За вярата и неверието в съществуването на Бога

в Брой 4/2013 - Вяра и неверие/История и религии

Рече безумец в сърце си: „Няма Бог”.

Пс. 13:1

В своето есе „Митът за Сизиф”, донесло му нобеловата награда в средата на миналия век, Албер Камю поставя радикалния въпрос, който, според него, е основен за философията (а и не само за нея) и който тя трябва да разреши – въпроса за самоубийството. Нещата, за които живее човек, твърди Камю, са напълно достатъчни и за да умре. В това есе е направен отчаян опит да се стигне до смисъл, да се оправдае животът макар и през очите на безсмислието, т. е. на абсурда. Този подтик все пак говори, че не всичко е загубено. Дълбоко в човека все още съществува някаква надежда за смисъл. Идеята за самоубийството е отчаян бунт на загубилия Бога човек, бунт за смисъл. Това е неистово желание за живот, но за живот, който има своето оправдание. Мисълта за самоубийство е малко или повече усещане за загуба на нещо, което съществува, което е постижимо, но не е достигнато. Времето на Камю е време, когато светът е разтърсен от ужаса на световните войни, когато смисълът се губи в лабиринта на рационалистически предпоставки за обяснение на случващото се и в ирационалните резултати от човешките действия.

church-972107_960_720Днес, далеч във времето след Камю, нещата не изглеждат по-добре. Мотивите за войните и особено революциите през първата половина на 20 в. повече или по-малко са били обвързани с някаква идея, по-скоро химера за справедливост, за общество и обществен ред, които ще гарантират щастието на индивида. Илюзиите рухват когато стават ясни резултатите от войните и революциите. Ентусиазмът за изграждане на модерното общество, стремежът към което са мотивите за тези войни и революции, постепенно угасва. Той бива заместен от неясните, смутните движения на младежите от втората половина на века – бунтовете на студентите през 60-те, хипи движението, сексуалната революция, източната мистика, рок и поп музиката – за да се стигне до примирението и изпадането в песимизма и отчуждението на постмодернизма към края на 20 и началото на 21 в.

Сриването на кулите в Ню Йорк бележи края на една епоха и началото на нова. Споровете относно това кой събори кулите – терористите или тези, които стояха зад тях, днес нямат голямо значение, защото са безсмислени. Факт е обаче, че те бележат раждането на нов момент – затварянето на един кръг и започването на нов. Това ново още няма ясна видимост, още не е определено като явление – това е времето след постмодерността. Основните му контури обаче започват да се очертават. Първото, което се забелязва е, че то е обусловено от случилата се в края на века хомо-техно симбиоза. Технологичният напредък, глобалната мрежа създават нова реалност, непозната до сега. Виртуалната реалност до голяма степен подменя познатата до сега – материалната, сетивната. Създава се култура на образа, на екрана – компютърът и човекът се превръщат в едно цяло, двусъставно единство. Това ново създание е зависимо от всяка своя половинка и те вече не могат да съществуват поотделно. Това развитие предполага по-нататъшно още по-силно интегриране и по-голяма взаимозависимост.

Какво ще се случи в бъдеще едва ли е възможно да се предрече. Ако се отворят старите списания от 20 в. и се погледнат футурологичните писания от онова време, ще се види че почти нищо не се е сбъднало, от предвижданията за бъдещето, в което светът живее днес. Той върви по трудно предсказуем от човека път. Така, в началото на тази нова епоха, човекът отново и отново се изправя пред основния въпрос – какъв е смисълът на всичко това? Може би именно поради тази причина в края на 20 и началото на 21 в. се забелязва отново връщане към класическите системи, които през вековете са давали и дават отговор на този въпрос – религиите. Социолозите веднага отчетоха този момент и се заговори за десекуларизация (Питър Бъргър и компания). При така създалата се нова ситуация човекът, връщайки се към старото, класическото, търсейки твърда основа иска да открие за себе си нещо ново.

