За книгата „Св. Силуан Атонски“

в Брой 5/2019 - Адът, раят и раната Адамова.../Думи за прочит/Християнство

Човекът, „разпознал“ светостта в иначе най-обикновения живот на светогорския монах Силуан и разкрил я пред света, е архимандрит Софроний (Сахаров). С това той допринася и за причисляването на стареца към лика на светиите.

Бъдещият отец Софроний идва на Атон през 1925 г., за да търси изцеление на неспособността си да живее по Евангелските заповеди, както той самият по-късно е отбелязвал. След срещата му с отец Силуан през 1930 г. новоподстриганият монах Софроний остава в манастира „Св. Пантелеймон“ – неотлъчно при нозете на своя старец. През 1938 г., вече в края на дните си, преподобният Силуан дава на своя ученик няколкото тетрадки със свои записки, като му казва да ги публикува, ако сметне, че биха били полезни за някого.

Тия думи се сбъдват през 1947 г., когато отец Софроний се връща в Париж за лечение. Откриват му рак. Операцията, при която той загубва повече от половината си стомах, е успешна. Докато се възстановява постепенно, отец Софроний успява да изпълни и завета на своя старец. Така, с отпечатването на книгата „Старецът Силуан“ през 1948 г. в Париж и нейното повторно издаване през 1952 г., започва познанството на съвременния свят със светия живот на стареца.

След Гърция и Франция най-гостоприемното и благоприятно място за мисията на отец Софроний се оказва Англия. Този последен период от неговия дълъг живот има плодотворно начало: през 1959 г. в графството Есекс е основан манастирът „Св. Иоан Кръстител“. Отначало манастирът е под юрисдикцията на тогавашния западно-европейски екзарх на Руската патриаршия митрополит Антоний Сурожки. През 1965 година, с благословението на руския патриарх Алексий I, отец Софроний и неговата монашеска община минават под омофора на Вселенския патриарх, който впоследствие дава на обителта ставропигиален статус. В новоизградената обител отец Софроний постъпва като преподобния Симеон Нови Богослов, който след смъртта на своя старец Симеон Благоговейни продължава, вече в своя манастир, да пази и почита неговата памет.

Така и в манастира „Свети Иоан Кръстител“ паметта на стареца Силуан се запазва жива; тъкмо оттам духовното му богатство, наследено от отец Софроний, става достояние на църковния народ. В Англия, като изключим многобройните беседи, произнесени по различни поводи, отец Софроний публикува и други три книги: „Неговият Живот е мой“ (1977), „Ще Го видим, както Си е“ (1985) и „За молитвата“ (1991). В тях отец Софроний предава свидетелството на свети Силуан ведно със собствения си опит на духовник – първо на Атон и после в православната диаспора – и така непрестанно прави живота на своя старец разбираем за нашия съвременник. За това допринасят и многобройните преводи на неговите книги: първо на френски и английски, а после и на много други езици, което доближава свети Силуан до множество хора от най-различни народи, страни и континенти.

Патриарх Неофит (тогава Русенски митрополит), архимандрит Захариас и преводачът Кръстю Банев разглеждат книгата „Свети Силуан Атонски“.

Отец Софроний почива в Господа на 11 юли 1993 г. и е погребан в основания от него манастир „Свети Иоан Кръстител“. Преди да затвори очи той вижда книгата „Старецът Силуан“, преведена на повече от 20 езика и станала едно от най-значимите, необорими свидетелства за реалността на светостта и през ХХ век.

Двете части на книгата „Старецът Силуан“ представят: едната – духовните записки на стареца, а другата – богословското им тълкувание в духа на православното предание. Причината за написването на първата, въвеждаща част е обстоятелството, че, като пристига във Франция след края на Втората световна война, отец Софроний се сблъсква със слепотата на повечето свои сънародници в Париж – представители на руската мисъл, неспособни да видят в записките на стареца нещо значимо от богословска гледна точка. Отец Софроний забелязва също, че дори и сред най-образованите тогавашни руски богослови там широко битува изкривено разбиране за монашеството: за тях послушанието влиза в разрез с принципа за свободата на волята в християнството. Завърнал се в Париж вече монах, отец Софроний ясно съзнава, че едно такова – напълно неприемливо за него самия – разбиране руши основите на православната монашеска традиция такава, каквато той я е видял в своя старец Силуан. Ето защо се заема най-напред да разясни богословското значение на иначе съвсем обикновените духовни записки на стареца Силуан.

Повече от половината на първата, уводна част отец Софроний посвещава на богословските дълбини, до които стига молитвата на стареца: „Моля Те, милостиви Господи, да Те познаят чрез Светия Дух всички народи по земята“. Основна тук за свети Силуан, както подчертава отец Софроний, е ролята на Светия Дух, Който живее в Църквата и Който прави възможно за човека неговото спасение и обожение. Това води до истинното християнско разбиране на Евангелските заповеди: вече не като етическа норма, а като причастност към самия божествен живот, като богопознание. Както и старецът често споменава в записките си, крайният резултат и последен критерий за истинността на който и да било духовен опит е молитвата за враговете по примера на Христос – молитва, която надхвърля естествените сили на човека и е дар само на Божията благодат.

