За личното отношение на човека към Личностния Бог

в Брой 4/2020 - Маски/Думи за прочит

Откровението казва за Бога: “Бог е любов”, “Бог е светлина, и в Hего няма никаква тъмнина” (1 Иоан 4:8,1:5).

Колко трудно е за нас хората да се съгласим с това. Трудно е, защото и нашият личен живот, и животът в целия околен свят свидетелстват по-скоро за обратното.

Наистина, къде е тази светлина – любовта на Отца, ако всички ние, като приближаваме края на живота си, заедно с Иов осъзнаваме с мъка в сърцето: “Дните ми преминаха: мислите ми – притежание на сърцето ми – са разбити… преизподнята е мой дом… А после това, де е надеждата ми? И “кой ще види” онова, което сърцето ми тайно, но ревностно търси от младостта ми? (Иов 17:11-15)

Сам Христос свидетелства, че Бог внимателно промисля за цялото Свое творение, че нито една малка птичка не е забравена от Него, че Той се грижи дори за тревата, и че за хората Неговата грижа е още по-голяма, че на нас дори “и космите на главата са всички преброени” (Матей 6:30, 10:30). Но къде е този внимателен и към най-малката подробност Промисъл? Всички ние сме потиснати от гледката на неудържима разюзданост на злото в света. Милиони същества, често пъти току-що родени, биват погубвани с невероятна жестокост, преди още да са осъзнали, че живеят.

За какво тогава ни е даден този нелеп живот?

И ето, жадно търси душата среща с Бога, за да Му каже: “За какво Си ми дал живот?… Задавих се от страдания; обгръща ме мрак; защо Се криеш от мен?… Зная, че Си благ, но защо към моето страдание Ти Си така безразличен? Защо Си така… жесток и безпощаден към мен? Аз не мога да Те разбера”.

Живял на земята човек, мъж с гигантска сила на духа, на име Симеон. Той дълго се молел с неудържим плач: “Помилуй ме”; но Бог не го чувал. Изминали много месеци в такава молитва и силите на душата му се изчерпали. Отчаян, той извикал: “Ти си неумолим!” При тези думи в обезсилената му от отчаянието душа нещо се скъсало, и тогава изведнъж за миг той видял живия Христос; огън изпълнил сърцето и цялото му тяло с такава сила, че ако видението било продължило още миг, би умрял. След това вече никога не могъл да забрави неизразимо кроткия поглед на Христос, изпълнен с безкрайна любов и радост, и с непостижим мир. И след това дълги години, през целия си живот, той все говореше, че Бог е любов, любов безмерна и непостижима.

Господ е казал на Пилат Понтийски: “Затова дойдох на света, за да свидетелствам за истината”. Пилат скептично отговорил: “Що е истина?” и уверен, че на този въпрос въобще няма отговор, не останал да чака такъв от Христос, а излязъл при иудеите.

Пилат е бил прав: на въпроса – “ЩО е истина?”, ако се има предвид най-висшата истина, която лежи в основата на цялото световно битие, отговор няма.

Ако Пилат, имайки предвид Първоистината или Самоистината, беше поставил въпроса така, както би трябвало да го постави, а именно: “КОЙ е истината?”, тогава би получил отговора, който Господ малко преди това, предвиждайки въпроса на Пилат, бе казал на Тайната Вечеря на Своите възлюбени ученици, а чрез тях и на целия свят: “Аз съм истината” (Иоан 14:6; 18:37-38).

Науката и философията си поставят въпроса: ЩО е истина?, докато истинското християнско религиозно съзнание винаги се обръща към истината като “КОЙ”.

Представителите на науката и на философията често мислят, че християните са безпочвени мечтатели, а че самите те са стъпили на твърда почва и затова се наричат позитивисти. По странен начин те не разбират цялата негативност на своето “ЩО”; не разбират, че истинската, абсолютната Истината може да бъде само “КОЙ” и съвсем не “ЩО”, защото Истината не е абстрактна формула или отвлечена идея, а е Самият Живот – “Аз Съм”, казва Господ (Иоан 8:58, Изх.3:14). 