Вяра и неверие

През човешката история са се водили различни спорове и са се изказвали всякакви мнения относно религията. Особено през последните столетия се стигна до опити тя напълно да бъде отречена и разглеждана като отминал етап. Човекът се опитва по различен начин да отговаря на поставените от нея т. нар. „проклети” въпроси – въпроси, свързани с произхода на света, на вселената, на живота, на човека; въпроси, свързани със смисъла на живота, с предназначението на човека, на света; и най-важният – въпроса за съществуването или не съществуването на Бога. Като изгражда своя мироглед всеки човек, по един или друг начин, се опитва да им даде отговори: посредством религиозна вяра, наука, философия, житейска практика. Под влиянието на Ренесанса и на Просвещението в Западна Европа, на философията на Хегел и на еволюционната теория в науката през 19-20 в., материалистическия и „научен” атеизъм на комунизма, сред някои интелектуални среди и политически течения се стигна до пълно отрицание на религията. В Източна Европа се отиде по-далече – стигна се дори дотам, че тя бе преследвана и отхвърлена, като на нейно място се направи опит да бъде поставена нова вяра – вярата в светлото бъдеще на комунистическата утопия. Въпреки всички тези усилия днес се разбира, дори и от най-отявлените противници на религията, че тя е израз на потребност, изначално заложена в човешката природа. Поради тази причина тя не може да бъде унищожена и когато се преследва една нейна проява, тя се появява в друга; когато се унищожава една нейна вис­ша форма, се преминава към друга – по-нисша, по-примитивна и наивна. В някои случаи новите форми са възродени стари вярвания, които пренасят ужасните култове, ритуали и мистерии на древното езичество в днешно време.  По такъв начин те навлизат в изкуството, културата, влияят на науката и на общественото развитие като цяло. Създава се нова религиозна среда, духовно пространство с ново съдържание, което в един момент може да се окаже съдбоносно за човечеството като цяло. Днес, в т. нар. постхристиянска епоха, както се самоопределя до голяма степен бившата християнска културна среда, ясно личи отказът от вяра в Иисус Христос. Съвременният свят, в по-голямата си част, където исторически е било разпространено християнството, свободно е възприеман като номинално християнски.

cross-706656_960_720Днес могат да се открият два крайни и един междинен възглед по отношение на религията. Първият възглед е на т. нар. теизъм (от гр. теòс, бог). Според теизма в света има едно единно Начало, абсолютно Същество, Което има живот  Само по Себе Си. То е лично, съществува отвъд всяка друга форма на живот. Всичко, което е извън Него е създадено от Него, включително времето и пространството, т. е. материалния свят. То не е зависимо от каквото и да е съществуване извън Него. На основата на тази вяра се изграждат трите монотеистични[1] религии – юдаизъм, християнство и ислям.

Теизмът освен религиозна има и философска форма. Той е опит религиозната вяра да бъде сведена до рационалното човешко мислене, чрез което да бъде удовлетворен човешкия разум. На тази основа са изградени различни философски школи и учения. Те допускат, приемат съществуването на Бога като хипотеза, като научна предпоставка.

Вторият, противоположен на теизма възглед е на т. нар. атеизъм (от гр. отриц. част.  à + теòс = безбожие). Атеизмът днес се отъждествява до голяма степен с материализма, позитивизма и др. сродни философски течения. Днес няма общоприета форма за атеизъм. Поради това той като понятие включва в себе си цял куп от разнопосочни възгледи, общата основа на които е вярата, че не съществува Бог, че светът няма едно единно начало, че не съществува абсолютен Разум. Той отхвърля съществуването на духовен свят, на човешка душа, безсмъртие, рай, ад. В този смисъл би могло да се каже, че силата на атеизма е в неговото отрицание. Според преобладаващото атеистическо вярване, светът се е породил от само себе си. Той носи своето съществуване вътре в себе си и сам е причина на себе си. Държавният материалистически атеизъм в бившия съветски блок, изведен до степен на квазирелигия, върху която се крепеше атеистическата комунистическа идеология, приемаше принципа на материалистическия монизъм. Според Ленин, в света не съществува нищо друго освен движеща се материя.

