За ревността не по разум

в Брой 6/2020 - Кой е Христос в Литургията/Полемично

Прекаленото външно благочестие, фалшивото смирение, одумването и разискването на „горещите въпроси” на църковния живот, осъждането на хората заради тяхното благочестие или мнение, пълната убеденост в това, че „само ние знаем как би трябвало да се правят нещата” и, което е може би най-опасно от всичко, идолизирането на определени личности – всичко това са симптоми на лицемерие и духовно заболяване. Онова, което липсва тук, е Христос и истинската духовна борба със собствената греховност.

Свещеникът погледна от олтара, за да провери готов ли е хорът за началото на Часовете преди Божествената Литургия. И точно когато се готвеше да произнесе „Благословен Бог наш”, един от най-пресните му неофити, Василий, театрално влезе в църквата, след като току-що се бе завърнал от последното си поклонническо пътуване до един манастир. Доскоро Василий беше обикновен, късо подстриган младеж, който след завършването на университета беше започнал работа… Тогава в една книжарница открил книга за Православието и с голяма ревност приел православната вяра. Кръстил се след обичайната шестмесечна подготовка за оглашени, по време на която прочел всяка книга за Православието, която могъл да намери.

След година и нещо реши да направи една обиколка на манастирите. Оттук започна неговата промяна. Беше станал много по-ревностен и сериозен по отношение на вярата си, но в същото време бе започнал да се държи някак странно, както тази неделна сутрин. На Василий не му стигаше да влиза в църквата като всички останали. От китката на ръката му висеше броеница, правеше земни поклони при влизане в кораба на църквата и пред очите на цялото молитвено събрание, буквално пред всяка икона. От гледката, която представляваше, никой не можеше да следи службата на Часовете.

Тогава, непосредствено преди началото на Литургията, Василий се приближи до дверите на олтара и каза на свещеника, че трябва да се изповяда, или в противен случай „ще си има големи проблеми със светите старци в еди-кой си манастир”. Свещеникът, безкрайно търпелив към младите ревнители, отиде да изповяда младежа.

„Аз съм най-големият от всички грешници!”, започна Василий, както обикновено. След това прочете списък на греховете си (тази сутрин бяха цели четири страници!). „Направих само двеста поклона, вместо обичайните триста, и прочетох само четири акатиста, така че не съм напълно подготвен за свето Причастие”, каза той. „При това трябваше и да изпия чашка кафе, но тъй като всички го правят, все пак мога ли да се причастя?”

Свещеникът беше слушал всичко това и преди. Какво да му каже: „Прочел си толкова молитви, а при това е трябвало да изпиеш чашка кафе?”

„Старецът на манастира ми каза, че трябва да прочета всички тези молитви, но не успях да остана буден, за да ги завърша, и затова трябваше да пия кафе. Но, между другото, не закусва ли всеки в тази епархия преди Литургия? Чувал съм, че този и този епископ даже пие кафе с онези безбожници, римокатолиците, непосредствено преди Литургия. Освен това, беше около три часа след полунощ, а сега наближава десет”.

„А защо не започна по-рано молитвеното си правило?”, попита го свещеникът.

„В книгата, която четох, пише, че правилото трябва да се чете след полунощ, защото това е истинското време за битка с демоните. Освен това, по телевизията в предаването „На живо в събота вечер” участваше Мадона. Ах,… нейният клип ме въведе в голямо изкушение… така че трябваше да направя всички тези поклони.”

Свещеникът наистина не знаеше откъде да започне.

„Отче”, продължи Василий, „не мислите ли, че вече е време да се обърнем към Преданието, да изхвърлим парафинените свещи и да започнем да използваме истински восъчни свещи? Това е много по-православно. Освен това, наистина ме подразни, че хорът прочете половината от песните, вместо да ги пее. И то според погрешния календар. Трябваха ми три часа, за да повторя бдението по истинския календар! Боя се, че ще трябва да намеря епархия, която е по-православна от тази. Нима аз съм единственият в тази енория, който знае как е правилно да се правят нещата? При това поканих моя Старец да се запознае с вас, за да ви научи на всичко това. Каза ми, че трябва да правя всичко правилно, както го правят в манастира, иначе ще горя в ада”.

