внезапно блясва светкавица, при което той полита назад, мигновено заслепен. Такова е въздействието от срещата лице в лице с живата тайна на Бога: ние сме зашеметени; всички познати опори изчезват и сякаш няма нищо, за което да се хванем; вътрешните ни очи са заслепени, нормалните ни нагласи се сриват.
Отците използват като символи на духовния път също двете старозаветни фигури на Авраам и Моисей. Бог казва на Авраам, който все още живее в дома на предците си в Ур Халдейски: „Излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа” (Бит. 12:1). Приемайки божествения призив, той се откъсва от своята позната среда и поема към неизвестното без ясна представа за крайната си цел. Просто му е заповядано: „Излез…”, и той се подчинява с вяра. Моисей има три поредни видения на Бога: първо вижда Бога в светло видение при Неопалимата къпина (Изх. 3:2); след това Бог му се открива чрез светлина и мрак в „облачния и огнен стълб”, който придружава израилския народ през пустинята (Изх. 13:21); и накрая той среща Бога в „не-видение”, когато говори с Него в „мрака” навръх планината Синай (Изх. 20:21).
Авраам пътува от своя познат дом към неизвестна страна, а Моисей върви от светлина към мрак. Така се оказва и с всеки, който следва духовния път. Ние излизаме от познатото и поемаме към неизвестното, движим се от светлина към мрак. Вървим не просто от мрака на невежеството към светлината на познанието, а напредваме от светлината на частичното познание към все по-голямо познание, чиито дълбини могат да се опишат единствено като „мрака на незнанието”. Както Сократ, почваме да осъзнаваме колко малко разбираме. Виждаме, че задачата на християнството не е да предоставя лесни отговори на всеки въпрос, а да ни накара постепенно да осъзнаем една тайна. Бог е не толкова обект на нашето познание, колкото причина за нашето удивление. Като цитира Псалом 8:1, „Господи, Боже наш! колко е величествено Твоето име по цяла земя!”, св. Григорий Нисийски заявява: „Божието име не ни е известно – то е дивно”.
Като признаваме, че Бог е несравнимо по-велик от всичко, което можем да кажем или помислим за Него, ние считаме за нужно да говорим за Него не само чрез преки твърдения, но и чрез картини и образи. Нашето богословие до голяма степен е символно. Символите сами по себе си обаче не са достатъчни да предадат трансцендентността и „другостта” на Бога. За да посочим тази mysterium tremendum, трябва да си послужим също и с отрицателни твърдения, освен с положителни, казвайки по-скоро какво Бог не е, отколкото какво Той е. Без да използваме този метод на отрицанието – това, което се нарича апофатически подход, нашето слово за Бога ще бъде крайно подвеждащо. Всичко, което утвърждаваме по отношение на Бога, колкото и да е правилно, е твърде далеч от живата истина. Ако кажем, че Той е благ или справедлив, веднага трябва да добавим, че Неговата благост или справедливост не се измерват с нашите човешки мерки. Ако кажем, че Той съществува, трябва незабавно да уточним, че Той не е един съществуващ обект сред много други, че при Него думата „съществува” има уникално значение. Така методът на утвърждаването се балансира от метода на отрицанието. Както казва кардинал Нюман, ние непрестанно „казваме и отричаме казаното в положителен смисъл”. След като сме заявили нещо за Бога, трябва да преминем отвъд това: твърдението не е невярно, и все пак нито то, нито някакъв друг словесен израз може да съдържа пълнотата на трансцендентния Бог.
И така духовният път се оказва път на покаянието в най-категоричен смисъл. Μετάνοια, гръцката дума за покаяние, означава буквално „промяна на ума“. Приближавайки Бога, ние трябва да променим ума си, като съблечем всички свои привични начини на мислене. Трябва да се обърнем не само с волята си, но и с разума си. Нужно е да променим своята вътрешна перспектива, да обърнем пирамидата с върха надолу.
„Мракът” обаче, в който навлизаме с Моисей, се оказва сияен или ослепителен мрак. Апофатичният път на „незнаене” ни довежда не до празнота, а до пълнота. Нашите отрицания в действителност са свръхтвърдения. Разрушителен на външен вид, апофатическият подход е утвърждаващ като краен резултат: той ни помага да се устремим – отвъд всяко положително или отрицателно твърдение, отвъд всеки език и всяка мисъл – към непосредствения опит от живия Бог.
Това се подразбира всъщност и от самата дума „тайнство”. В собствено религиозното си значение терминът „тайнство” означава не само скритост, но и откриване. Гръцкото съществително μυστήριον е свързано с глагола μυείν, означаващ „да затворя очите или устата“. На кандидата за посвещение в някои езически мистериални религии първо връзвали очите и го повеждали през лабиринт от проходи; след това внезапно махали превръзката от очите му и той виждал навсякъде около себе си тайните символи на култа. Така в християнски контекст под „тайнство” не разбираме просто онова, което е озадачаващо и мистериозно, загадка или неразрешим въпрос. Тайнство, напротив, е нещо, което се разкрива за нашето разбиране, но което никога не разбираме в пълнота, защото то води към дълбините или мрака на Бога. Очите са затворени – но те са също и отворени.
По такъв начин, говорейки за Бога като тайна, достигаме до нашия втори „полюс”. Бог е скрит от нас, но Той също ни е и разкрит: разкрит като личност и като любов.

Откъси от книгата „Православният път”, митрополит Калистос Уеър, изд. Омофор, 2014

Превод Божидар Питев

Калистос Уеър

Калистос Уеър

Митрополит Калистос е автор на множество публикации върху историята и богословието на Православната църква. Творчеството му включва книгите "Православната църква", "Православният път", "Гръцката църква в периода на турското владичество" и други. Превел е на английски две от основните православни богослужебни книги - "Празничен миней" и "Постен триод", както и "Добротолюбие" - сборник от съчинения на Св. Отци.
Калистос Уеър

Latest posts by Калистос Уеър (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*