За книгата „Кореспонденция с протойерей Георги Флоровски“

в Брой 5/2019 - Адът, раят и раната Адамова.../Думи за прочит/Християнство

 

Настоящото издание предлага кореспонденцията на архимандрит Софроний (Сахаров; 1896 – 1993), изтъкнат аскет и писател, известният автор на книгата „Старецът Силуан Атонски“, с един от най-великите православни богослови на миналото столетие – протойерей Георги Флоровски (1893 – 1979).„[1] Публикуваните писма представляват както исторически, така и богословски интерес.

Кореспонденцията се съхранява в архива на манастира „Св. Йоан Предтеча“ (в Есекс, Англия), на чието основаване и изграждане отец Софроний посвещава последните години от живота си[2]. В настоящия подбор не влизат текстове на поздравителни картички и строго делови писма молби заради отсъствието в тях на богословско-исторически материал.

Архимандрит Софроний (Сахаров) и протойерей Георги Флоровски – това са две различни съдби, два християнски пътя. И двамата обаче са представители на поколението, отличаващо се с изключително висока догматическа култура. Годините на тяхното богословско формиране съвпадат с разцвета на руската задгранична теология от първата половина на двадесети век. Отец Георги пише на отец Софроний на Атон още през 1929 г., когато той е монах в манастира „Свети Пантелеймон“. Но между тях не се завързва толкова интензивна кореспонденция, както в следвоенните години. Завърнал се във Франция, отец Софроний посвещава всичките си сили, за да издаде писанията на своя духовен учител и старец – преподобни Силуан Атонски. Редица писма са посветени на тази важна тема. За отец Софроний словото на стареца Силуан e не друго, а истинско ОТКРОВЕНИЕ, дадено от Бога на цялата ни епоха. От писмата се вижда, че за отец Софроний издаването на наследството на преподобния старец е станало „вселенско дело на Православието“[3]. В лицето на Флоровски тогава отец Софроний е намерил поддръжка и деен участник: изданието на книгата на английски език е съпроводено с предговор от отец Георги. Тъкмо тогава, в следвоенните години, се разкрива и сродяващата ги в Христа дълбока общност на техните богословски възгледи. За отец Софроний, както и за Флоровски, догматиката не е някакво отвлечено упражняване на логическото мислене. Това е реалността на самия живот. В едно от писмата Флоровски, оплаквайки се на отец Софроний от равнодушието на православните към богословието, пише: „Ще се радвам много да беседвам с Вас задочно на богословски теми. На нас ни е отредено да носим кръста на самотата“[4]. И сам отец Софроний е страдал от това, че „…има твърде малко такива умове, такива души, които „живеят“ с догматите, тоест които са „богослови“ по самата си вътрешна нагласа“[5]. Отец Софроний споделя откровено пред Флоровски: „Вие със своето изказване за „кръста на самотата, който трябва да носим“, попаднахте в самия център на сегашното ми състояние“[6]. И най-откровено предоставя на преценката на Флоровски своето богословско виждане, със смирение и жадуване да чуе съждение от човек с толкова задълбочен и изискан богословски ум, какъвто е отец Георги. За отец Софроний това е било събитие от особена важност: при цялото богатство на своя аскетически опит, той знае колко е опасно да се довериш единствено на себе си. Това е проумял още на Атон: за монасите е било задължително да проверяват себе си чрез преценката на другите, на най-опитните, на най-старите, имащи признанието на верните. „На Вашата отсъда доверявам моите мисли – пише отец Софроний, – с надеждата, че ще ми помогнете да се държа в царския път на отците. Не бих искал, поради недостига на опита и знанията ми, да наговоря неща, които стоят далеч от възлюбеното ми Православие“[7]. Флоровски, запознал се с догматическото виждане и аскетическия опит на отец Софроний, е прозрял в него верния носител на многовековната светоотеческа традиция и единомишленик в изповядването на православната вяра.

Животът и условията в чужбина ги поставят лице в лице с въпроса за „все-националността“ на православната вяра. Дадено им е било особено строго да живеят Православието като вселенска истина, явяваща на целия свят истинния Бог. За тях Църквата е била пазителка на тази Все-Истина, а не някаква „добавка“, придатък към националната култура. Всяко омаловажаване на абсолютността на православната вяра те са възприемали с най-дълбока болка. Така за отец Георги „национализирането“ на Православието е не друго, а унищожаване на Църквата: „…Православието тук „издъхва“ именно затова, че официалните ръководители се придържат към стари пътища. Православните енории стават чуждестранни колонии и загубват църковния характер“[8]. Отец Георги, както по-късно и отец Софроний, е принадлежал към юрисдикцията на Константинополската патриаршия. През 1963 г. отец Георги с болка пише на отец Софроний: „Архиепископ Никодим много ме огорчи и ме учуди с въпроса, който ми зададе насаме: „Не се ли наскърбявате дълбоко в душата си, че не сте в църквата, където сте се кръстили?“ На което отговорих изумен: „Никога не съм мислил, че съм бил кръстен в „руска църква“ и че такава съществува. Има само Православна църква“. За него това беше учудващо. Ето такова омаловажаване, или всъщност забравяне на вселенскостта или „католичността“ на Православието ме вкарва в изкушение и ме наранява“[9].