Отец Софроний специално подчертава, че голямата наука на подвижническия  – и на стареца Силуан – живот е в борбата за повторното спечелване на дарената от Бога благодат, която човек, заради своята духовна неопитност, губи. В тази борба спасението зависи от два фактора: проявата на човешката свобода и действието на Божията благодат. Духовната чувствителност на подвижника му дава способността да отличава идването на благодатта и на Божия мир „по вкус“. Изкушенията и греховните падения ни учат на смирение, а то е единственият път, който води към запазване или повторно спечелване на Божията благодат. Но благодатта не се отдръпва от човека само заради неговите падения – понякога Господ решава да го изостави, за да провери неговата свободна воля. Без Господа човек е напълно безсилен за живот по Евангелските заповеди; вкусил веднъж Божията благодат, в мрака на богооставеността той вече ясно вижда своето нищожество. А когато Господ види такова смирение в подвижника, Той му връща благодатта Си, често пъти – във видение от светлина, която е Самият Бог. И така, аскетическата борба за благодатта става основно борба за смирение, водена чрез молитвата.

В уводната част отец Софроний изтъква и значението на молитвеното откровение, което свети Силуан получава от Самия Господ: „Дръж ума си в ада, и не се отчайвай“. Публикувано след края на Втората световна война, когато разрухата и отчаянието са вече общочовешки опит, Силуановото откровение е с още по-голяма сила днес, когато хората повече от всякога боледуват от депресия и отчаяние. Лекът, който се съдържа в откровението: „Дръж ума си в ада, и не се отчайвай“, идва от молитвената борба с гордостта и егоизма. Според тълкуванието на отец Софроний тази борба е възможна само чрез покаянието и по-конкретно – чрез самоосъждането, когато в молитвата си човек вижда себе си достоен за ада и, вместо високомерно да разчита на собствените си сили, се уповава само на Господа и единствено от Него очаква своето избавление.

„Душата ми тъгува за Господа, и аз Го търся със сълзи“ – така започват записките на стареца Силуан, които читателят може да прочете във втората част на настоящата книга. С прости думи, често с молитва направо към Господа, старецът споделя своите мисли за духовния живот. Основните му теми са: молитвата, смирението, Божият мир, благодатта, Божията воля, човешката свобода, покаянието, богопознанието, любовта, света Богородица, светиите, монасите, пастирите, борбата с помислите. Себе си старецът Силуан вижда най-вече като плачещия Адам – изгубил рая, да пролива горещи сълзи в молитва пред Господа. „И аз изгубих благодатта, и затова викам заедно с Адам“ – казва старецът. А как той самият е призовавал Господа в молитва, можем да видим от описанието, което дава за Адамовия плач:

Горчиви били сълзите на Адам, и течали като ручеи, и мокрели лицето и гърдите му, и земята; и въздишките му били дълбоки и силни, сякаш от ковашки мех. Той викал: „Господи, вземи ме отново в рая“. Тук старецът Силуан описва наистина онова, за което говори църковното богослужение на Неделя Сиропустна, когато споменава изгонването на Адам от рая.

Записките на стареца бързо ни уверяват обаче, че тук не става дума за просто заимстване. Напротив, колкото повече човек чете неговите смирени слова, толкова по-ясно започва да вижда как дълбоко старецът е бил потопен в църковното предание, как за него богослужението действително е било извор на молитвени сълзи и все по-трудно става неговият покаен зов да бъде отграничен от този на Адам, за който църковните служби говорят. Зачетем ли пък на глас записките на стареца, тогава чувстваме влиянието на духовната сила, както от църковните молитви и песнопения; и даже пунктуацията в текста, която иначе изглежда така необичайна, вече не смущава окото – защото със сърцето си човек вижда, че тя е там, където в молитвата си старецът спира да направи пауза.
За стареца Адамовите въздишки идват сякаш из ковашки мех. Това сравнение липсва в богослужебния текст и явно се е родило в собствения му духовен опит. Отец Софроний ни е описал как старецът е изпълнявал своето послушание на мелницата и знаем, че въпреки толкова трудното си послушание, „където цял ден е трябвало да прехвърля и носи безброй големи чували с брашно“, старецът продължавал непрестанно да се моли „с продължителен, дълбок и понякога отчаян плач“.

Така плачът на Адам – бащата на вселената, както старецът го нарича – пронизва и неговото собствено сърце и става основата на молитвения му живот. Този плач, наред с разбирането, че заради Адамовия грях цялата вселена е изгубила Божия мир и любовта, довеждат стареца до молитва за целия свят: „Моля Те, милостиви Господи, да Те познаят чрез Светия Дух всички народи на земята“. Тъкмо тази молитва отец Софроний избира за иконата на стареца Силуан във връзка с неговата канонизация и с тази молитва старецът е стигнал вече до много народи по земята.

 

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*