/

За „шарената“ духовност на Ню Ейдж

УВОДНИ ДУМИ

Не става въпрос за духовната страна на Ню Ейдж. Даже и за философската не става. Въпросът е как един човек, израснал в християнския космос, преглъща подобен духовен кич. Все едно да си живял на открито и да си гледал полета на птиците, а да не разбереш, че ти показват чучело, налепено с шарена перушина.

В Ню Ейдж или Нова епоха всичко влиза в употреба: будизъм, индуизъм, юдаизъм, теософия, антропософия, пантеизъм, спиритизъм, окултни и езотерични практики…. „И бира!“ – би отговорила тази доктрина на въпроса от популярния виц: „Вино или ракия?“. С други думи – богат духовен инструментариум, чието предназначение е трудно да бъде определено.

В един разговор по-нататък в броя човекът разсъждава, че цялата философия и практика на Ню Ейдж страда от съществения недостатък да не води никъде. Усъвършенстването (каквото и да значи това), борбата със страстите (също), природосъобразният начин на живот, отричането от света и може би… левитацията в крайна сметка са начини човек да експериментира с естествените си възможности, докато достигне високо спортно майсторство. И толкова. Каква е обаче целта на всичко това?

Казват, че целта не е важна, а пътят. Казват още, че нищо не е такова, каквото мислим, че е. Но ако сме сериозни – онова, което прави пътят да е път, а не просто пространство за лутане, е връзката с целта. Предназначението му да те заведе някъде отличава пътя от онова, което не е път. Така че ако един път не води никъде или не знае къде отива, той не е път. Може би е гора, може да е поле, море или блато… но път не е.

В същото интервю човекът се чуди защо младите хора, студентите, понякога се срамуват да кажат, че са християни. Докато привържениците на Ню Ейдж демонстрират свободно убежденията си. Първата и най-логична причина е, че не разбират за какво наистина става въпрос. В общия случай хората не задълбават във философията на Ню Ейдж; те затова и са харесали тези идеи – защото не искат да задълбават. Но аз се сещам и за други причини. Да кажем, че човек се срамува да говори публично за истинските си чувства. Онова, което е интимно и лично, което изразява дълбоките ни привързаности и лоялности, обикновено се споделя най-трудно или просто не се споделя. И ако мислим така за християнството – като за живот на „скритият човек на сърцето“, и ако знаем, че да си християнин е трудно доказуемо състояние, защото външните белези не са достатъчни, ако тези вътрешни колебания смущават хората да говорят за християнските си убеждения – това е добре.

По-неприятна е другата причина: пред публика човек сe срамува от себе си или от своите близки – онези, от които е вътрешно обусловен и с които го свързва обкръжението му. Чували сте как православието е виновно за тежката историческа съдба на българите, нали? Фактът, че не се харесват и не харесват обществото, в което живеят, в съчетание с пагубно дискредитирания през комунизма образ на църквата, с днешния срам от русофилството и славянството на средните излъгани поколения и с още много други проблеми, карат хората да се срамуват от православната си история и да търсят друга идентичност. Да искат да се покажат с нещо достатъчно външно и чуждо, за да не се чувстват свързани с него. Затова са готови да инсталират в съзнанието си всевъзможни непознати, свободни, „шантави“ и тайнствени учения, които да светнат като цветни прожектори в живота им и да направят всичко да изглежда различно.

Подобна ексцентричност със сигурност придава обем на духовния профил и е в състояние да накара човек да мисли за себе си като за герой от приказка на Шехерезада. А там – знае се – винаги е възможно да се отвори вълшебна пещера или да се яви тайнствен изпълнител на всякакви желания.

На фона на тази шарена духовност старото, облечено в избеляло расо, „закостеняло”, несръчно обяснявано от медии или от зле подготвени духовници православно наше минало изглежда като беден роднина от село, който да настаним в кухнята, когато сме поканили гости.

Но…
„Ето, стоя пред вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене“ (Откр. 3:19).

Рано или късно ще отворим тази врата. Да не посрещаме по дрехите; да не бъдем хора от поговорките…

Илиана Александрова

Какво още можете да прочетете в новия брой на СВЕТ:

Значение на езика за същността на богослужението,
Пламен ИВАНОВ

Красивата страна на злото – разговор с Георги Боев, Маргарита ДРУМЕВА

…и още любопитни статии за пътешествия, изкуство, култура, вяра и живот.

Дарение за сайта

2 Comments

  1. Поздравявам Ви за мнението, изразено в тази статия! Истина е, че много хора се заблуждават и трудно се ориентират в морето на религиите. Истина е, че кръстените в православието българи са значителен процент от нацията, но не са образовани по ред причини. Убедена съм, че четящите това списание ще напредват в разбирането на истинната вяра! Искрено пожелавам на редакторите вдъхновение и прозорливост в издаването му.

  2. Поздравления за статията! Парадоксално е, че Ню Ейдж ни залива непрекъснато, а доста малко се пише от християните за това и съответно народът ни като цяло е невеж по темата. И не е чудно защо последователите на Ню Ейдж не се задълбочават във философията му. То там да има нещо ясно, да се задълбочиш, но няма. Няма и особени морални изисквания, което пък е привлекателно. Вече не е толкова модерно да казваш, че си атеист. Ню Ейдж ти дава модерна религиозна идентичност, без морални ограничения (което пък и е най-модерното в самата религия). Като се замисли човек, щом не трябва да спазва особени морални ограничения, как изобщо може да разсъждава за извървяване на някакъв път, който да води до Бога.

Вашият отговор на В. Кисьов Отказ

Your email address will not be published.