За мира свише и мира от папата

в Брой 3/2019 - Две разделени предания/От редактора

В дискусия след папската визита една жена попита какви компромиси е имал предвид патриарх Неофит, когато каза на папата, че се старае да не прави компромиси с вярата. В отговор на този въпрос един професор от Софийския университет, хуманитарий и специалист по връзките с Ватикана, разгледа Българския патриарх в ролята на гей по Фройд, който повтаря, че не е гей, без никой да го пита. „Когато някой започне да отрицава – аз не съм гей, не съм гей, не съм хомосексуалист – каза професорът – всичко говори, че този, който го казва, е точно такъв. И че страхът вътре в него говори за това. По същият начин и сега – „аз не правя компромис с вярата“ означава, че съм правил твърде много компромиси и това ме притеснява. Така може да бъде разчетено.“

Не знам; мен ме притесняват други неща. В това число дори това, дали горният остроумен паралел не се явява кой знае как хомофобска реч на омразата. Защото съгласете се, че примерът за отрицанието няма да се получи добре, ако да кажем заместим „гей“ с „лекар-общественик“. Колебая се, но нека да оставим настрана това колебание – веднага признавам, че не съм подготвена да прилагам терминологията на новата идеологическа парадигма за политическата коректност. Да видим пак внушението, което прави тази аналогия.

Синодът е правил твърде много компромиси с вярата и затова неговият председател декларира, че този път няма да прави – за да ги прикрие, притеснен. Професорът огласи това тълкование, за да може да няма недоразумения в прочита. Обаче дори да приемем неговия прочит за верен – все пак остава един въпрос: на кого Синодът казва това, пред кого се прикрива? Ако този така двуличен наш Синод е правил досега тайни компромиси с вярата си, за които е гузен и ги крие зад подобни декларации, защо и този път по навик не направи компромис, без да дава никакви знаци за това – тайни или явни? Ако ли пък Синодът прави компромиси с вярата явно, значи е свикнал да не се притеснява от публиката; за кого прави тогава тези изявления?

И понеже не можем да разберем докрай истината за човека от примера и да я приложим по аналогия за Патриарха, нека се опитаме да проверим как стоят нещата с вярата. Да видим откъса от обръщението:

Известно е, че Рим винаги е имал отношение към България, като от 11 века насам периодично полага усилия за установяване на близки контакти със синклита на българската държава. Това намери израз и в първото посещение на Римски папа в България през 2002 година, когато Вашият предшественик папа Йоан-Павел II беше наш гост. Само след 17 години Вие сте вторият папа, който идва в България, което няма как да си обясним освен като наистина специално отношение. Вашето желание да ни посетите в Светия Синод възприемаме като израз на уважение към Българската православна църква. Уверяваме Ви, че уважението е взаимно.

Глава и кормчия на кораба на Едната, Света, Вселенска и Апостолска църква е сам Господ Иисус Христос и в днешните бурни времена наш безусловен дълг е да пазим Неговия кораб от каквито и да е пробойни, за да се спасят повече човешки души. Стараем се да опазваме Църквата, която е „без петно, или порок, или нещо подобно” (Еф. 5:27) и полагаме всички усилия да не допускаме компромиси с вярата. Радваме се всеки път, когато научаваме, че и други духовни водачи споделят сходни на нашите убеждения.

Съвсем зле ли прозвуча това? Епископът на православната църква в София, който е там да „преподава вярно учението на истината“ и да пази духовното здраве на общността, да сподели едно такова старание; да постави рамка на отношенията и да отговори така на тревоги, които е заявило неговото паство? Тук подсещам, че като демократични граждани не бива да отричаме правото на съществуване на тези тревоги така, като и на професорските притчи. Още повече, че погледнато църковно, те имат по-силно право на внимание, тъй като произтичат от тялото на църквата, от общността. Така че имаше ли основание Патриархът да изпрати това послание в отговор на въпросителните от публиката? Струва ми се, че имаше. Да видим обаче какви други основания имаше.

