Menu

пътешествия∙изкуство∙култура∙история∙вяра

За духовните пластове на модерния човек

в Брой 7/2016 - За духовното и душевното/Думи за прочит от

 

Мисля, че и във всекиго от нас живеят тези трима: езичникът, старозаветният и новозаветният човек. Техните взаимоотношения, борбата им, по-голямата или по-малка развитост или закърнялост на едни или други слоеве – всичко това е динамиката на нашия индивидуален и обществен живот. Какво всъщност представлява и какво значение има за човека всеки от тези слоеве?

Езическият човек в нас е хедонист, човек на природата, който търси да задоволи своите нагони, онова, което Фройд нарича „принцип на удоволствието“ – онова органично ядро на всяко човешко същество, което е изразено най-силно през детската му възраст и се запазва при възрастния дотолкова, доколкото инфантилното се е запазило у него. Пълното отдаване на „принципа на удоволствието“ би довело човека до духовна ентропия и биологична гибел; ето защо мъдрата природа, или „добрата фея“, както я нарича Адлер, изпраща на човека страдания, които започват още от люлката и го водят към т. нар. „принцип на реалността“.

Езическият човек в нас е човек на рода, свързан по кръв с другите от същия произход. Той е недоверчив към чуждите до степен на ксенофобия, често лукав и безогледен, винаги „един от всички“, никога срещу всички. В обществения живот този човек е демократичен анархист, себичен индивидуалист, който не се е развил до личност, рядко и трудно способен за сътрудничество с другите хора, дори когато е налице някоя сериозна заплаха, завистлив, злопаметен и отмъстителен, завещаващ своето отмъщение и на поколенията след себе си.

Езическият човек в нас е безбожен, или по-скоро многобожен. Вярва в духове, добри и зли, хтонични и небесни, и най-вече в духовете на предците, които постоянно, дори и много години след смъртта си, наобикалят близките си, помагайки им или по-често отмъщавайки им за това, че не са се отнасяли навремето добре към тях. Той е склонен да вярва в най-различни магии, уповава се на врачки и баячки.

Вярата на езическия човек е най-сходна с анимизма. Да напомним, че анимизмът е вярване, според което дори мъртвите вещи притежават същата ментална сила като човека. Анимистичното съзнание е сигурно, че физическите предмети и сили имат душа и че чрез тях действат добри и зли богове. Най-изразителен пример за неосъзнат анимизъм са децата, които персонифицират и антропоморфизират всичко около себе си. До 12, а понякога и до 14-годишна възраст детето, подобно на примитивния човек, не може да си представи по друг начин Бога, природата или свръхприродния свят, освен като прилага към тях човешки понятия и мерки. За анимистичното съзнание Бог е винаги някой, който закриля, награждава и наказва – точно така, както го вършат бащата и майката. Всяко дете е религиозно, но по чисто идолопоклоннически начин. Усещайки твърде рано своята несигурност и слабост, както и капризното непостоянство и своенравността на своята природа и на тази на родителите си, а и на света изобщо, детето, подобно на примитивния човек, приписва божествени свойства на всеки предмет и всяко живо същество, надява се и очаква от тях помощ и защита. Ето защо бихме могли да кажем, че религията е не толкова начин за обяснение на мистерията на света, колкото надежда. Тъй като в ранната, примитивна фаза на човешките вярвания всеки предмет е отделен бог, то многобожието е най-ранната и най-естествена форма на проява на религиозното чувство в човека.

Съвестта у езическия човек е едва в зародиш; ето защо едва ли може да става дума за морален дълг или отговорност у него, а да не говорим за чувство за вина, грях и покаяние.
Дали би се намерил някой, който и след изброяването на тези съществени характерни черти на езическия човек да не признае, че този човек продължава да живее и в нас, съвременните хора? Дали въобще е учудващо, че атавистичната душа на нашите предци изплува винаги отново в нас като жива, като имаме предвид, че т. нар. праисторически човек е живял десетки, а вероятно и стотици хиляди години преди появата на историческия човек!

