За вярата и характера

в 2016/Брой 1/2016 - Неморалният християнин/Християнство

Да навлезем в една по-малко абстрактна сфера и да видим дали въобще е възможно и как е възможно вродената човешка природа да се промени чрез християнската вяра под влияние на изискванията и на личното желание и потребности на християнина.

Факт е, че човек се ражда с определен темперамент, а може би и интелигентност.

С раждането той носи в себе си холеричен, сангвиничен, флегматичен или меланхоличен, а понякога и смесен темперамент (според Хипократово-Галеновата класификация), и запазва този темперамент малко или много през целия си живот. Вероятно е вродена даденост и това, дали характерът на човека е интровертиран или екстравертиран, дали той е мълчалив или приказлив, дали е пасивно-зависим или е активен. Човекът не приема от родителите и предците си само физическите белези (цвета на очите и на косата, формата на главата, предразположеността на отделни телесни органи към болести и т. н.), но и някои душевни особености. Наследяват се отделни душевни и физически болести. Най-новите изследвания върху алкохолици и наркомани показват тяхната генетична предразположеност да реагират по различен начин, в сравнение със здравите хора, на наркотиците, с които влизат в досег през своя живот. Свръхманиакалността и субдепресивността на някои хора, независимо дали като постоянно или променливо явление в техния психически живот, имат конституционален произход и не би трябвало да преминават границите на нормалността или „абнормалността на нормалните”. Твърде широка област от сексуалното поведение на човека е до голяма степен част от наследената природа и затова говорим за хипосексуални, нормосексуални и хиперсексуални натури.

С оглед на голямото значение на средата в ранното детство за формирането на бъдещия характер на човека, все още има доста гранични области на проява на човешкото поведение, за които е трудно да се направи извод дали са наследени или са придобити по природа.

Затова и спорът между привържениците на „теорията на средата” и тези на наследствеността, като преобладаващи фактори за формирането на човешкия характер, продължава да бъде актуален и едва ли скоро ще бъде разрешен.

10930089_810436459028218_4291774430750114759_n copyКаква е връзката между вродените или рано придобитите черти на човешкия характер и християнската вяра, както и с възможността за промяна на тези рано утвърдени особености на характера? Хората най-често не са доволни от онова, което са приели като наследство или са придобили в детството си чрез лошото възпитание на своите родители. В много случаи, макар и невинаги, това недоволство е оправдано и може да послужи като силен стимул за промяната на онези черти на характера, от които сме недоволни. С други думи, нашето недоволство от самите нас е или положително предизвикателство за нашата индивидуация (или/и обожение), или е безплодно и невротично и води до примирение, депресия и душевна празнота.

Свети Йоан Лествичник пише: „Наставленията, които ние сме получили от детинство, нашето възпитание и занятия, когато станем на възраст, способствуват или ни пречат за придобиване на добродетели и в монашеския живот” (Лествица 26:30).

Но важният въпрос, който занимава еднакво педагогиката, психологията и християнското учение, е:

може ли и как трябва да се промени човешката природа; трябва ли да „пречупваме” своята природа или по-добре да я преобразим?

По-голяма част от хората никога през живота си, поне не съзнателно, не са си задавали подобни въпроси. Дали са доволни от себе си или не, те продължават да съществуват. Те търпят в живота си покорно и робски, като понасят своите собствени и чуждите недостатъци, или са в постоянен бунт срещу другите хора (ако знаеха, че единственият начин за поправяне на света е да поправят самите себе си, те биха станали „монаси” и без манастири и тогава биха се отказали от безсмислената задача да предизвикват революции и войни в света).