Конфликтът

Няма да повтарям очевидното за всички, направи го един митрополит. Църковните хора се скараха по повод идването на папата. Въпросът е защо се скараха и дали е възможно да се разберат, без да си отговорят на този въпрос. Не казвам, че ако си отговорят непременнно ще се разберат. Но ако не си отговорят, със сигурност няма.

Най-общо казано, хората се скараха, защото се почувстваха зле по причини, свързани с посещението на папата. Какви са тези най-разпространени причини – да видим. Основният мотив на едните, да ги наречем миротворците и поздравители на папата, се състои в това, че папата е християнски лидер, дошъл да си нагледа паството, че е добър папа и че е добре да сме добри хора и да не мразим никого, особено други християни, макар и на различни позиции по някои въпроси на вярата. Основният мотив на другата група – противниците на визитата и критици на папата – е, че той идва да прозелитства и да изпълнява политически поръчки; в случая – да прави политически коридори за имигрантите.

Може би е добре да се каже и една дума за фона – широките обществени и журналистически маси, които нападнаха и поискаха обяснение от Синода за неговите решения. Същите нямат собствено отношение към Православието, схизмата, папата и християнството като цяло, но харесват да имаме папата на посещение, защо той е фигура от световна величина, каквото и да значи това. Също така харесват да има меса на площада, защото меса е интересно, да има и събитие за мир, да има и мир харесват.

И една дума за властите, по чиято покана според официално разпространеното съобщение на Синода, папата пристигна в България. Те дадоха всичко от себе си, но то не беше много.

Причините

Разрешаването на един конфликт започва с признаването на правото на другия да се чувства както се чувства. А после с усилието да разбереш защо се чувства така. Колкото по-драматично е противопоставянето, толкова по-малка част от причините за него са на повърхността. Основната част на конфликтите е като основната част на айсберга – под водата; под видимото, „под“съзнанието.

Едните

Какви причини за недоволство имаше първата позиция: какво искат защитниците на папата. Както се каза и повтори безчет пъти, те искат мир и любов. Така каза и митрополит Наум: ”Добре е всички да осъзнаем, че е нужно да бъдем по-добри един към друг, да обичаме ближните си и да се радваме на добронамереността към нас, което всъщност беше и посланието на Франциск. Защото Бог е любов!  Нека най-после черногледието, омразата и завистта, присъщи за мнозина хора, бъдат оставени настрана.”

Добре е, наистина, всичко това. Затова и защитниците на папата възприеха себе си като добри, а останалите – като лоши. Но нека да помислим – дали ще се намери такъв православен, или просто нормален човек, който да оспори нуждата от доброта, мир и любов между хората. И от мир на света. Не вярвам. Затова тук въпросът е какво накара вторите, „лошите”, да се противопоставят на папското посещение, при все че самите желаят мир, любов и доброта. Техните причини бяха представени като някакво ирационално, неоснователно, неясно и за тях самите безпокойство; но дали все пак не е възможно да се видят някакви нишки, които да доведат до неговия корен? Например тези:

Политическото лицемерие

Папата дойде в България като политическа фигура, поканен от държавата. Независимо от това положение, Синодът на БПЦ беше обвинен, че се дистанцира от събитието. Неговите критици казаха, че няма значение по чия покана е дошъл папата – щом така или иначе ще бъде в България, Синодът не трябва да абдикира от отговорността за неговото посещение. Въпросът тук е дали наистина няма значение. И този въпрос е принципен: свободно ли е все още ръководството на Българската православна църква да решава самостоятелно дали, кога и в какви взаимоотношения да встъпва с духовни лидери на други вероизповедания, оказали се на територията на страната ни, или е дошло време да се вслушва в съвети от типа „ако ти дадат лимон, направи си лимонада“?

Интересното тук е, че дори папата и неговият протокол бяха наясно с особеностите на положението и го приеха далеч по-спокойно отколкото го прие българският зрител, който както знаем, често е не само по-католик, но и по-папа от папата. Не можем да обсъждаме причините, поради които папата не е получил покана от българския патриарх и събранието на епископите да посети България, защото не знаем тези причини. Но няма и нужда да ги обсъждаме, защото те са изцяло в полето на отговорност на нашия висш клир. Може да се каже само, че Синодът няма задължение за специално отношение към Римокатолическото изповедание. Поканата за посещение би била резултат на изрична преценка и воля, каквато не се оказа налице в този случай. Имаме факт – папата не беше поканен от Синода, и в този факт няма нищо осъдително или ненормално. Друг факт е, че организаторите сръчно прекрачиха това положение, използвайки второто лице на папата – това на държавен глава.