Не само религиозното, но и общочовешкото съзнание се движи в своето развитие от конкретното към абстрактното, от външното към вътрешното, от капризността на боговете към телеологичната каузалност. Неоценима услуга му прави юдейската религия, защото тъкмо тя енергично противопоставя на езическия стремеж на човека към примитивните защитни механизми на конкретизацията и фантазмената идеация вярата в единия невидим Бог. Така се извършва сериозна трансформация на религиозните вярвания на човека, на неговото съзнание и поведение: от политеизма и паганизма към един етически монотеизъм. Не науката прекрати идолопоклонството и политеизма, а тъкмо пророческата юдейска религия. Но дали всъщност тази религия, а по-късно и развитието на науката сложиха край също и на анимистичното съзнание, многобожието и безбройните примитивни фантазми в нас? Дали магичното и митичното, образуващо същината на езическите религии, е преобразено в достатъчна степен в днешния човек? Способен ли е той наистина да разбере, че неговият Бог не е природно същество, а чист Дух, Комуто не могат да се приписват човешки свойства и Който иска от човека свободен избор в неговия морален живот? „Ако погледнем назад – пише Джордже Янич, – ще разберем, че магията никога не е изчезвала напълно от християнския свят. Християнството винаги е било изкушавано от магията.“ Дали изобщо е възможно, пък и необходимо ли е това – да унищожим, трансформираме или сублимираме всичко магично в нас?

В своето чудесно есе „Ще бъдете като богове“, в което обяснява по психологически начин същността на монотеистичния юдаизъм, Ерих Фром пише, че дори в третата фаза на развитието на понятието Бог антропоморфният език не е изчезнал напълно. Но много по-важно е подчертаното различаване между идола и Бога, което намира своя пълен израз в идеята за безименния Бог, Който казва на Моисей: „Аз съм Този, Който е“. Това значи, че Бог е, че Той е жив, присъства, че е Създател на света и човека. Тъкмо като такъв се разкрива Той на човека. Едва на второ място идват въпросите, които по-късно ще станат предмет на безкрайни богословски спорове и догмати: кой е Бог или какво е Бог? Според християнското вярване едва с появата на Иисус Христос Бог се е явил и видимо, като въплътилото се второ Лице на Света Троица.

В сравнение с езическия старозаветният човек несъмнено означава голяма крачка напред в историята на човечеството. Ще подкрепим това твърдение с примери от Стария Завет. Известната Божия заповед: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът“ означава начало на независимостта на човека, но и на истинската любов между мъжа и жената, която е възможна едва след скъсването на първичните, инцестуозни връзки с родителите. Покорството и послушанието към бащата и главата на племето се заместват постепенно с послушание към Бога. Фром много вярно пише: „В процеса на развитието на човешката раса може и да не е имало друг начин човекът да се освободи от инцестуозните връзки с природата и клана, освен чрез заповедта за послушание към Бога и закона (…) послушанието към Бога е също така и отрицание на покорството към човека (…), защото Божият авторитет осигурява на човека независимост от човешкия такъв (…) кръвното родство с бащата става вторично спрямо духовната връзка с учителя“.

Недоверието, страхът и омразата на езическия човек към човека от друга нация, език, вяра или раса започват да се коригират съществено от заповедта на закона: „Не се гнуси от идумеец, понеже той е твой брат…“ (Втор. 23:7). На друго място в същия този закон се казва: „Кога пришълец се засели в земята ви, не го притеснявайте: пришълецът, заселен между вас, да ви бъде също като ваш туземец; обичайте го като себе си; защото и вие бяхте пришълци в Египетската земя“ (Лев. 19:33–34).