Подобно подценяване е огорчавало и отец Софроний, който е възприел тази вселенскост на възгледите си от своя учител – преподобни Силуан: „…тази свята „универсалност“ (защото никой и нищо в целия свят не е по-универсално от Господ Иисус Христос) носеше в себе си и старецът Силуан, като я живееше чрез пребиваване в Христовите заповеди и в дълголетния „акт“ на непрестанната молитва за света“[10]. И по-късно отец Софроний завещава на своите събратя-монаси:

„Усвоете духа на нашия отец – Силуан! Тогава нетварната Светлина ще ви осени, и в тази Светлина ще видите божествената безпределност, и невъзможността Христос да се сведе до никаква друга форма, освен до абсолютния Бог, Творец на света и небесата, на небето и земята… Ако сведете Христос до нивото на националността, знайте, че сте в тъмнината“[11]. За отец Софроний това изобщо не е израз на някакво догматическо „предпочитание“, не – това е най-насъщният въпрос – за спасението в Христа: „…някои ми казват: „невъзможно е да преодолееш в себе си национализма“; тогава, мисля, е невъзможно и спасението“[12].

С преселването на отец Софроний в Англия през 1959 г. размяната на писма става по-рядка с всяка година. Построяването и организацията на манастира, пастирската работа изцяло поглъщат отец Софроний и вече не му остава време да пише писма. Но взаимната им молитвена подкрепа не отслабва до края на дните им. Поздравление по случай Рождество Христово от 1961 г. е последното писмо на отец Софроний до отец Георги Флоровски. То има характер на изповед – в него е казано всичко, което отец Софроний носи в сърцето си през последните нелеки години от служението си на Църквата:

И ако ЦАРСТВАНЕ значи да получиш от Бога силата да обгърнеш духом цялата твар, целия космос, всичко съществуващо чрез силата на Вседържителя-Дух Свети, то, несъмнено, всички ние трябва да израстем, да станем „мъж съвършен“ до пълната възраст на Христовото съвършенство[13].

И е трънлив пътят към това „мъжество“; много сълзи ще изтекат от угнетеното сърце; много неизречени въздишки ще се изтръгнат от притеснените гърди; не ще престане „да замира диханието“ и заедно с него „умът да спира“ в безсилието си „да се издигне“ и „да обгърне Възлюбения“… Да бъде благословено името Господне…“[14]

 

 

[1] Най-пълната (англоезична, бел. ред.) биография на прот. Геор­ги Флоровски е представена в книга под ред. на Э. Блейн „Georges Florovsky. Russian Intellektual and Orthodox Churchman“. N.Y., 1993. Р. п. (под общ. ред. Ю. П. Сенокосова): „Георгий Флоровский: священнослужитель, богослов, философ“. М., 1995. Интерес заслужава и монографичното изследване на Павел Павлов, посветено на о. Георги Флоровски „Богословието като биография“, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2013). – Бел. ред.

[2] Ръкописи мfls и мsfl.

[3] Вж.: Писмо 5 (21 февруари 1958 г.)

[4] Отговор до отец Софроний (10 март 1958 г.) на Писмо 6.

[5]Вж.: Писмо 9 (21 март 1958 г.).

[6] Писмо 8 (16 март 1958 г.).

[7] Писмо 7 (16 март 1958 г.).

[8] Отговор до отец Софроний (7 февруари 1959 г.) на Писмо 15.

[9] Писмо 2 (24 април 1963 г.).

[10] Писмо 5 (21 февруари 1958 г.).

[11]Архим. Софроний (Сахаров). Духовные беседы. Т. 1. Беседа 4 (10 септември 1990 г.). Эссекс – М., 2003. Бълг. изд.: Архимандрит Софроний (Сахаров). „Духовни беседи“. „Омофор“, 2006.

[12]Архим. Софроний (Сахаров). Духовные беседы. Т. 1. Беседа 2 (4 декември 1989 г.). Эссекс – М., 2003.

[13]Вж.: Еф. 4:13.

[14] Писмо 19 (Рождество Христово, 1960/61 г.)

 

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*