Свещеникът започна да губи търпение и да поглежда часовника си.

„Добре, Василий, вижда се, че тук има много въпроси, по които трябва да разговаряме, но не сега, когато цялата църква те чака да приключиш. Кога за последен път се изповяда?”

„Вчера в манастира. Мисля, че най-накрая намерих Старец, достоен за послушание към него”.

„И кой е той?”

„Този и този йеромонах от манастира в планината. Той ще дойде да служи с вас другата събота”.

„Слушай, Василий – каза свещеникът загрижено – този човек преди няколко години беше лишен от сан, затова не мога да служа с него. Изобщо, кой ти е дал благословение да се виждаш с него? Послушник ли искаш да му станеш? Него ли намери да каниш тук?”

„О, и вие ли се присъединявате към гонението срещу този праведник? В сърцето си почувствах, че той е истински православен! Освен това, вчера той ме кръсти, добавяйки всичко онова, което вие не сте направили…”

Василий постепенно започна да се разгорещява: „Какво изобщо търся тук? Наистина, трябва да си вървя и да бъда с него, защото той е истинско мерило на Православието. А не в тази модернистка, икуменистка епархия! Моят духовник може и да е лишен от сан, но той е послушен на Бога, а не на тези безбожни епископи! Знам това, защото го почувствах в сърцето си”.

„Тогава защо все пак искаш да се причастиш тук?”, попита го свещеникът.

„Какво? Нима искате да ме лишите и от правото ми на свето Причастие?!”, възнегодува младежът и в миг изхвърча от изповедалнята.

Манастирският и енорийският живот

Това може да е краен, но далеч не рядък пример за това, какво може да се случи, когато вярващите – особено онези от тях, които са духовно незрели – започнат, по погрешни причини и в погрешен дух, да посещават манастирите. Между другото, манастирът е място, където литургийният и духовният живот се практикуват с един особен максимализъм. Този максимализъм се изразява по много начини, включително и чрез дългите служби по пълния типик, чрез строгата аскетична дисциплина и строгите разбирания по отношение на всичко, от начина на изказване и обличане, до поведението в личния живот.

Мнозина бъркат монашеския максимализъм и строгост с един вид консервативен национализъм. Това е голяма грешка. Манастирите са въплъщение на православната култура независимо от националната оцветеност. Православната култура е извънвремева, вселенска и съборна култура, предадена ни от светите Отци и от Майката Православна Църква, по пътя на личното ученичество и послушание. Монашеската култура не е нищо друго, освен послушание към Евангелието, посредством послушанието към духовните отци, които проповядват Преданието за живот според Евангелието в цялата му пълнота. Посещаването на православен манастир не е същото като посещаването на която и да било друга общност. Това значи да отидеш в онази жива християнска култура, предадена ни от светите Отци от поколение на поколение.

Монашеството като път на покаяние коренно се различава от начина на живот в света – със семейството, на работа и в енорията. Енориите са фронтовите линии, на които Църквата се среща със света, на които светската култура се освещава и преобразява посредством Евангелието. Хората в света се занимават със светски дела и не са в състояние да водят толкова интензивен литургиен живот, какъвто се води в манастира. Енорийският живот рядко е максималистичен по своя етос, а често пъти и не може да бъде такъв. Но все пак енорията не е някакъв компромис, нито второразреден начин на християнско битуване. Да бъдеш християнин в света, значи да обявяваш Евангелието пред света, да живееш с Христос и да свидетелстваш за Него чрез пълно и активно участие в светската култура. А това е много възвишено призвание!

Монасите и монахините имат по-различно призвание: да бъдат „не от този свят” и да устройват живота си изключително според Евангелието и църковното Предание. Много е важно никога да не забравяме, че няма разлика между богослуженията в енориите и тези, които се служат в манастирите. Няма разлика нито в правилата за пост, молитва и благочестие. Основната разлика е тази, че хората в енориите се занимават със светски дела, а монасите – не. Манастирите са съдбовно важни за живота на енориите: те представляват онази съкровищница на Живота на Преданието в неговата чистота, където хората могат да вкусват Евангелието възможно най-непосредствено. Монашеството може да влияе на техния живот, да вдъхновява верните в най-висша степен да посвещават живота си на Христос и Евангелието, както и да дарява духовна сила и изцеление.