Родовото, кръвното и дори инцестуозното смешение е по-ско­ро правило при повечето народи на древния свят, в това число и при юдеите. Ето защо се случва нещо твърде необичайно, когато Моисей се жени за неюдейка, а цар Давид се оказва потомък на смесен брак – между юдеина Вооз и моавката Рут. Само идването на Иисус Христос като Месия, според правилната забележка на Рудолф Щайнер, слага край на един твърде дълъг времеви период, през който е господствал принципът: „Аз и Авраам едно сме“. Принципът на кръвната, телесна, племенна връзка с другите хора се заменя с един нов и вечен принцип, който гласи: „Аз и Отец едно сме“, т. е. от една качествено нова идентификация на човека с Бога и духа. Човекът, който по този начин се идентифицира с Бога, не само преодолява инцестуозно-семейно-родовото отношение към общността, но и застава над своята нация, без да се отказва от принадлежността си към нея. Дали новозаветният човек наистина се е издигнал до този нов и възвишен принцип на духа?

Схващането, според което някой по-тежък грях на човека може да се прояви едва в поколенията на неговите внуци и правнуци, е било дълбоко вкоренено в израилския народ; то се пренася и при новозаветния човек и продължава до ден днешен. Не виждаме ли често в някоя неизлечима или хронична болест знак за силата на съдбата, чиято предопределеност и кармична неизбежност стои подобно на старогръцката Ананке дори над самия върховен бог Зевс? Че едно такова тълкувание не трябва непременно да е вярно, а най-често и не е такова, са знаели още юдейските пророци: „Душа, която съгрешава, ще умре; син не ще понесе вината на баща, и баща не ще понесе вината на син, правдата на праведния при него си и остава, и беззаконието на беззаконния при него си и остава“ (Иез. 18:20). Или: „И тогава не ще казват вече: „бащите ядоха кисело грозде, а зъбите на децата скоминясаха“, но всеки ще умира поради своето собствено беззаконие; който яде кисело грозде, нему ще скоминясат зъбите. Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудин нов завет“ (Иер. 31:29–31).

Вече споменахме дълбоко вкоренената потребност на езичес­кия човек от призоваване на духове, магически практики, които трябва да донесат на човека сила, здраве, слава – потребност, която се пренася почти изцяло върху старозаветния, а оттам и върху новозаветния човек (да си спомним дори само за разпространения днес по света спиритизъм, както и за разнообразните видове баене и магии сред нашия народ). Известно е онова място в Стария Завет (1 Цар. 28:6–25), в което цар Саул, уплашен от филистимската войска, отива при врачка и я моли да извика духа на Самуил, който наистина му се явява и осъжда направеното от него. В Талмуда има места, предвещаващи разпространеното днес различаване на „черната“ и „бялата“ магия.

Заедно със засилването на морала и моралните задължения при старозаветния човек, с развитието на онази психична структура, която Фройд нарече „Свръхаз“, а Фром – „хетерономна, авторитарна съвест“ (а според християнското схващане семето на автономната съвест, или онова, което се нарича „Божи глас в душата ни“, е присъствало винаги в човека), строгостта на външния законнически живот в рамките на старозаветната общност придобива все по-голям симетричен паралел в строгостта на вътрешния живот на все по-индивидуалистично настроения човек. Още от старозаветно време хората започват постепенно да различават задълженията, наложени на човека от външните власт и авторитет, и онези, които човекът изпълнява, защото съвестта му изисква това. Колебанията на човека между „трябва“ и „искам“ продължават вече хиляди години; сблъсъкът между автономната и хетерономната съвест е още по-силен при новозаветния човек от Христово време до днес. Този сблъсък не само е същината на човешкото дуалистично същество, той е и неговият отговор, винаги нов и различен, на вечния Божи дар: свободата на избора.

Междувременно трябва да се върнем към силната и дълбоко вкоренена потребност на човека от идоли. Фром много правилно казва: „Човекът пренася собствените си страсти и особености върху идолите. Колкото повече обеднява себе си, толкова по-силен и по-голям става идолът. Идолът е отчуждена форма на човешкия опит (…). Достатъчно е да кажем, че историята на човечеството до ден днешен е преди всичко история на идолопоклонството: от примитивните глинени и дървени идоли до модерните идоли на държавата, лидера, производството, потреблението, над които се издига един идолизиран Бог“.