Разбираемо е, че тези два противоположни възгледа  (теизъм и атеизъм) трудно могат да съществуват и съвместяват едновременно, макар че крайностите си приличат. Но като еднополюсни крайности (когато атеизмът придобива религиозна форма, превръщайки се в квази религия, във вяра, която иска да измести християнството – Николай Бердяев), те стават крайности в една плоскост и затова се отблъскват. Те влизат в противоборство, което от идейно, в историята се е превръщало и във физическо, най-вече по времето на комунистическия атеизъм, когато хората бяха преследвани заради своята вяра. Особено важно е да се подчертае още от самото начало, че тези два възгледа не могат да докажат своите твърдения. Теизмът не може да докаже съществуването на Бога. Съответно атеизмът не може да докаже Неговото не съществуване. И двата възгледа почиват на вярата – теистите вярват, че Бог съществува, атеистите вярват, че Бог не съществува. Никое от двете твърдения не може да изведе докрай логически основания, които да ги оправдаят. Въпреки това, обаче, изниква въпросът за достатъчната разумна аргументация на всяко едно от твърденията и началния праг на вярата. При един безпристрастен поглед върху двата възгледа ще се види, че прагът, началото на вярата при атеизма започва на много по-ранен етап.

cross-364676_640Основната разумна аргументация на атеизма се изчерпва с твърдението, т. е. вярата, че всичко е материално обусловено и е зависимо от природните закони. Върху тях се гради и крепи света, изграждат се социалните взаимоотношения, а те от своя страна определят битието на човека. Материята е вечна, което предопределя и вечността на законите във вселената. Съзнанието е функция, висша форма на организираност на материята – на нейната иманентна, вътрешноприсъща  способност да се организира. Всички тези предпоставки на материалистическия атеизъм обаче не могат да се докажат от него. Те просто се приемат за даденост – в тях се вярва. Никой атеист не може да докаже, че материята е вечна; че природните закони са вечни; че те винаги ще действат по същия начин и че са неизменни; никой не може да определи какво точно е материята; никой не може да обясни произхода на живота, произхода на вселената; произхода на съзнанието и т. нат. Във всички тези неща се вярва без те да могат да бъдат доказани.

Прагът на вярата при атеизма настъпва на много ранен етап. Предпоставките (аксиомите), на които се гради атеистическата система са много, различни и недоказуеми, а поради това ирационални.

При теизма прагът на вярата настъпва на доста по-късен етап. Теистите не се отказват да използват разумните основания докрай. Едва след като те се изчерпат идва вярата. Според теизма не може да има причинно-следствени отношения в света, без да има една изначална, първа причина за съществуването на всичко. Тази Първопричина е извън всичко, което има битие и което е умопостижимо за човека. Разумността в строежа на Вселената, във всяко нещо, което заобикаля човека – в природните закони, като се започне от микрокосмоса, мине се през макрокосмоса и се достигне до най-фините закономерности на живота – доказва съществуването на висш Законодател, Който е отвъд всичко. Според теизма природните закони на Вселената са нейната „конституция”. В спора си с атеизма теистите приемат, че вярата на атеистите, на техните опоненти, е много по-силна от тяхната собствена (на теистите). Наистина се изискват много повече усилия да повярваш, че една конституция или една книга са се написали сами, отколкото да приемеш, че някой ги е написал. Твърдението на атеистите, че законите (конституцията) на вселената съществуват сами по себе си е абсурдно от чисто разумна гледна точка. Това е доста наивна, а може би поради това, същевременно силна вяра.