Но, както ни показва разказът за Василий, налице са и пет големи изкушения, в които хората могат да паднат, посещавайки манастирите. Всички тези изкушения произлизат от духовната прелест, която върви ръка за ръка с гордостта.

Изкушение първо: примката на духовната гордост

Духовната гордост е примка, в която лесно падат онези, които са нови във вярата, срещат се за пръв път с монашеския живот, които желаят и се стараят да водят истински православен духовен живот. Това може да бъде особено опасно за всички, които обикалят манастирите в търсене на духовни наставления, без да знаят какъв е истинският православен живот в света, в енорията.

Много вярващи хора посещават манастирите, където виждат монашеското благочестие и живота според монашеското предание и искат да му подражават, но без истинско разбиране. Поклонниците идват и се срещат с духовните старци и монаси, водещи живот, който, според тяхното мнение, е много по-„духовен” от този, който води техният енорийски свещеник – ето защо започват да го осъждат, смятайки го за несъответстващ на духовните им нужди. Отиват в манастира на изповед, създават духовни отношения с духовния отец или майка в манастира, смятайки, че това е единственият път за спасение за тях. Там получават духовни съвети, които често могат да изтълкуват погрешно. Понякога дори в манастира могат да получат погрешен духовен съвет и да го превърнат в окончателен критерий за духовен живот. А в някои случаи хората отиват в манастир или при някой духовник, който е наказан от Църквата за неспазване на църковната дисциплина. Тогава „поклонникът-превърнат-в-ученик” пада в мрежата на самооправданието на заблудения „старец”, което в някои случаи води дори до изпадане в разкол.

Прекаленото външно благочестие, фалшивото смирение, одумването и разискването на „горещите въпроси” на църковния живот, осъждането на хората заради тяхното благочестие или мнение, пълната убеденост в това, че „само ние знаем как би трябвало да се правят нещата”, и което е може би най-опасно от всичко, идолизирането на определени личности – всичко това са симптоми на лицемерие и духовно заболяване. Онова, което липсва тук, е Христос и истинската духовна борба срещу собствената греховност.

Изкушение второ: неразумната, прекалена ревност във вярата

Да ревнуваш за Христос и Църквата, е нещо възвишено и дивно, но истинската ревност силно се различава от ревността, стигаща до пристрастяване. Телесната ревност винаги носи в себе си известен момент на самодоволство и егоцентризъм, въз основа на които човек смята себе си за истински православен, истински благочестив и „знаещ”. Истинската ревност не е насочена към нищо друго, освен към единение с Христос или пък против собствената паднала природа на човека. Там, където има истинска ревност, няма лицемерие. Фалшивата ревност, тоест прелъстяването с духовна гордост и самомнение, винаги е лицемерна.

Външният израз на благочестието е важен аспект от преживяването на личния опит и тайнството на вярата. Поклонът, осеняването с кръстното знамение, благочестивото поведение, както и всички останали външни форми, дадени ни от Преданието, са много полезни в това отношение. Но никога не бива да ги използваме, за да „поучаваме” другите, които правят някои неща „погрешно”, нито да ги „убеждаваме” в тяхното недостатъчно благочестие, и още по-малко – да им показваме, че ние „знаем как е правилно да се правят нещата”. В много манастири правилата на външното изразяване на благочестието – поясни и земни поклони, осеняване с кръстното знамение и други подобни, се изпълняват много внимателно, а в енорията често пъти не. Вярващият никога не би трябвало да привлича вниманието със своето външно благочестие, защото това само подхранва гордостта и егоцентризма в нас, а на другите пречи в молитвата.

Правилата на поста също спадат към тази категория. Манастирите, общо взето, строго спазват правилата за пост. Но по отношение на постните правила между монасите и вярващите в света няма никаква разлика. Вярващият човек не би трябвало да осъжда някого, а още по-малко – да коментира открито как пости или не пости някой. Това не само е лицемерно, но и никога не постига своята цел. Постът, както и всички останали правила на Църквата, са средства, а не цел сами по себе си. Ако постим и се гордеем с това, осъждайки другите, че не са толкова строги, по-добре би било изобщо да не постим (Рим. 14:3).