Действително, какво може да бъде по-абстрактно и по-негативно от “ЩО” – истината? И този огромен парадокс виждаме по целия исторически път на човечеството от момента на Адамовото грехопадение. Омаяно от своя разсъдък, човечеството живее в някакво опиянение, тъй че не само “позитивната” наука и философията си поставят, като Пилат, въпроса: ЩО е истина?, но дори и в религиозния живот на човечеството се наблюдава все същата голяма заблуда, и там хората постоянно тръгват да търсят “обективната” “ЩО” – истина.

Разсъдъкът предполага, че ако познае търсената от него “ЩО” – истина, ще добие магическа сила и ще стане свободен властелин на битието.

В религиозния живот човек, който се опира само на логични разсъждения, неизбежно изпада в пантеистично разбиране за света. Всеки път, когато в богословски размишления умът се опитва със свои сили да разбере истината за Бога той неизбежно прави, независимо дали го разбира или не, все една и съща грешка, в която са затънали и науката, и философията, и пантеизмът, а именно – да търси и съзерцава “ЩО” – истината.

КОЙ” – истината е непознаваема с разсъдъка. Бог “КОЙ” се познава само чрез общение в битието, т.е. само чрез Светия Дух. Старецът Силуан постоянно подчертаваше това.

Самият Господ говори за това така: “Ако някой Ме люби, ще спази словото ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим”… “А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко” (Иоан 14:23, 26).

Православният аскетически опит отхвърля пътя на абстрактните съзерцания като неправилен. Който в размишленията си за Бога избира абстрактно да съзерцава Доброто, Красотата, Вечността, Любовта и подобно, той е тръгнал по лъжовен път. А който смята, че е достатъчно само да се освободи от емпиричните образи и понятия, той също още не е видял истинския път.

Православното богосъзерцание не е абстрактно съзерцаване на Доброто, на Любовта и т.н. Не е и просто освобождаване на ума от всички емпирични образи и понятия. Истинското съзерцание го дава Бог, като идва в душата и тогава душата съзерцава Бога и вижда, че Той е любов, че Той е благ, великолепен, вечен; вижда че  Той е “над света” и е неописуем. А абстрактно нищо не се съзерцава.

Въображението е нещо чуждо за истинския духовен живот, който е във всичко докрай конкретен и положителен. Истинското богообщение човек търси само чрез лична молитва към Личностния Бог. Истинският духовен християнски опит е общение с абсолютно свободния Бог, ето защо не зависи само от усилията и волята на човека, както това е възможно в нехристиянския (пантеистичния) опит.

Понеже някак смело засегнахме и темата за молитвата “лице в Лице”, е необходимо да дадем още някои допълнителни обяснения, свързани с тази страна от нашия живот в Бога.  Последният стадий на Откровението е откровението на Личностния, Ипостасния Бог. Когато това откровение бъде дадено на човека, когато човек придобие познание-преживяване именно на този Личностен Бог, тогава той навлиза в правилния път, за да се осъществи в него личностното начало, ипостасния принцип, и молитвата му, която излиза от границите на временното и материалното, получава съвсем друг характер. По своето ипостасно измерение човекът е преди всичко образ и подобие на Бога. На това ипостасно начало най-вече принадлежи вечността. Когато изгрее ипостаста, тогава човекът, който естествено знае своята ограничена индивидуалност, усеща, че навлиза действено в Божествената вечност и Времето като векове за него се изчерпва. Апостолите, след като им се открила Божествената Ипостас на Словото, макар и още на земята, духовно са живеели във вечността. И именно това е породило в тях “странните думи”, “странните учения”, техния специфичен език, мисли, усещания. “За Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години – като един ден” (2 Петър 3:8); “Всички тия неща бяха написани за поука нам, до които стигнаха краищата на вековете” (1 Кор. 10:11); “изкупени сте с драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос, Който е бил предназначен още преди свят да се създаде, но се яви в последно време за вас” (1 Петър 1:18-20); “както и ни избра… преди да се свят създаде” (Еф. 1:4).

Какво означават думите “последни времена”, “край на вековете”, или молитвата “и си ни дарувал бъдещото Си царство” (Литургия на Св. Иоан Златоуст, Евхаристиен канон) или “видяхме образа на Твоето Възкресение и се изпълнихме с Твоя безкраен живот” (Литургия на Св. Василий Велики, Молитва при потребление на Даровете)?