Същностната разлика между християните и не-християните е в това, че първите вярват и знаят, независимо от вродената природа и възпитанието си, че тази природа въобще не е достатъчна за спасението на тялото, душата и духа (в Първото послание до Солуняни св. ап. Павел казва: „И целият ваш дух и душата и тялото да се запази без порок при пришествието на Господа нашего Иисуса Христа” – 1 Сол. 5:23), но трябва да я променяме, „пречупваме” и преобразяваме и по този начин да я усъвършенстваме и обожаваме. Като не искат да знаят за своите недостатъци или грехове, или пък като знаят за тях, но не искат да ги променят, или пък може би защото не знаят как трябва да ги поправят, не-християните, според точните думи на св. Йоан Лествичник, падат в същите прегрешения: „или защото са забравили напълно своите предишни падения; или защото поради сластолюбие безразсъдно си представят Бога за прекомерно човеколюбив; или защото са се отчаяли за своето спасение. Не зная дали не ще ме порицаят, ако кажа, че някои от тях не могат вече да вържат своя враг по силата на навика, утвърдил върху тях своята мъчителна власт” (Лествица 26:171). Ако заменим думите „пълно забвение” с „потискане на неприятното”, а „силата на навика” с „динамичен стереотип” или с „обуславяне”, християнският светец от VI-VII век ще се окаже предшественик, и то с повече от хиляда години, на съвременната психоанализа и бихевиоризъм.

22320_1 copyМного са хората, които не бихме могли да накараме да изпитат достатъчно убедително себе си, за да им помогнем да разберат необходимостта от това да се променят, вместо да се предават на мъртвешки сън или на „забравата на битието”. Да оставим за момент удивлението пред християнските подвижници от всички времена, които превръщат човешките страсти в добродетели (не бива да забравяме, че гръцката дума „άσκησις” и глаголът „ασκέω” означават не само методично повтаряне на нещо, но и възпитаване на духа и волята, и затова всеки индивидуален човек, който осъзнава своя път към това да стане личност, е естествено аскет). Сега ни интересува повече онази, вероятно най-многобройна група хора, която поради някакви събития или преживявания е пробудена от земната сънливост на битието, но няма достатъчно сили, воля и желание, а често не й достига и знание как да започне мъчителния процес на промяна на своята природа.

Естествено, силната мотивация в човека е онзи решаващ лост, който единствено може да повдигне здраво заседналата канара на нашите навици и грехове, с цел промяна на природата ни.

Карл Ясперс смята, че само „граничните ситуации” (към които спадат и тежките болести, смъртта на скъп човек, някое външно нещастие) са в състояние да ни извадят от блажения „покой”, който ни служи като прикритие или като подземния лабиринт от разказа на Кафка „Вертеп”. (Ще припомня, че в него става дума за човека-къртица, който неуморно руши и гради подземни тунели от страх да не му се случат външни нещастия, на които, в интерес на истината, ние най-често трябва да бъдем благодарни за разрушаването на тези вътрешни невротични крепости.)

Диалектиците биха казали, че онзи решаващ и спасителен „скок в екзистенцията”, който в началото на преобразяването на личността прилича на скок в нищото, в празнотата, настъпва ненадейно и неочаквано, когато количеството на безсмислени повторения на един и същи недостатък или грях прераства в качество, т.е. когато грехът е станал непоносимо блудкав и противен за своя носител. Но за един такъв скок ни е насъщно необходима Божията помощ, защото трудно можем да се измъкнем сами от блатото на греха. Колко рядко се случва този спасителен скок, а и каква борба още ни чака, когато той е направен – борба с греха, със самоизмъчването и вечно съществуващата опасност за връщане назад (подобно на алкохолика, веднъж престанал да пие, който отново, с още по-голяма страст се вкопчва в алкохола), нека ни покажат примерите от всекидневния живот, които още веднъж насочват вниманието ни към човешката природа и страшната сила на дългогодишните лоши навици.

За човека с холеричен темперамент знаем, че е в състояние дълго време да обуздава своя гняв към някого от близкото си обкръжение, така че изведнъж гневът да се прояви в цялата си сила, при това при съвсем незначителен повод, често с дълготрайни, а понякога и с непоправими последици. Сангвиничният темперамент, който се изразява в чести, резки и необясними промени в настроението на човека по няколко пъти на ден, които не могат да не предизвикат учудване, възмущение и гняв между членовете на семейството или приятелите, също като холеричния, създава безбройни проблеми на човека със самия себе си и с обкръжаващата го среда.