По всичко изглежда, че човекът, особено ако той е религиозен човек, трябва най-напред да научи какво Бог не е. А Бог не е римски император, Август, Наполеон, Хитлер или Сталин. Бог не е власт и собственост, Той не е в благополучието на т. нар. жизнен стандарт, в космическия кораб или компютъра, защото всичко това са идоли, създадени от човешка ръка, за да служат на човека, а не за да бъдат обожествявани от него. Не можем, според думите на Иисус Христос, да служим „на Бога и на мамона“. Мамонът, божеството на златото, златният телец, е нещо мъртво, което умъртвява и човека, който му служи. Предупреждението на старозаветните пророци, възобновено впоследствие в цитираните от нас Христови думи, е валидно и за днешните хора, независимо от това, дали те са религиозни, или не: който иска да остане жив, т. е. да е винаги с открит дух, може да го направи само ако почита и обича онова, което е вечно живо, а това е самият живот и Онзи, Който го е създал, задвижил и постоянно го активира.

Бог не е в някакви институции, нито дори в институцията на Църквата, когато тя е само една институция. Затова християнството казва, че Христос присъства в Църквата като в Свое мистично Тяло, а не като в политизирана институция. Бог присъства в литургията, в светото Причастие и другите тайнства; Той присъства в образа на свещеника, който посредничи по един тайнствен и молитвен начин между Бога и човека. Това обаче не означава, че свещенослужителят е в този смисъл привилегирован пред Бога, някой, когото трябва да превръщаме – както често се и прави – в идол за обоготворяване. Само Бог е Онзи, Когото трябва да почитаме религиозно, от Когото трябва да имаме страх и на Когото трябва да принасяме жертви. Но какви жертви? Ярета? Първородните мъжки рожби в семейството, както при езическите народи преди Моисей, или пък сърца на девойки, както при предколумбовите народи в Америка? Парични жертви или пък жертви под формата на психосоматични болести, когато жертваме един орган, за да спасим цялото (pars pro toto, честа жертва в по-ново време)? Бог не иска от човека нито една от тези жертви, нито пък ги е искал някога. Не друг, а човекът е бил и остава, според думите на руския философ Виктор Несмелов, онзи, който винаги екстериоризира и обективира Бога, приписвайки му човешки свойства, очаквайки от Него заплаха, гняв и наказание. Тъкмо човекът не прощава на себе си, нито на другите, търси отмъщение, било като наказва с агресията си други, често невинни хора и народи, било, както все по-често се случва днес, като наказва самия себе си, навличайки си безсъзнателно всички възможни психосоматични болести, пристрастявайки се към алкохола и наркотиците, разболявайки се от депресия и довеждайки самия себе си до самоубийство.

Каква жертва иска Бог от човека? Милост и нищо друго. Още старозаветният пророк Осия предава Божиите думи на своя народ: „Аз искам милост, а не жертва, и богопознание повече, нежели всесъжения“ (Ос. 6:6). Иисус Христос казва в Евангелието според Матей: „Идете и се научете, що значи: „милост искам, а не жертва“ (Мат. 9:13). И най-накрая, св. Йоан Златоуст без колебание проповядва: „На Страшния съд ще ни питат само едно – дали сме били милосърдни“.