Същото правило важи и за литургийния живот в Църквата. Манастирите по своя типик служат литургийните служби в пълнота и в съответствие с древния Типик. Службите могат да продължават с часове, а понякога обхващат и голяма част от деня. Между другото, няма никаква разлика между службите, предназначени за манастирите, и тези за енориите. На поклонника, идващ в манастира, манастирските служби могат да изглеждат прекалено дълги, но по-късно, когато привикне към тях, не желае нито една друга служба. Енорийските богослужения, съкратени поради пастирско снизхождение, му изглеждат непълни.

Тук дебнат няколко изкушения. Първото е да започне да се мисли, че в манастира службите се извършват по „правилния” начин, а в енориите по „грешния”. Второто изкушение е да се мисли, че в енорийските богослужения няма благодат, както и че в енориите богослуженията и литургийно-духовният живот не се възприемат насериозно. Това неизбежно води до осъждане на енорийския свещеник, като по-„недуховен” и ленив поради това, че съкращава службите. Забравяме, че когато сме били на първата манастирска служба, сме използвали всеки повод да седнем и сме поглеждали часовника на всеки пет минути, питайки се кога и дали изобщо ще свърши службата! В енорийските църкви богослужението се изпълнява в съкратена форма (в сравнение с манастирското) поради пастирско снизхождение и по преценка на свещеника. Не бива да осъждаме свещениците, защото те по всякакъв начин се стремят да служат, имайки предвид духовната полза на паството.

Изкушение трето: осъждането

Най-голямото изкушение е да осъждаш другия, особено свещеника. Изискванията, които поставяме пред свещениците, обикновено са прекалено високи, и по правило такива, каквито и самите ние не можем да изпълним. Освен това, всяко такова осъждане е чисто лицемерие. Животът на енорийския свещеник, изпълнен със съвсем други грижи, интереси и отговорности, е твърде различен от живота на йеромонаха в манастира. Но вярващият народ вижда само малка част от истинския живот на енорийския свещеник. Много вярващи мислят, че свещеникът „работи само два часа” в неделя! Само че да бъдеш свещеник, значи много повече от „пълен осемчасов работен ден”. Тогава как могат вярващите да го осъждат! И особено как могат да осъждат неговата „недуховност”?

Йеромонахът може да ни се струва много по-„духовен”, тъй като всеки ден прекарва по пет-шест часа в църквата и има малко други („тривиални”) задължения. Опитайте се да правите това, имайки семейство и десетина или стотина енориаши, на които трябва да помагате! Подвигът на живота в света и служенето на Христос, независимо дали се извършва от свещеник или обикновен вярващ, е също толкова велико, колкото и монашеското служение на Христос в манастира. Да живееш подвижнически в света, е истински духовно. Между другото, детайлите се различават в зависимост от средата.

Изкушение четвърто: злоупотребата с духовното ръководство

Хората често отиват в манастира за духовен съвет и изповед. Достойно за уважение е и древното православно предание да имаш за духовен отец някой манастирски йеромонах и да живееш в послушание към него. Понякога хората ходят при някой опитен старец най-вече във връзка с трудни житейски въпроси. Истина е също, че има и такива вярващи, които създават по-близки отношения със своя енорийски свещеник от други и енорийските свещеници би трябвало да подкрепят това.

Ако Църквата е духовна лечебница, то манастирите са отделение за интензивни грижи с лекари специалисти. Ако човек се разболее от тежка болест, естествено, няма да отиде при своя семеен лекар, както и няма да отиде при неврохирург, когато се простуди. Опитните старци са онези лекари-специалисти, които, след дълги години подвижническо очистване и опит, знаят как да помогнат на хората при тежки житейски проблеми. Много старци имат големи духовни дарби. Но и много нямат. Повечето монаси не са старци… но това в никакъв случай не намалява способността им да бъдат изповедници, утешители и духовници. Независимо дали става дума за енорийски свещеник, йеромонах, монахиня-старица или опитен старец, източникът на съвет и утеха, в крайна сметка, е един и същ: Бог.