cathedral-643951_960_720Тук е мястото където трябва да се отбележи, че атеизмът, който беше създаден на Изток, се превърна от мироглед в идеология и от идеология в квазирелигия. Той изискваше от своите последователи да вярват, че няма Бог, че Бог не съществува. Без сам да забележи този вид атеизъм прие религиозни окраски, създаде си собствен култ. Той искаше да замени християнството и изпадна под влиянието на това, което отричаше. Новият атеистически култ (с различните мавзолеи, поклонения, брачни, погребални и други обреди) не представляваше нищо друго освен пародия на християнството (мумиите на Ленин, Г. Димитров не са нищо повече от карикатура на идеята за християнската светост, за християнските светци и техните мощи). За съжаление като наследие от онова време той съществува и до днес в обредните домове[2]. Така той се превърна и в политически атеизъм. Тази безкомпромисна борба на комунистическия атеизъм с религията даде основания на някои богослови да го определят като антитеизъм – борба с Бога, пряко и радикално противопоставяне на Бога. В този смисъл атеизмът обезсмисли сам себе си, защото изпадна във вътрешно противоречие, в донкихотовщина – не можеш да се бориш срещу нещо, което не съществува. Ако няма Бог, тогава атеизмът сам по себе си е безсмислен.

Агностическа вяра

На основата на тази невъзможност да се докаже или опровергае по разумен път съществуването на Бога на Запад се появи т. нар. мироглед на агностицизма (от гр. агностос = нещо, което е недостъпно за познание). Този термин е въведен от английския мислител Томас Хъксли в средата на 19 в. и представлява отказ от крайно познание. Човекът трябва да приема само това познание, което положително може да се докаже. На тази основа се гради и философското течение позитивизъм. В съвременното общество агностицизмът е изповедание на човека потребител. Той си казва: „Аз не мога да докажа има ли или няма Бог. Не зная откъде се е появил светът, защо се е появил, какво е моето място в него. Никой не може да ми даде отговор на тези въпроси – нито религията, нито философията, нито науката. Ето защо, имайки случая да живея, разполагайки с моя живот само веднъж, без да си задавам сложни въпроси, аз ще го употребявам според своите си собствени разбирания”.  Така човекът избира да вярва повече на себе си, отколкото на Бога. Дори и да допуска съществуването на Бога – това е само една абстрактна възможност, по-скоро хипотеза, а не жива вяра.

Пантеистическа вяра

Междинният възглед, за който стана дума е пантеизмът (от гр. пан = всичко + те¿с). Пантеизмът е религиозно-философско учение, което отъж­дествява Бога и природата. Терминът се оформя в началото на 18 век. Пантеизмът може да се охарактеризира като религиозен и философски. Общото и за двата вида (философски и религиозен) е, че универсалният дух, духът на природата, който те приемат за Бога, е безличен. С религиозен пантеизъм са белязани древните източни учения: ведаизъм, браманизъм, будизъм, индуизъм, таоизъм, шинтоизъм и др. Идеалът там е (както в будизма напр.) пълно сливане с Бога, т. е. с природата. Така човекът изчезва, разтваря се в безличния бог и прекратява своето съществуване – човешкото съзнание угасва (нирвана), слива се с божественото и настъпва пълна, абсолютна смърт. Самосъзнанието, личността изчезва безвъзвратно.

За разлика от религиозния пантеизъм, философският се развива и утвърждава в Европа. Следи от него могат да бъдат открити още в древногръцките философски системи на Талес, Анаксимандър, Хераклит Ефески и др. В Европа той се гради на основата на неоплатонизма и идеята за еманацията. Изразител на такъв възглед е средновековният мислител Йоан Скот Ериуген. С появата на Ренесанса и стремежа за връщане към езическата древност, се проявяват различни пантеистични и панентеистични[3] идеи на философска основа. Те могат да бъдат открити в творчеството на такива мислители като Николай Кузански, Д. Кардано, Томазо Кампанела, Джордано Бруно. За Бруно природата не е нищо друго освен Бог във вещите. Тези идеи се развиват силно след Реформацията през 16-17. век и приемат особена форма на протестантска мистика. Сред тях са философи-мистици като Якоб Бьоме и поети като Ангелиус Силезиус, Гьоте и др.  Като цялостна философска система пантеизмът е оформен от  Бенедикт Спиноза, а впоследствие е доразвит от Хегел. В Русия панетистически идеи се откриват в творчеството на Семьон Франк. Пантеизмът оказва силно влияние на европейското мислене дори и до днес.

