За лошите навици в църквата

в Брой 5/2015 - За лошите навици в Църквата/Полемично

Треската, предизвикана от синодалното решение за споменаване на Симеон Сакскобургготски по време на литургия, премина бързо. Решението предизвика остри реакции на различни хора, които се заеха да търсят обяснения от Синода. kambanaА църковната общност моментално се раздели на две и по-прогресивната също заизиск­ва обяснения, като дори се опря на Конституцията и теориите за международната конспирация, където моментално намести Синода, като бивш кадър на Държавна сигурност и твърдян днешен руски протагонист в България. Радостно е, че това остро състояние отшумя спонтанно, така да се каже – без лечение. Но постави въп­росителни като този например, какви поведенчески навици е добре да се променят, за да живее по-здравословно църковният и обществен организъм и да не се провокират подобни кризи.

Има една мисъл, приписвана на Чърчил – че ако истината има много страни, лъжата има много гласове. Много гласове се вдигнаха и сега; и най-грозни не бяха най-кресливите, и дори не най-заплашителните, а най-фалшивите. С гласовете е така. За радост бързо самият печален герой на тази сапунена история се отказа от привилегията да бъде изговаряно името му гласно, но при все тази сръчност, дебатът остави горчив афтъртейст.  Като че беше едва ли не  осуетен един заговор на църквата срещу обществения интерес и добре че се вдигна този шум на здравите сили, та да се опазим. Така беше  изтълкуван този църковнополитически сюжет за широката общественост; при това по заслуги на самата църковна “интелигенция”.

Не знам дали може да видим всички страни на истината за това синодално решение, но да отбележим няколко по-важни. Първата е, че  Синодът може да вземе такова решение напълно законно. Втората е, че това решение не беше правилно. Това са съвсем различни преценки и е добре да не се смесват.

Какво означава законно. Означава, че по закон църквата е свободна да определя съдържанието на вътрешния си живот и възгледи, стига с това да не застрашава обществения ред и сигурността в държавата. Общественият ред е такова състояние на обществения живот, при което хората съобразяват поведението си с действащите правни и морални норми. Критиците на синодалното решение с лека ръка подхвърлиха аргумента, че Синодът атакувал действащия конституционен ред в държавата. Как така го атакува? На теория такова твърдение може да бъде  и обвинение в политическо престъпление. Затова нека да го видим по-отблизо, с надеждата да бъде изхвърлено скоро от “политическия речник на пропагандиста”, за всеобща радост  и отрезвение.

Както се знае, държавата така сериозно се отнася към властта и всички отношения, свързани с нея, че не просто я описва в конституцията, ами е възвела всяко посегателство върху нейните устои в престъпление и възлага наказателна отговорност върху лицата, осъществили такова посегателство. Счита се, че действията, които застрашават властта, тоест установената форма на държавно управление, засягат обществени отношения с толкова голяма значимост, че са уредени най-първи в Наказателния закон – в главата престъпления против републиката. Какви са тези действия? Такива, които са обективно годни да доведат до подравяне или отслабване на държавната власт в страната или да й създадат някакви затруднения.

Върши ли Синодът такива действия? Очевидно не. Тогава в какво закононарушение го обвиняваме?

Можем ли произволно да обявяваме за непозволено всяко действие или идея, които изразяват частни мнения по въпросите на общественото устроство и държавността, само защото не ги споделяме? Църквата не постави под въпрос действащото управление, не проповядва и не подготвя насилствена смяна на властта, нито настоява от датата на синодалното решение Симеон Сакскобургготски да осъществява функциите държавен глава. Църквата препоръчва единиствено молитва. Само защото България е република, може ли да се счита за идеологическа диверсия например рамкирането на снимка на Сакскобургготски и поставянето й в хола с надпис „българският цар”, или пък публикуването  на стихотворение с подобна мисъл, или разказването на политически виц, или изпяването на песен, или … молитвата в храма…?!

litiaНе, не може. Имаше време, когато можеше. Когато всякакви такива действия  се считаха за престъпления срещу социалистическата република и се преследваха официално; а повече се преследваха неофициално.  Помним това време; и макар да е трудно да се откъснем от неговите методи, нека поне да се опитаме.

Да опитаме да не забравим, че църквата е разделена от държавата.