Флегматиците и меланхолиците – първите заради естествената им тромавост и склонност да се оставят на течението на живота, а вторите поради тъжното си и мрачно настроение и постоянното избягване на борбата и конфликтите – имат проблеми с хората, които ги отбягват, не ги обичат, не ги разбират, а често и се плашат от тях. Какво да правим със себе си, когато се проявяваме като холерични, сангвинични, флегматични, меланхолични, или когато сме прекалено мълчаливи или бъбриви, прекалено зависими от другите хора и поради това пасивни и покорни, или когато непрекъснато изпитваме нужда да властваме над хората и да им се налагаме, като ги подчиняваме? Какво да правим с хиперсексуалната природа, която ни прави полигамни – донжуановци и нимфоманки? По-справедлив би бил въпросът дали тази наша природа (холерична, меланхолична, хиперсексуална, пасивна или активна) наистина ни пречи или така сме се сродили с нея, че ни е станала „втора природа”, която дори обичаме?

Немислимо е да се мислим за християни, без да разпознаваме греховете на своята природа. Нямаме право да се наричаме християни, ако не предприемаме нищо, за да променим, поправим, преобразим своята природа, желанието си да властваме и да демонстрираме силата си над по-слабия, нашата злословеща бъбривост, изпълнена със съзнателно или несъзнателно осъждане на другите, необузданата си сексуалност, която оправдаваме с полигамната природа на човека, и още много други вредни и пагубни за нас самите и за останалите неща. Напразно се наричаме християни, ако оправдаваме нехристиянските си постъпки с вродената или придобита природа, особено ако се позоваваме на лошите си родители, като им приписваме цялата вина за собствените си злодеяния. Никой разумен човек, който познава „злия нрав” на падналия човек, няма да оспори или да подцени страшната сила на наследствеността и на вродената човешка природа, и също толкова тежките последици от нещастното ранно детство с разведени родители, всеки от които може да бъде и сериозно болен – физически или душевно.

Но именно вярното разпознаване на страшната сила на падналата и грешна човешка природа предлага на човека идеалната възможност, подобно на удавника или на заобиколения от врагове, да викне за помощ към Единия и Всемогъщ Бог, по думите на св. Йоан Лествичник: „Представи пред Господа немощта на своето естество, съзнавайки във всичко своето безсилие, и ти неусетно ще получиш дара на целомъдрието” (Лествица 15:26).

Няма по-голяма благодарност към Бога от придобиването на здрав основен камък на вярата в човека, спасен от Бога в мига, в който е прозрял, че не може да се спаси от смъртната опасност с акробатиката на ума, с находчивостта на интуицията или с помощта на други хора.

Древният спор между философите, психолозите и богословите (в по-ново време и между етолозите) около изначално „добрата” или „зла” човешка природа и до днес не е решен задоволително, ако не смятаме за решение „соломоновската” присъда за „неутралността” на човешката природа при раждането. Като изключим някои съвременни християнски богослови, които продължават да се придържат към традиционната светоотеческа вяра в съвършенството на Адамовата природа, някогашните поддръжници на изначално „добрата” човешка природа се чуват все по-слабо пред все по-гласовитите застъпници на идеята за изначално „злата” човешка природа. Със сигурност катаклизмите на двете световни войни през ХХ век, болшевишката революция, безбройните граждански войни, както и чудовищното нарастване на насилието и на самоубийствата в целия свят допринасят за възраждането на идея­та на Фройд за „нагона на смъртта” сред все по-голям брой съвременни антрополози. Макар да се е придържало непоколебимо към вярата, че човекът е дело на Божиите ръце, християнството все пак никога не е отричало огромната сила на злото в човека и в света. Цялата християнска култура с величествените си художествени произведения в областта на изобразителното изкуство и скулптурата (Микеланджело и Рембранд), музиката (Бах и Бетовен), литературата (Шекспир и Достоевски), философията (Паскал и Киркегор) са живи и вечни свидетелства за пълното съзнание на християнския човек – гениалния творец, за ужасната борба между доброто и злото, между Христос и „княза на тоя свят”, също и за пълната неизвестност на края на тази борба както за отделния човек, така и за цялото човечество; край неизвестен, въпреки Христовите думи: „Но дерзайте: Аз победих света” (Йоан 16:33). Все пак, Христос е отправил тези удивителни думи само към онези, които вървят след Него, и за които Той наистина е единственият Път, Истина и Живот (срв. Йоан 14:6).