Трети факт е, че идвайки в България по покана на властите, папата, разбира се, не се държа като държавен глава, а като Римски епископ – той отслужи меса на централния площад на столицата, организира молебен с представители на различни вероизповедания, който също се проведе на централен площад, и дори покани висшето духовенство на Българската православна църква да се присъедини към него.

Синодът от самото начало беше поставен от държавната власт в положението на зрител в собствената си духовна територия. Позицията му не само беше игнорирана, но медиите и част от църковното изпълнение се опитаха да го приведат в обяснителен режим – да отговаря за своето нежелание да вземе роля в представление, което не одобрява.

Тази именно убедителна проява на неуважение може би е една от причините за безрадостните чувства на част от православната публика, свързани с посещението на папата. Но тук има и въпрос, който не касае само чувства. Нека го напишем извън специализираните исторически и канонически трактовки – като въпрос към съвестта на редовия църковен човек. Как така Синодът да посрещне Римския епископ като епископ, когато същият не се отнася към Софийския епископ като към епископ. Нали този вярващ знае, че в църквата един епископ не отива на територията на друг без негова покана?

Какво направи Синодът при така създалата се ситуация: Синодът реши да посрещне пристигналия като държавен глава папа именно като такъв. Защото ако беше решил да го посрещне като епископ, трябваше да не го посрещне изобщо, заради начина, по който този епископ е проявил незачитане на църковните канони, свързани със същото това гостоприемство, което се претендира.

Компромиси с вярата

Когато радетелите за папското посещение се стараха да изтръгнат от Синода непременно „църковно гостоприемство“, те подсетиха за християнската любов и църковния дух, както и посочиха факта, че тук е един християнски епископ от изповедание много близко до православното. И едва ли не студеното поведение на консервативните православни християни и на църковните власти у нас са единствените пречки тази близост да не може да стане още по-голяма и направо пълна. За духа казахме – когато по средата на този църковен дух се възправи проблемът, че папата игнорира местния епископ и служи без неговото разрешение на неговата духовна територия, виждаме технично решение чрез обръщане на папата в политическа фигура, която няма задръжки да бъде тук в пълен обем по покана на властите. Да го повторим и да се върнем на близостта: защо именно тя разтревожи хората от втората група, в това число духовници?

Казват – защото с тази близост може да се злоупотреби по разни начини и причини. Въпросът за вярата на църквата не е въпрос на папа, нито е въпрос на уважение или неуважение към неговата личност. Действията на православните духовни водачи изпращат послание към църковните вярващи и нецърковното общество; християнско свидетелство в света. Затова и някои от тях се тревожат да не би зад привидности, исторически сантимент и невнимателна реторика да се изгубят очертанията на истината, в която вярва Православната църква. И това да заблуди някого.

Едни хора казват, че истината е навсякъде; като всеки влага различно съдържание в такова твърдение. Има обаче и такива, които все още разбират догматите на църквата като граници на истината, поставени за наша полза, и вярват в спасителното им значение. Не е трудно да се изгуби съзнанието за тези граници дори от православни вярващи, ако не са добре запознати с различията на двете традиции. А е сигурно, че ще се изгуби, когато контекстът на съмолитстването или пък съслужението е публичен мултирелигиозен пърформанс сред едно религиозно непросветено общество, което дори не знае какво е съслужение и преценява въпроса според чувства, политически предпочитания и външни впечатления. Когато се подхваща темата за междуцърковния диалог, важно е да се прецени, че има съществено значение дали той се води в просветени богословски кръгове или от сцената на духовни спектакли за широка публика.

