За съвременния църковен живот

в Брой 3/2019 - Две разделени предания/Думи за прочит/Християнство

Относно статията „Единството на Църквата”. За съотношението на общото и частното в църковния живот

Архимандрит Софроний Сахаров (1896-1993) e един от големите православни подвижници на нашето време, духовно чедо на св. Силуан Атонски. Той е основател и игумен на манастира „Свети Йоан Кръстител” в Есекс, Англия; автор на книги и духовни беседи. Много от тях вече са достъпни и на българските читатели, като например книгата „Свети Силуан Атонски” – описание на живота и духовното дело на свети Силуан, „Ще видим Бога както си е”, определяна от някои автори като духовната автобиография на стареца Софроний, „За молитвата”, „Духовни беседи”, „Писма до Русия” и др.

The Old Rectory,
24 август 1973 г.

Мир ти, скъпа Мария!

Казваш, че всички се интересувате да узнаете какво е виждането ми за съвременния църковен живот, за актуалните проблеми на нашето време. За да отговоря на молбата ти, налага се да изложа някои основни мисли, които съм изказал още през 50-те години…

В новата редакция на статията ми на френски език* малко по-обширно развивам и обосновавам онези моменти, които придобиват все по-голяма актуалност. Виждаме, че проблемът за единството на целия християнски свят все повече и повече обхваща разклоненията на историческото християнство; във връзка с това на пръв план излиза въпросът за принципа, който трябва да залегне в основата на всеобщото единство. Налице са три главни течения. Първото – „икуменизмът”, Световният съвет на Църквите, създаден от протестантизма, с редуцирани изисквания в областта на догматите и тайнствата. Второто – Римокатолическото, „католицизмът”, с един глава, облечен в пълна власт, с догмата за непогрешимостта на папата. И третото – Православието, с неговата съборност и признаване равнодостойнството на поместните църкви… Естествено, последното смятам за единствено правилното. Думите на Господа: Да бъдат всички … в Нас едно…**  показват, че друг принцип за единство, освен образа на единството на Светата Троица, който имаме в откровението, не може да има. Битието е едно. Следователно, и догматическото учение за него трябва да остане „едно”. Невъзможно е правилно да се реши въпросът за единството на Църквата, ако не се решат правилно другите догматически въпроси. Така че, догматът за Светата Троица и, следователно, за изхождението на Светия Дух има кардинално значение в еклисиологията.

В моята статия се стремя да покажа, че в православното догматическо съзнание няма разрив между същността-природа и Ипостасите. И Същността, и Ипостаста са абсолютно равновесни, бидейки, обаче, несводими една към друга. Това „равновесие” между Личността и природата е изгубено в перспективата на „филиокве” на Римокатолицизма, защото там за естеството е признато онтологично първенство, преимущество, а Ипостасите се възприемат като отношения на противопоставяне вътре в самата същност. Доколкото на естеството се придава онтологично първенство, а Ипостасите са поставени на второ място, дотолкова се променя и всичко, наистина всичко в познанието на Битието, и на божественото, и на тварното, създадено „по образ и подобие”.

Когато такова виждане за Божието битие се прехвърли в перспективата на човешкия живот, в плана на духовното, на аскетическото действие (праксис), тогава се получава и този разрив между принципа на личността и принципа на естеството: последното да преобладава над личността, което в Римокатолицизма довежда до неуместния акцент върху юридическия момент в сотириологията, в литургическия акт ex opera operato, в еклисиологията – до непогрешимостта на папата ex cathedra, тоест ex officio; всичко това при тях става възможно по силата на „природата на нещата”, независимо от личността на папата, личност, която може да бъде детерминирана от естеството, стоящо свръх принципа на личността.

Такава ориентация на човешкия дух се отразява и върху цялото познание въобще, и върху цялото устройство на човешкото общество, върху духа на законите, на всичко. И човечеството се озовава в задънена улица: обективният принцип, над-личният, имперсонален, безличен, е потъпкал личността. В съзнанието на хората започва да доминира учреждението, обществото, колективът, а личността да служи на тези ценности. И доколкото такъв порядък не може да унищожи заложеното от Бога в творението, дотолкова и конфликтът между обществото и личността остава непреодолян. Колкото хората да потискат в себе си „личното”, то няма да престане да търси оправдание и за своето битие, защото, всъщност, нали живее именно това лице, а не безличната природа. Така че, докато в съзнанието на хората не се утвърди истинското познание за Божието битие, където всяко Лице е носител на цялата пълнота на Битието, тоест където Природата и Лицето представляват абсолютно и просто единство, където всяко Лице е равно „динамически”, действено на цялостното триединство, тоест истинният и всесъвършен Бог, абсолютно равен на другите лица и на цялото Единство на Троùцата, където се спазва пълното равновесие между принципа на Природа и Лице – дотогава не ще се реши и в човечеството въпросът за съотношението „общество” и „личност”.