Че е, образно казано, свободна да рамкира снимки, да пише стихотворения, да пее песни или да казва молитви по своя собствена преценка. Свободен е и всеки от нас. Правилният въпрос в тази тема е дали всичко, което е позволено, е полезно. Но отговорът не го пише в Конституцията.

Втората “страна” на истината е, че Синодът взе неправилно решение. И не защото не е сигурно дали Симеон II е миропомазан за цар. Фактът, впрочем, на така нареченото царско миропомазание силно се надценява – ако Църквата е определила някакви условия за инициация на монарха, тя също така може да промени тези условия поради промяна на обстоятелствата, или поради целесъобразност. Автентично да изтълкува, така да се каже, своята практика.

Синодът взе неправилно решение, защото е необосновано, политически нетактично и несподелено с църковния народ.

Пасивното отношение към статута на Симеон II е факт вече 25 години и  значи е нормално да се очакват данни за мотиви за тази внезапна промяна. Такива не бяха съобщени и съвсем естествено тя породи подозрителност. Републиканската политическа кариера на Симеон II и двойнственият му статут създадоха много напрежения и противопоставяне в годините. И те автоматично се възобновиха с огласяване на синодалното решение.

Не на последно място – решението не беше обсъдено, не беше артикулирана ясно позицията на Синода по достоверността на историческите факти, с които се аргументира, както и не беше даден отговор на въпроса, защо да се споменава в църквата действащата и недействащата власт по едно и също време. Тази антиномия, разбира се, е лесно поносима, стига да е правилно поставена. Но не беше.

И така, най-лошият навик, който, стурва ми се, трябва да се промени, ако искаме да сме по-защитени като общност, е неумението да говорим вътре в Църквата.

Страхът на йерар­хията да излезе от отстранено – водителската поза и да говори с народа си,  за да не го постига водителството й като гръм от ясно небе.

Но има и втори лош навик. Народът да говори за йерархията като за чуждо тяло.

Да я подозира в най-лошото, да се нахвърля без остатък по повод и без повод, за да изчерпи всичките си болки и обвинения, натрупани в годините.

Както в семейството – където хората поради близостта си са най-видими, уязвими и взаимозависими – отношенията често биват най-раняващи, така и в църквата. Там търсим  по-добрия образ на света и човека срещу нас, и възроптаваме най-силно, когато го видим опорочен. Но страшното е, когато заедно с този ропот не очакваме изцеление. Страшно е и за семейството, и за Църквата.

А най-страшното е, когато започнем да гледаме на собственото си семейство с очите на обществото, вместо с очите на любовта. Когато мислим, че може да спасяваме Църквата с помощта на закона и държавата. Имало е такава практика по време на сталинизма – хората публично са се отричали от биологичните си родители в името на благото на обществото. Но Църквата не се отрича от никого, и не се съюзява с никого, освен с Бога. Ако бъдем в Църквата, ще знаем това.

Църковните архиереи без съмнение постъпиха несръчно, да кажем този евфемизъм. Но не биваше и не бива всяка такава стъпка  да  повлича лавина от църковно-непримирими, неверни, снизходително или откровено арогантни нападения. Този яд на поднебесната любов постепенно се представя като социален оздравителн гняв, който ще изцели църквата. Няма. Много лоша памет, мнителност и недоверие има в тази нагласа, има и много  слабост. Няколко поколения в църквата помнят как тоталитарната държава ни заставяше да обичаме властта; затова и първото проявление на свободата за нас беше свободата да мразим. Така твърде лесно приехме, че свободата означава правото да критикуваш,  да се противопоставяш и в крайна сметка – да се разправиш с другия. Това е нашето проклятие да вкисваме ново вино в старите  си, заразени от тоталитаризъм умове.

Свободата да мразим, да обвиняваме, да отхвърляме… е лесна и съвсем достъпна днес. Но има и свобода да се обича, да се прощава и да се гледа на другия с добри очи. Да станем свободни и да обичаме.

Илиана Александрова

Главен редактор at Списание Свет
Илиана Александрова е юрист. Главен редактор на списание "Свет".
Илиана Александрова

Latest posts by Илиана Александрова (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 5/2015 - За лошите навици в Църквата

Отиди горе