Истински старец е този, който оставя на човека истинска свобода дори и тогава, когато му открива Божията воля. И тук никога няма манипулиране или лични интереси. Старецът просто желае спасението на човека и служи като средство на Божията любов и опрощение към човека. Голямо изкушение е идолизирането на стареца и замяната на Христос с него. Култът към личността води до духовна погибел и на стареца, и на ученика.

Послушанието е много важно в духовния живот. Между другото, послушанието винаги трябва да се вмества в определени рамки. То никога не включва онова, което е незаконно или неморално. Истинското духовно послушание има една-единствена цел: да води до послушание към Бога. Послушанието винаги е в Църквата и винаги ни води до дълбочината на общуването, като църковно, така и лично.

Голямо изкушение, особено за нас, съвременните западни хора, е да се опитваме да намерим старец (или свещеник, тоест епископ), който е „достоен да имаме послушание към него”. Това е истинска духовна гордост и прелест. Тогава ние всъщност мислим, че имаме нужда от „велик старец”, и то изключително най-добрия, за да му се предадем в послушание, защото само такъв обдарен от Бога старец може да ни „разбира”. И си мислим: „Мога да бъда послушен изключително към този, който може да разпознае и развие моя уникален потенциал”. Горделиво, надменно и арогантно е да мислим за себе си като за човек, намиращ се на високо духовно ниво. Опитният и истински духовен старец, тъй като имаме такова мнение за себе си, всъщност е последната личност, с която бихме искали да си имаме работа, защото той бързо би ни върнал на истинското ни ниво. Нашата гордост не би могла да понесе това, и ние бихме пренебрегнали съвета му, дори и когато е за наше добро.

Изкушение пето: „църковното” одумване

Последното голямо изкушение е да се включваме в безкрайни одумвания на хора, общности, практики и особено в обсъждането на „горещите въпроси”, с които се сблъсква Църквата. Независимо дали става дума за това кой какво прави, кой как служи тази или онази служба, или с кого служи, или нещо друго подобно… всичко това е одумване. Все едно дали става дума за големите проблеми, с които се сблъсква Църквата, като икуменизма, календарния въпрос или това какво се учи и какво не се учи в този или онзи богословски факултет… В такива празни раговори няма нищо плодотворно, но има много вредни неща. Господ е казал, че ще отговаряме за всяка произнесена дума.

Такова одумване ни въвлича не само в осъждане на хората, особено епископи, свещеници и учители, които сами ще отговарят за себе си пред Бога, но и ни отклонява от единствено потребното: нашия път към спасението. Ние сме отговорни пред Бога изключително за своето спасение, а не за въпросите, върху които не можем да влияем. Едно от най-горчивите неща е, че има монаси, които в този смисъл обичат да събират около себе си (духовно незрели) хора, които, под предлог на задълбочен духовен живот, в действителност изпадат в прелест, защото цялото това одумване и сектанство погубва душите им.

Достатъчно зло е това, че хората разговарят за такива неща: има немалко хора, които четат цели книги, представляващи по същество скандални памфлети. Интернет вероятно е най-голямата трибуна за такова клюкарстване. Това не е нищо друго, освен църковна „порнография”, която при всички случаи трябва да избягваме.

Истинските причини за посещаване на манастирите

Верните православни християни би трябвало често да ходят на поклоннически пътувания в манастирите, да се стараят да подражават на монашеското благочестие и подвижничество, доколкото е възможно, както и да търсят съвети от духовните отци и майки. Изкушенията и скърбите са плод преди всичко на нашата духовна незрялост и незнание. Трябва да осъзнаем собствените си слабости и да се стремим към истинските духовни ценности: смирение, вяра и любов.

Молитвата на свети Ефрем Сириец нека винаги бъде с нас, като най-висш пътеводител в нашия духовен живот: „Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие. Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мене, Твоя раб. Ей, Господи Царю! Дарувай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат, защото си благословен во веки веков. Амин.”

Превод от сръбски: Татяна Филева

Източник: prijateljboziji.com

Latest posts by Йеромонах Йона (Пафхаузен) (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*