Идването на Иисус Христос в света като въплътен Логос носи на хората ново качество на живот. Човешката индивидуалност получава възможността да стане личност. Автономната съвест получава възможността да надделее над хетерономната, защото с Христовия призив към него човекът получава нови крила. Със засилването на доброволната вяра на човека в Христа Бога расте и неговата надежда в Божията благодат, а с тях и любовта придобива ценност, каквато никога не е имала в този свят. Законът е заменен с благодатта, според известните думи на апостол Павел в Посланието до римляни: „Понеже завършък на закона е Христос, за да бъде оправдан всеки вярващ“ (10:4) и „Грехът не бива да господарува над вас, защото вие не сте под закона, а под благодатта“ (6:14), а също и в Посланието до галатяни: „Чрез закона умрях за закона, та да живея за Бога“ (2:19).
Най-старият неприятел на човека – страхът – е изгонен от душата и тялото на човека, който вярва.

Има само едно сигурно лекарство за страха и само един метод, казва апостол Йоан: „В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта“ (1 Иоан. 4:18). В това послание два пъти се споменава думата „съвършен“. Не насочва ли тази дума новозаветния човек към едно усъвършенстване до края на живота според „мярата и ръста Христови“? Този процес означава преди всичко непрестанно опознаване и смела борба с идолопоклонника в мен, както и с онзи изряден от законова гледна точка старозаветен фарисей, който върши своите задължения, но ги върши само защото трябва, защото те се изискват от закона, защото се страхува от наказание, ако не ги извърши, който живее, с една дума, в царството на необходимостта, а не на свободата.

Колко тежко ни е да изпълним това божествено изискване! Но защо е така? Поради привидно простата причина, че в нас непрестанно живее и работи езическият идолопоклонник, а също и онзи старозаветен човек, който не е преобразил страха от Бога и пред Бога в любов към Него, въпреки че още в Стария Завет, както посочихме, има достатъчно много места, в които се казва, че страхът трябва да се превърне в любов, а законът – в свобода.

Страхът, разбира се, присъства вече в самия корен на физическото и душевно същество на човека. Човекът се страхува от всичко, и с право. Рано сблъсквайки се със собствената си безпомощност и безгранична слабост на „мислеща тръстика“, човекът е трябвало да се страхува от всичко: светкавицата и гръмотевицата, наводнението и труса, а най-вече от другия човек, от когото е зависил. Още родителите, дори ако не искат това, вкарват страха в детските кости. Как тогава човекът да не се страхува от Бога и да не смята, че ще бъде възнаграден и запазен, ако Го умилостиви с някоя жертва, или пък че ще бъде наказан от Него, понякога и със смърт, ако Го обиди или разсърди? Ето как са възникнали безброй норми и правила, ритуали и обреди, с които човекът регулира до последния детайл, понякога и по обсесивен начин, своето поведение на земята и особено отношенията си с Бога. Еврейският Талмуд се основава изцяло върху подобни забрани, наредби, напътствия, как трябва да се държим в най-различни житейски ситуации. Как тогава съвременният човек, станал новозаветен едва преди две хиляди години и оставащ такъв дори когато не осъзнава това и отрича всяка религия, да се освободи от старозаветния страх и езическия ужас?

Ако идолопоклонническата душа на езичника остава и днес, както някога, подчинена на страха, а старозаветната е започнала да показва освен покорност също и почитане на Бога, Който иска от нас свобода, то новозаветната ни душа още отпреди две хиляди години е поставила пред нас нови задачи и изисква от нас ново отношение към Бога. Макар да не храня илюзии, че новозаветният човек може да се осъществи докрай в днешния свят – нещо, което изисква пълно преобразяване на езическия и старозаветния човек, подобно на Христовото преображение на Тавор,  – аз вярвам, че преди две хиляди години човекът и човечеството са приели от Христос идеали, които ще се осъществяват до края на историята.

Владета Йеротич, „Психологическото и религиозното битие на човека“,
изд. Омофор, С., 2013 г.

Владета Йеротич

Владета Йеротич

Акад. Владета Йеротич е сръбски психиатър и християнски мислител, автор на множество книги и статии по темите психология и религия.
Владета Йеротич

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*

Последни от Брой 7/2016 - За духовното и душевното

Измолихме Петя

Олга Савелиева Лекарката се казва Ирина. Говори се, че е много добра
Отиди горе