За календарната реформа – още гледни точки

в Брой 5/2014 - Тайните на семейното щастие/Полемично

С  интензивното развитие на компютърните комуникации и социалните мрежи нов тласък получи и дискусията за календарната реформа. Въпрос, който е решен преди повече от четири десетилетия, но и който доведе до църковно и канонично разделение, макар и в малки мащаби. Все по-често сме свидетели на остри дискусии и истински караници по темата в инернет, които преминават всякакви граници на християнска търпимост и любов към ближния. Най-честият сблъсък е между две основни групи – от една страна, привържениците на стария стил, т.е. на честването на християнските празници и светци според Юлианския календар (старостилци), а от друга страна – хора, които поддържат тезата, че календарният въпрос не е насъщен проблем за Църквата, още по-малко повод за разногласия и разделение (често пъти наричани от старостилците „модернисти“). Оказва се, че новият стил, сам по себе си, няма толкова голяма подкрепа, колкото идеята, че спасението не идва от календара, нито, че същият може да се възприеме за догмат.

За съжаление, тези дискусии често пъти не почиват на добра аргументация. Много от доводите са манипулативно поднесени, а зад тях прозират съвсем други идеи и виждания. Така например старостилците много често наричат календара, по който се води Българската православна църква, Григориански (по името на неговия създател папа Григорий XIII), а всъщност календарът, който е в употреба в нашата Църква, е Новоюлиански, т.е. коригиран или по-точно изправен Юлиански. Двата календара нямат общ произход, а разликите помежду им са съвсем малки и в момента дори не се забелязват. Според изчисленията обаче през 2800 година Григорианският и Новоюлианският календар ще започнат да се различават с един ден, т.е. единият ще изпревари другия.

Зад тази привидна грешка в наименованията се крие нежеланието на старостилните общности и групи да имат каквото и да е общение и контакт с представители на Римокатолическата църква, в това число и да празнуват християнските празници на едни и същи дати заедно с тях. И макар че тук става въпрос не за молитвено общение, а само за формално съвпадение на дните, ожесточението спрямо това е доста силно. И тук се проявява още една неточност. Всъщност ние имаме съвпадение само при неподвижните Господски празници, тъй като православният Пасхален цикъл доста рядко може да съвпадне с католическия, поради различие в неговото изчисляване, което не зависи от самия календар. От празнуването на Възкресение Христово се определят и тематичната насоченост на почти всички съботни, неделни, а понякога и делнични Литургии, както и четивата в тях, които също не съвпадат с католическите. Празнуването на паметта на светци и свързани с тях събития също не се припокрива, доколкото отделните църкви (както на Запад, така и на Изток, и в отделните поместни православни църкви) имат различни традиции и почитат различни светци. Някои от древните и рано установени празници биха могли да съвпадат, като например тези, които се отнасят към апостолите и ранните мъченици на Църквата, но не винаги. Така например почитането паметта на първия християнски мъченик архидякон Стефан в момента според православните (Новоюлиянски календар) е на 27 декември, а според католиците – на 26 декември.

В исторически план Римокатолическата църква е правила опити да наложи своята власт дори със сила над православния Изток. Това трябва да се разбира в духовно-административен и богослужебен аспект, което неминуемо води до чувствителност сред православните християни по повод различни опити за духовна асимилация. Старостилците обаче, отбелязвайки този факт, стигат до друга крайност. В техния „Църковен светоотечески православен календар“ се стига до цитиране на предсмъртно видение (не е ясно откъде и как е запазено), в което Пресвета Богородица нарича католиците „врагове на Нейния Син и на Нея“, заради опустошаването на атонски манастири през XIII в. и избиването на Зографските мъченици. Тук се стига до библейско и богословско противоречие, имайки предвид Христовото учение за любов към враговете и отношението на първите християнски мъченици към смъртта, която те считат за придобивка. Но старостилците достигат по-далеч като посочват, че три века по-късно „враговете на Нейния Син и на Нея измислили нов календар, който с насилие и измама успели да натрапят и в някои поместни Православни църкви“. Приписването на вина за чужди грехове (в случая разграбването на атонски манастири и избиването на монаси) на други поколения и изобщо на всички католици почива на неправославното учение за първородния грях в неговата римокатолическа постановка, според която вината се онаследява. Аргументацията, с която старостилците считат и назовават католиците като врагове (а също и еретици), всъщност е римокатолическо учение, отхвърлено от Православната църква.
В много подобни случаи привържениците на Юлианския календар прибягват до цитиране на сънища, видения и разкази на неочевидци, за да доказват и потвърждават своите тези. Подобен подход е много близък до явлението „болна мистика“, в което хората, които много държат да получат желания конкретен отговор на своите търсения, започват да губят представа за реалността, сънуват желаното признание или то им се привижда в определено състояние на транс. Тези явления са много близки и до някои сектантски общности с православен произход или до някои харизматични протестантски деноминации. Важното в тези случаи е да се отсее реалното и възможното от нереалното. Така например често се споменават благочестиви монаси, които се затваряли в своите килии и в продължение на 40 дни без никаква храна и вода се молели да получат отговор кой е правилният календар, и разбира се, винаги се появява някакъв светец, който посочва Юлианския календар. Тази практика, доколкото изобщо е реална, е твърде чужда на Православната църква. Светите Отци винаги са прибягвали до научно-богословска, историческа и философска аргументация, когато са изяснявали догматите и учението на Църквата. Подобен подход на получаване на информация „свише“, на пост извън реалните физически възможности на човека, не срещаме при никого от светите отци, а тъкмо обратното – при тях винаги всичко почива на стабилна богословска аргументация, построена върху св. Писание и св. Предание.