Ще кажат някои, и го казват, че няма значение дали с католиците сме близки, защото никой не е призовал за обединение с тях и папата не е „дошъл да ни вземе вярата“. Напротив – има значение, макар че с голяма вероятност папата наистина не е дошъл да ни вземе вярата. Ще илюстрирам това значение с въпрос – ако в България пристигаше президентът на Световния баптистки алианс, щеше ли да има изненадани от това, че представители на БПЦ не благославят да се участва в обща молитва за мир, или възмутени от това, че Синодът отказва участие на хора към Патриаршеската катедрала в програмата на г-н Пол Мсиза, много симпатичен човек? За по-лесно ще отговоря аз – нямаше да има. Въпреки че тук са приложими същите аргументи, които се използваха срещу отказа на Синода за участие в общи молитви – апостолските правила 10 и 45 се отнасят за отлъчени и еретици, а господин Мсиза не е отлъчен от църковно общение, нито има Вселенски събор, който да е провъзгласил баптизма за ерес. Нали така?

И за да бъде още по-ясно какво казвам, ще дам конкретен пример за тази опасност. В социалните мрежи хора с богословско образование се съгласиха, че българските православни трябва да приемат католиците някак точно така топло и близко, както вярващите от другите поместни православни църкви. И дори повече – православните трябва да чувстват католиците от Европа по-близки, отколкото някакви православни от далечни земи на Изток или кой знае къде, защото като темперамент и история имаме много повече общи неща с европейските католици. За хора извън църквата ще сравня това с твърдението, че трябва да чувстваме съседа си по-близък, отколкото детето, сестрата или брат си, ако последните живеят в чужбина. Но тук поставям акцента върху „хора с богословско образование“, защото ако те демонстрират подобен еклисиологичен дисонанс, какво трябва да мислят неподготвените да дават богословски отговори? Можем да се радваме, че Синодът запази съзнание за отговорността и рисковете да изпраща противоречиви послания именно към тази група вярващи – богословските неспециалисти. И не изпрати противоречиви послания.

Общественият натиск

Въпреки всичко, което може да се каже за демонстративните публични прояви, Синодът прояви търпеливо, внимателно и уважително отношение към папа Франциск. И все пак трябваше да отговаря пред обществото за единственото право на собствена позиция, което упражни – правото да следва определенията на собствената си църква. Медийната позиция срещу Синода в рамките на папското посещение беше по комунистически монолитна. Либералната публичност, част от която трудно би могла да се нарече дори прицърковна, не можа да преглътне свободата на църковните водачи да се различат от „прогресивната“ гледна точка с цялата нейна политическа и етическа правилност. Вместо да ги попита за православното църковно съзнание, тя поиска да ги научи на църковно съзнание. С голяма вероятност именно агресивното вмешателство на медиите, не толкова твърденият от тях религиозен фанатизъм на православните, стана още една причина за острите реакции.

Общата молитва

Молитвата на мюсюлманите и на християните има предвид един и същи Бог, но Синодът не разбира това, защото е религиозно неадекватен. Това мнение се оформи и сподели в обществото по повод отказа на Синода да участва в общата молитва. Изненадващо се оказа, че и православни вярващи не са против това, Българският патриарх да вдигне глас на площад Независимост, заедно с молитвите: “Аллах е велик. / Свидетелствам, че няма друг бог освен Аллах./Свидетелствам, че Мохамед е пратеник на Аллах.”… и т.н., а по-скоро са недоволни от отказа да го направи. Прозвуча и нещо като богословски отговор – всяка молитва си отива по своя траектория. И тъкмо на това място някой би задал въпроса, какво значение имат тогава разликите в изповеданията, щом хората на сцената имат предвид един и същи Бог, а молитвите им не си пречат. Мнозина отдавна си отговарят, че тези разлики нямат значение. Но други се радват, че Патриархът не потвърди такъв отговор. Както вече стана дума, в Писанието и Преданието на Църквата ни е съобщено едно разбиране, че някои религиозни учения изкривяват пътищата на човека, като му предават лъжливо знание за Бога. И църквата вижда като грижа за човека труда да свидетелства за тази опасност, да отделя истината от лъжата и да различава духовете, по съвета на апостола. Ето защо фактът, че дневният ред на папата направи религиозната заблуда да изглежда на някои като истина, навежда още една причина за острата реакция на неговите критици. И доказва, че тази причина е основателна.

