Menu

пътешествия∙изкуство∙култура∙история∙вяра

За думите и хората

в 2018/Брой 5/2018 - Разговори за православната вяра/От редактора от

Някак стана дума за това, че трябва да си позволим всичко, от което имаме нужда. Беше решила да не отлага повече нищо, да не отлага удоволствието, веднъж и завинаги да постави себе си на първо място, без значение кой ще плаща цената. Проблемът е, че обикновено някой страда – отбелязвам. Не иска да мисли, че някой страда. Като цяло – не иска да мисли. Иска само този „някой” да не е тя. Защото, казва, нали сме създадени с някаква цел – каква да е тази цел, ако не ние самите?! Кой знае изобщо какво е човекът, от какво се води и накъде…

Жената е почти непозната. Тя ми разказва за трудния си живот, за многото разочарования, за лутането си – от работа на работа, от ръце в ръце – в търсене на път и спасение. Пътят обаче все се въртял между стените на един капан, от който не вижда изход – заради детето, заради бедност, заради страх. Споменава за срещи с някой и друг свещеник, после за будистки гуру, после за препоръчан специалист – парапсихолог. Все в търсене на помощ. Борбата за доверието ѝ спечелил парапсихологът. Нарича го „учителя”, слуша го, пита го какво да направи или да не направи. Той ѝ „познава”, съветва я, на моменти ѝ говори с несвои гласове. Тя се плаши и още повече се респектира. Дава ѝ някакви изготвени от него молитви. Тя ги чете всяка сутрин и вечер.

Кръстена е в православната църква. Но сега се е разочаровала. Знае, че в църквата също има сутрешни и вечерни молитви, но някак не ѝ вдъхват доверие. С тези молитви е друго – те я успокояват. Чете ги, защото вярва на гуруто. Смята, че работят.

Жената е хубава, умна, добре образована, малко измъчена, но жива и чувствителна. Вярва, че църквата е „просто една комерсиална организация”. Вярва, че вече е на добър път, защото изведнъж е почувствала, малко след като се е запознала с „учителя”, че има някой, който разбира живота ѝ. И е намерила себе си в една свобода и чувство за сигурност, които ѝ дава този помощник.

Както е думата – вместо да не кажа нищо, казах нищо. Посипах я с предупреждения за вредата от такива „учители”, с непоискани възгледи на църквата за този тип духовни упражнения с неочакван понякога край, с оправдания и разсъждения за православието. Но тя нямаше свободно място за абстрактни разсъждения и съвети. Колкото до православието – умът ѝ литна в разкази за духовници с паранормални прояви, за които чела някъде. Нищо друго в него не я вълнуваше.

Иска да е напълно свободна. Не разбира какво значи да си свободен от злата си воля, защото смята, че е добър човек. Свободата е да правиш каквото наистина искаш, казвам ѝ, като си мисля за едни думи на апостол Павел („не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша…”) Точно така, казва, искам да правя каквото си искам – това е истинската свобода. Така го разбра.

Все пак, казвам донякъде за да ми е чиста съвестта, опитай да се върнеш; отиди на църква заради себе си, потърси отново, почакай, просто някой ден влез и постой… Тогава тя сподели, че напоследък изпитва силна непоносимост и дори страх от това. Откакто се запознала с „учителя”, каза, не може физически да влезе в православен храм.

Тук и аз изпитах страх…

Дали наистина човешката свобода е онзи прословут камък, който Бог е създал толкова голям, че да не може да го премести? Страшната свобода да загърбим Бога, да страдаме без Него, да „намерим себе си”, като се изгубим окончателно. Ако дори Господ не може да помръдне тази свобода, има ли значение какво ще ѝ кажа – утешавах се, докато опипвах чувството си за вина и усещането, че говоря с тази жена през дебело стъкло. Бездруго думите не струват много на война. Особено в тази коварна война, която „не е против кръв и плът, а против … светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата…” (срв. Еф. 6:12). А после пак се хванах за думите. Този път – на митрополит Антоний Сурожки. Той казва, че никой не е повярвал в Божието царство, ако не го е видял да сияе в очите на поне един човек.

И значи не е въпрос на думи, а на човек, помислих си. Въпросът е онзи човек, на когото тя е повярвала, и който върти душата ѝ в „паранормалната” си центрофуга, докато изцеди от сърцето ѝ детския опит за Бога, всеки спомен, а и всяко здравомислие – онзи човек да беше друг. Да беше някой, в чийто поглед се чете Божието царство. Да бях аз. Да беше ти.

Толкова е просто. На думи.


Какво още можете да прочетете в новия брой на СВЕТ:

Разговори за православната вяра, архим. Клеопа (Илие)
Апостолската мисия на стареца Клеопа
Ние сме душа, Димитър Попмаринов
Поредният разстрел на Никола Вапцаров, Маргарита Друмева
Живей днес, Екатерина Суворова
Кореспонденция с прот. Георги Флоровски, архим. Софроний (Сахаров)
Българско социално предприятие „Светът на Мария“, Маргарита Друмева

Илиана Александрова

Илиана Александрова

Главен редактор at Списание Свет
Илиана Александрова е юрист. Главен редактор на списание "Свет".
Илиана Александрова

Latest posts by Илиана Александрова (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*

Последни от 2018

(Зло)употреба на жената

Сигурно ви е направило впечатление, че споровете за Конвенцията срещу домашното насилие
Отиди горе