Също така старостилците твърдят, че в поместните църкви, в които се служи според новия стил, не се случват чудеса. Това е както невярно, така и богословски неоснователно. Както в Българската, така и в Румънската, и в Гръцката православна църква се случват чудеса, които се регистрират от съответните църковни органи. Пред чудотворните икони и мощи в българските манастири и днес се случват множество чудеса. Многократно е засвидетелствано изтичането на миро от Троянската икона на Божията Майка и то в дните на нейното рождение или успение. Чудеса се случват чрез вярата, упованието и чистосърдечната молитва, а не според календарното време. Бог снизхожда над вярващите според тяхната лична молитва и отдаденост, а не според календарни изчисления.

Напускайки обаче аргументацията на привържениците на Юлианския календар, трябва да отбележим, че неговата неточност в продължение на стотици години постепенно е изменила светоотеческата символика, вложена в някои празници. Такъв е примерът с празнуването на Рождество Христово и Рождество на св. Йоан Кръстител. Двата празника трябва да съвпадат съответно със зимното и лятното слънцестоене. Така след Рождество Христово денят трябва да започва да става по-дълъг, а нощта – по-къса, а при Рождество на св. Йоан Кръстител – тъкмо обратното. По този начин св. отци са вложили символично думите на св. Йоан Кръстител: „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам.“ (Йоан 3:30). И въпреки че този символ не е определящ за самия празник, той е вложен именно от св. отци при определяне на годишното им отбелязване.

Освен това празнуването на Рождество Христово след Нова година създава условията за нарушаване на Рождественския пост. И тук не възприемаме само хранителната му страна, т.е. физическите му измерения, които лесно могат да бъдат спазени, но всяко друго изкушение, което произтича от всеобщото веселие. Това би поставило много млади и не­укрепнали във вярата хора пред избора дали да спазят духовната подготовка за посрещането на Христовото Рождение или с приятели да се забавляват и по този начин да нарушат поста. Сблъсъкът на социалната среда, в която трябва християните да бъдат свидетели на вярата си, и неразбирането на нейното духовно преживяване от страна на невярващите, често пъти довежда до обвинения в лицемерие и подигравки, което обезверява неукрепналите все още във вярата и ги изолира социално. Тук е особено важна отговорността на Църквата, която трябва както да предпази от съблазън своите чада, така и да им осигури чиста съвест за пълноценно свидетелство.
Важно е да отбележим още нещо, свързано с календара. Мнозина (не само старостилците) го наричат светоотечески, поради неговото утвърждаване от светите отци. От една страна, той не е специално изготвен за нуждите на Църквата календар, а приспособен светски, създаден в чест на Юлий Цезар. От друга страна обаче, когато светите отци го въвеждат за полза на Църквата, те не съзнават неговата неточност или по-точно нямат информация за нея. Тя е забелязана и регистрирана едва столетия след това. Търсенето на сакрално значение в календара е чуждо на Православното учение, което възприема празниците като духовни събития, а не като чествани дати. В този контекст протодякон Андрей Кураев отбелязва в едно свое интервю, че имаме потребност да съпреживяваме празниците и живота на светците всеки ден, което няма да е фатално, ако се случи дори два пъти в годината по един и същи начин. Така например тази година празникът на св. Георги беше отбелязан от духовници от Русенска епархия и митрополит Наум в Румъния по нов стил и съвместно с румънски епископи и духовници в България, където се пази според стария стил. (Гергьовден е единственият празник, който БПЦ е запазила според стария стил).