Другите

Казаното дотук изглежда като добро обяснение на враждебното отношение на някои православни вярващи към папата и неговото посещение в България: светската показност и демонстративност на посещението, подреждането на религиите под общ знаменател, свръхмерните прояви на уважение от страна на властта, каквито не виждаме към представителите на българското духовенство. Достатъчно е да се спомене придобилата известност снимка на политическия елит, който активно участва в католическата меса на площада, снабден с разпечатано помагало. Не е трудно да се съгласи човек с тези наблюдения. Но те не обясняват, а още по-малко оправдават ескалацията на „църковната“ тревога, нейното довеждена до злобни изстъпления, които са в отклонение от фактите и здравия разум и не просто изостриха противопоставянето, но го доведоха до истинска нетърпимост.

Имаха ли основание?

Не. Тези крайни реакции нямат никакво отношение към грижата за чистотата на вярата и духовното здраве на обществото. Вулгарните обиди към личността на папата, обвиненията му във всички грехове на католицизма – исторически и днешни, пълното отрицание на католицизма като християнска традиция, конспиративните теории и заниманията с бежанския въпрос – всичко това е далече от християнската трезвост и здравия смисъл. Не е чудно, че тези послания не бяха уважени от обществото, а срещнаха гневен отпор, в това число и от много църковни верни. Причината за техния гняв е също толкова интуитивна, колкото смутът от идването на папата. Тя се корени в една истина, която християните би трябвало да знаят, и която обществото чувства – истината, че вярата на църквата се отстоява с любов. Добра причина за злоба не съществува. Казано с думите на апостола – „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека… щом любов нямам, нищо не съм.“ . Думите на злобата, тоест, дрънчат на кухо, дори да казват някаква истина. Такива думи за пореден път доведоха вместо до просветление и единомислие в църквата, до разединение и мрачно противопоставяне.

Мотивът с антихриста

Трудно е да се види като грижа за църквата и обществото и едно апокалиптично визионерство по повод папското пришествие, споделено от друг митрополит. Може да се проследи негативното влияние на това послание върху общественото мнение за църквата, отразено в журналистически публикации, както и да се попита какво допринесе въпросната прогноза за възстановяване на увредените от папската визита църковни отношения. Ние не знаем дали тя ще се сбъдне и не можем да спекулираме върху това, но неволно идва наум една забележка, струва ми се на Честъртън, че от всички абсурдни образи в Апокалипсиса най-абсурдни са неговите тълкуватели. Папата може би наистина да има някакви такива крайни цели и да изпълнява катастрофална програма, или каквото и да е, което не знаем и няма как да видим. Но тъкмо защото няма как да видим, не можем да си позволим да сочим. Неслучайно имаме предупреждение думите ни да бъдат „да“ и „не“, по възможност.

Каква цел си поставяше това послание; каква необходимост и чий интерес обслужи разпространяването на солови импровизации извън официалната и премерена синодална позиция? Нека това да остане въпрос.

А ние да се върнем към въпроса на професора. Каквото и да си помислим за човека от примера, в крайна сметка ще бъде вярно едно от двете: този човек или е гей, или не е гей; освен ако да кажем не страда от „множествена личност“. Така и Софийският митрополит и председател на Светия синод – той или е направил компромиси с вярата, и ако някой твърди това е добре да посочи какви, или пък не е направил и не иска да направи нещо, което разбира като компромис. И така е казал. Хубаво е да търсим точните отговори, и да ги търсим заедно като църква, независимо от личните си чувства и пристрастия. Да или не – отново; да се научим по-често да говорим така.

В този брой на списанието предлагаме поглед към православната и католическата традиция с очите на православни богослови от нашето съвремие. Техните разсъждения биха могли да помогнат както в оценката на поведението на Българската православна църква по повод папската визита, така и в личните търсения на всеки, който иска да определи собственото си поведение.

Илиана Александрова

Главен редактор at Списание Свет
Илиана Александрова е юрист. Главен редактор на списание "Свет".
Илиана Александрова

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*