Евангелското разбиране за времето е различно от понятието за време у Нютон, Айнщайн или различните философи и гностици. Време извън Божествената вечност не съществува и не може да съществува, така както не съществува и не може да съществува и триизмерно пространство извън Божията безкрайност, която носи в себе си всичко. Когато с ума си се потопим в мисълта или, ако искате, в съзерцанието на безкрайното пространство и неизмеримото време, които винаги остават неясни и предизвикват в нас удивление, тогава всяко събитие, всяко нещо, с каквито и космически измерения да е то, изглежда сякаш “завихрящо се в нищото” и никое същество не може да определи с абсолютна точност “пространството” или “времето” на това събитие, на това нещо. Няма нито дати, нито местоположения. Всичко става относително. Всички ние сме извикани “от нищото” и живеем в границите на земното съществуване в оковите на нашето относително пространство и относително време. За човешкия дух този свят е тесен, тесен до отчаяние. И все пак отвъд границите на това отчаяние започва молитва с друга интензивност, с други измерения; онази молитва, която “без никакво основание за надежда, повярва с надежда” (Рим. 4:18). 

Човек, идвайки в света, първо се учи от баща си и майка си, от братята, приятелите и учителите си, но най-вече от Свещеното Писание. И въпреки това никое училище, никоя книга, колкото и да е свята, не може без аскетически подвиг да отведе човека до чиста молитва от цялото му същество, до несъмненото усещане, че е бил чут от Бога и приет в Неговата Вечност. Тази молитва е дар свише. Но в нашия живот нищо не се извършва само на нивото на Божествената енергия. Винаги е необходимо и нашето човешко действие (син˜ргия, съ-действие), защото Бог на никого не се налага. Тази богодадена молитва поставя човека между времето и вечността. Ето защо можем да кажем, че всички ние живеем в духовен план в “различни времена”, макар и животът ни да съвпада на историческо равнище, макар и да живеем на едно и също място и по едно и също време. Затова и в Свещеното Писание и богослужебните текстове имаме такива външно противоречиви изрази като: “пиша вам, защото познахте Оногова, Който е отначало” (1 Иоан 2:13), ние сме призвани “от преди свят да се създаде”; вече сме приели “бъдещото царство”; вече “сме се изпълнили с безкрайния живот”; макар да не преставаме същевременно да молим “спаси ни”, защото все още оставаме под властта на греха и смъртта. 

Когато в непосредствено общение с Личностния Бог човекът получава откровение от Бога, макар и “като през огледало”, тогава се извършва преходът във Вечността. Вековете на времето се изчерпват и до нас идва “краят на вековете”. Докато продължава действието на тази молитва, човекът се намира извън времето и извън властта, която има върху него смъртта. Но и това все още не е краят.

Пътят на Господа е следният: в началото Той пръв ни потърсва и ни се открива без насилие, но и без ограничение. След това обаче Той ни изоставя, за да покажем на дело в живота си знанието, което ни е било дадено за “Истински Вечно Съществуващия”. Това състояние на отнемане на благодатта поражда в нас дълбока и мъчителна болка заради дара, който сме изгубили. Усещаме себе си отново потопени в мрака, а жаждата да намерим отново онова, което сме изгубили ни тласка към аскетическа борба. Тази борба в последствие се превръща в аскетическа наука, изкуство, култура. 

Но всяко нещо – с мярката си, а ние отново я преминахме. Ще дръзнем обаче да повторим, че в потока на цялата човешка история няма по-висша и по-съвършена култура, от тази която ни се дава от Светия Дух. Днес това божествено учение за мнозина е непостижимо, чуждо, забравено, изгубено. 

 *Откъс от книгата „Свети Силуан Атонски“, Фондация „Покров Богородичен“ 2008 г; превод от руски: Кръстю Банев

Архимандрит Софроний Сахаров

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 4/2020 - Маски

Маски

Илиана Александрова Един приятел, който се занимава с църковно изкуство, наскоро ми

Разговор за Камъка

Веднъж един професор извика при себе си пишещия Сказанието, което, любезни читателю,
Отиди горе