Календарната реформа не може да бъде разглеждана едностранчиво. Редно е да отбележим и някои негативни последици от нейното налагане в духовния живот на Българската православна църква. Прилагането на Новоюлианската календарна традиция довежда до дуализъм в честването на някои духовни празници, придобили специфичен национален характер. Преместването на църковния календар с 13 дни способства за някои разделения на църковно и светско честване и почитане. Атеистичният режим допълнително допринася в посока на утвърждаване на това разделение, като неговата основна цел е очистването от църковните и духовни наслоения на вече утвърдените с десетилетия национални празници.

Това са преди всичко честването на паметта на св. Кирил и св. Методий, които Църквата почита на 11 май като светци, а държавата – на 24 май като създатели на славянската писменост. Умишлено се пропуска фактът, че тази писменост е обслужвала именно християнския култ и проповедническата (евангелизаторска) мисия. По същия начин паметта на св. Йоан Рилски в народното съзнание се свързва с Деня на народните будители, като Рилският светец е смятан за пръв духовен водач и пример за целия народ. След промяната на църковния календар тази символика е постепенно изместена и днес никой не свързва Рилския чудотворец с празника на будителите, който преимуществено обхваща личностите от Българското възраждане.

Друг типичен пример е свързан със студентския празник 8 декември. Когато възниква като честване в началото на XX век, датата съвпада с деня, в който Църквата почита паметта на патрона на единствения по това време държавен университет – св. Климент Охридски. Днес малцина си дават сметка за тази връзка. Велико Търново от своя страна чества своя градски празник в деня на св. 40 мъченици (по стар стил на 22 март), на чиято памет е посветен храмът на Великата Лавра, автентично запазен до ден-днешен и носещ спомена за величието на Второто българско царство. Паметта на св. 40 мъченици Църквата отбелязва на 9 март по нов стил. И днес, когато градската управа желае тържествата да започват със св. Литургия в едноименния храм, духовенството трябва да влиза в разрез с утвърдения църковен календар.

Това са само някои от многото примери, които с течение на годините са образували разделителна линия между църковно и обществено съзнание. Утвърждаването на тази граница способства за ограничаване на църковното духовно влияние и поставя самата Църква в изолирано от обществото положение. Разделението на църковното от гражданското е изкуствено и несъстоятелно. То е продиктувано, както отбелязахме вече, от тоталитарната власт, която по време на своя режим прави целенасочени опити за създаване на алтернативни светски ритуали, които да изместят църковните (в това число ритуали за гражданско кръщене, граждански брак, гражданско погребение с цялостно разгърнат светски церемониал).

В този контекст е важно да се направят усилия за преодоляване на този дуализъм, който все повече обърква и противопоставя обществото ни. Редно е в дискусията по този въпрос да се вземат под внимание обществените, историческите и църковните гледни точки, за да се стигне до правилното решение, което да не обърква допълнително обществото. Самият факт, че Църквата ни е допуснала честването на св. Георги да запази своята стара дата, за да съвпада с Деня на храбростта и българската армия, доказва, че отстъпки в тази посока може и трябва да се извършат.

Календарният въпрос поставя много предизвикателства пред Църквата и обществото, които имат своята значимост и чакат да бъдат правилно решени. Отговорът никога не е еднозначен, защото нито единият, нито другият календар всецяло и коректно обслужват духовните потребности на българите. Извън всяко съмнение обаче е, че този въпрос не е догматически. Не бива календарът да се  сакрализира и да се превръща в култов обект на Православната църква. Проблемите, които се пораждат от него, засягат повече църковното съзнание, единомислие и единство. Редно е Църквата да дебатира този въпрос, за да постигне и единството на Духа, към което е призвана.

Въпросът тепърва ще бъде разглеждан и от Всеправославния велик събор, чиито предварителни съвещателни срещи дадоха добри сигнали за воля в посока на общоцърковно решаване на проблема до постигане на уеднаквяване на календарите в различните поместни православни църкви. Това би способствало за връщането в лоното на Църквата на много от старокалендарните формирования. И в тази посока не малко са и скептиците, които смятат, че веднъж отделили се от единството на Църквата, много от представителите на тези общности ще продължават да търсят и намират поводи за самостоятелно съществуване. Решението на проблема, разбира се, не може изцяло да бъде наложен отвън, тъй като много от Поместните църкви почитат местни светци и празници, честването на някои от тях са вкоренено свързани с национални събития от народната памет. Важно е обаче да се намери пътят към единомислието и любовта, чрез който ще се постигне окончателното разрешаване на този проблем.

Пламен Иванов

Пламен Иванов е богослов и публицист.
Пламен Иванов

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*