10636230_10203961909702555_4706938231941428060_nЗа това колко отдавна истинските християни са съзнавали трагичността на човека в света, говорят следните думи на св. Йоан Лествичник, които с чиста съвест са могли да изговорят Шекспир или Достоевски, Паскал или Киркегор: „Как да умъртвя тая, която трябва да възкръсне с мене? Как да направя нетленна тая, която е получила тленно естество? Какви убедителни доказателства да представя на тая, която може да ми противопостави толкова естествени възражения?… Ако я наскърбя, сам много ще страдам. Ако я поразя, то с кого ще придобивам добродетели? И отвращавам се от нея, и я прегръщам. Каква е тая тайна в мене? По какъв начин става в мене това съединение на противоположности? Как аз сам на себе си съм и враг и приятел? Кажи ми, съпруго моя – мое естество; защото аз не искам да питам никого другиго, освен тебе, за това, което се отнася до тебе; кажи ми, как мога да живея неуязвяван от тебе? Как мога да избягвам опасността за моето естество? Защото аз съм обещал на Христа да водя с тебе постоянна борба. Как мога да избегна мъките от теб, след като доброволно съм се решил да бъда твой господар?” (Лествица 15:86).

В Евангелието Господ Иисус Христос ни напомня много пъти, че за този, който вярва, всичко е възможно. Но колко е трудно за днешния човек да вярва! А днес Бог не ни Се открива по-малко или по-рядко отколкото преди, от времето на Моисей или на апостолите. Той непрестанно Се открива в „дребните радости” на всекидневния живот: в слънчевия ден или в бурята, на морето и в планината, в смеха на любимия човек, в хляба и виното, в полета на птиците, във верността на кучето и своенравието на котката, в хайку стиховете и в човешкия глас, който Го прославя. Ако само за миг се спрем пред тези Божии явявания, вече сме уловени в галилейската рибарска мрежа и сме станали пленници на „безумната Божия любов”. А тогава наистина можем да правим всичко, защото сме повярвали. По „естествен” път, защото това е Божият път, ще преобразяваме своята природа, правейки я „нова твар”, защото „старото отмина, ето, всичко стана ново”. Скрижалите на закона, на които е изписана нашата „съдба”, наследството и „киселото грозде” на предците, „злата” човешка природа, с всички нейни страсти, са разрушени от Христовото Преображение. Всеки един от нас е потенциален Яков, Йоан или Петър, на които бе дадена Божията благодат да видят Светлината на света между „естествения” Илия и законодателя Моисей. С един скок ще преодолеем с вяра пътя от св. пророк и цар Давид, който е видял всичко отнапред и казва: „Нему се уповаваше сърцето ми, и Той ми помогна, и сърцето ми се зарадва” (Пс. 27:7),  до св. ап. Павел, който Го дочака и възкликна: „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява” (Фил. 4:13).

Превод от сръбски свещеник Стоян Бербатов и презвитера Екатерина Крумова

Владета Йеротич, „Завръщане към отците. Учението на св. Йоан Лествичник,  св. Исаак Сирин, св. Марк Подвижник и нашето време“, С. изд. „Омофор“

Владета Йеротич

Акад. Владета Йеротич е сръбски психиатър и християнски мислител, автор на множество книги и статии по темите психология и религия.
Владета Йеротич

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от 2016

Отиди горе