Не се заблуждавам: такова богоподобно съвършенство на човечеството е само цел, градена върху Христовите заповеди; такова съвършенство, може би, никога няма да бъде достигнато в исторически план, но и това не може да ни накара да изоставим като „утопия” зададеното от Бога съвършенство и, омаловажавайки християнството, да преследваме цели от по-нисш порядък, но даващи по-бързо „видими резултати”. Реализацията или осъществяването на Христовите заповеди в църковното битие – ето това е задачата… „В своето последно осъществяване принципът на автокефалността на поместните църкви ни говори за нашата обща надежда, че не само те, а и всеки член на Църквата, всяка отделно взета ипостас-личност трябва да стане носител на цялата вселенска църковна пълнота…”  – В новата ми редакция развивам малко по-пълно този момент, като го обосновавам с позовавания на Новия Завет, на светите отци, особено като цитирам Григорий Нисийски, Максим Изповедник и Симеон Нови Богослов.

Срещата на Православието с католицизма и протестантския икуменизъм изисква от нас да търсим „корена” на нашите разногласия. Без това всички спорове за „детайлите” няма да доведат до нищо. В най-добрия случай се стига до някакво „психологическо смекчаване на отношенията”, ала до истинско единство, изразяващо се в едната литургия, не се достига.

Често имам срещи с чужденци, с католици и други. Опитът ми показва, че в дълбочината на душите им винаги съществува именно този конфликт, за който вече говорих. Особено в римокатолиците. Те силно и дълбоко страдат от наложения им външен авторитет, всяко несъгласие с който поражда в тях болезнено състояние и за двете страни.

Католицизмът в днешно време, независимо от своя външен успех, преживява една от най-дълбоките си кризи. Виждайки как неразрешимият при тях конфликт на „общото” и „личното” се разрешава в Православието, католиците тежнеят към Православието, макар и още твърде плахо; поради страх те все още се придържат към своите привични форми на мислене и действие, но вече не гледат на Православието като на нещо нисше, застинало, отмряло, което беше обичайно по-рано. Книгата на Е. Бенц***, рецензирана в брой десети на „Журнал Московской Патриархии” съвсем не е единично явление.

В срещите си съм имал не малко случаи да се убедя, че всяко снизяване, омаловажаване на християнството влече след себе си или лични, или обществени катастрофи. Само с това може да се обясни бягството от църквата на мнозина, искрено търсещи универсалната „катòлична” Правда и универсалната „катòлична” Истина. Говоря не за покварените, а за тези, които задълбочено търсят разрешение на грандиозните проблеми на нашето битие, които се стремят към интегрално и даже към абсолютно познание – търсене тъй присъщо на човека.

Исках да ви кажа всичко това, макар и в малко непоследователен порядък, за да ви облекча в разбирането на статията ми, и за да станат понятни предизвикалите я причини. Зная, че за Руската църква днес водещо място заема друга задача, правилно доловена и мъдро провеждана в живота. Имам предвид опазващите и реставрационните тенденции. Затова не искам да занимавам вниманието на руснаците с моята статия и я изпращам само на вас… Но ми се струва, че не е далеч онзи момент, когато целият християнски свят ще очаква от Руската църква, богата на молитвен опит, на литургичен живот въобще, отговор на въпроса: „Кой принцип на единство ще трябва да бъде признат като най-съответстващ на дара на Новозаветното Откровение?”

Поради действително отслабналото ми здраве ли, поради леността ми ли, или заради неблагоприятните условия на живота ми напоследък, работя, тоест произвеждам, твърде малко. Седмиците отминават, а аз не мога ни един ден да седна да пиша от сутринта, за да завърша някак замислената от мен книга за едно френско издание, посветена на догматическите основи на нашия аскетизъм. Би ми се искало по-подробно и ясно да изложа, че всяко променяне на нашето догматическо виждане неизбежно се отразява върху цялото ни битие. Че загубата, макар и частична, на даденото ни в Откровението, влече след себе си промяна в живота на „тялото” на една или друга Църква. Макар преобладаващото мнозинство хора да живеят в състояние на „пред-догматическа” вяра, тоест само като порив на душата към Бога, обаче и в техния живот се отразява догматическото познание или учение на Църквата, към която те принадлежат.

Твой Софроний

 

Превод от руски: Венета Дякова

Из „Писма до Русия“, изд. „Омофор“, С., 2015 г.

 

* Статията „Unité de l’Église a l’image de la Sainte-Trinité” в поправения й вариант излиза като част от антология на творби на архимандрит Софроний на френски език в швейцарско издание – Archim. Sophrony. La Félicité de connaître la Voie. Genève, 1988. С. 9–55. В руски превод старията „Единството на Църквата по образа на единството на Светата Троица” излиза в руската посмъртна антология на автора – архимандрит Софроний. Рождение в Царство Непоколебимое. М., 2000. С. 50-90.

** Срв. Иоан. 17:21.

*** Ernst Benz. The Eastern Ortodox Church. Its Thought and Life. Anchors Books: New-York, 1963.

Архимандрит Софроний Сахаров

Старецът Софроний (Сахаров) е роден в Русия през 1896 г. завършва живота си през 1993 г. в основания от него манастир „Св. Йоан Кръстител” в Есекс, Великобритания. Първата част от монашеския си път извървява на Света гора, където в продължение на осем години е под духовното ръководство на преп. Силуан Атонски.
Архимандрит Софроний Сахаров

Latest posts by Архимандрит Софроний Сахаров (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*