Религиозна вяра

Това, което е аксиомата за науката, за вярата, за християнската Църква е догматът. Разликата се състои в това, че аксиомата се извежда на основата на емпирическия опит, на закономерностите, откривани в творението, а догматът се извежда на основата на духовния опит, в Откровението. То е дадено от Бога на човека и се потвърждава от опита му в Църквата, когато говорим за християнство. Както аксиомата не се доказва, така и догматът не се доказва. Както аксиомата върши работа на науката, така и догматът върши работа на християнската вяра.

Религиозната вяра, а оттам религията, са явления в човешката история, които са поставяни на най-дълбок анализ и изследване, за да бъдат разбрани и осмислени. Въпреки всички тези опити (на отрицание и приемане) до сега няма изградено единно и общовалидно становище. Думата „религия” сама по себе си не може да изчерпи многообразието на това явление. Тя е технически термин и той трябва да бъде разбиран като такъв. Най-общо може да се каже, че думата религия произлиза от латинската дума religare, която означава „връзка”, връзка с Бога, с божества или невидимия свят. Днес има православни богослови, които, като изхождат от дълбоки богословски разбирания, основаващи се на Откровението и своя духовен опит, отхвърлят общоприетата практика християнството (по-конкретно Православието) да бъде определяно като религия[4]. Религията като явление е по-скоро присъща на езичеството. Въпреки тези основателни доводи думата „религия” се прилага като технически термин и той трудно може да бъде избягнат дори и по отношение на християнството. В този смисъл религията се оказва неизменна част от съществуването на човечеството.

За основната изходна предпоставка на думата религия се намират достатъчно основания в самото Свещено Писание. Според християнското учение, след грехопадението започва процес на постоянно отдалечаване на човека от Бога. Поради това човекът загубва истинското непосредствено знание за Бога и за света. Преките отношения остават в миналото. Човекът силно страда от тази загуба.

Особено правдиво е Свещеното Писание, когато описва съдбата на първия човекоубиец – Каин. Бог го предупредил за силата на греха и как той трябва да се бори с него: „Ако правиш добро, не подигаш ли лице? Ако пък не правиш добро, то грехът стои при вратата; той те влече към себе си, но ти владей над него” (Бит. 4:7). Въпреки Божието предупреждение, с цел да се предотврати размножаването и продължението на греха, той не успял да устои на тази сила и убил брат си Авел (8). Извършеният веднъж в сърцето на човека грях води до преки външни последици – носи след себе си смърт.

Човешката греховност се отразява не само върху хората, но и върху останалия свят, върху природата, тъй като, според православната библейска антропология, първият човекът, Адам, съдържа в себе си целия свят.

Каин се опитва да се скрие от Бога, но не може. На него му тежат едновременно отдалечаването от Бога и неизвестността на бъдещето, и грехът, който е извършил спрямо Бога. Земята също, както и Бог, не го приемат такъв какъвто е. Тя го проклина (един от библейските изрази, чрез които се изразяват неизбежните последици от греха) и не ще му дава вече благата си както преди (11-12). Грехът създава отчуждения както между Бога и човека, така и между човека и човека. Каин става скитник на земята, пропъден, подвластен на природните стихии, без защита и опора в Бога. Каин е трагичен образ. В този смисъл той е прототип на съвременния човек, който живее без Бога и без близки хора, който убива другите, като не ги зачита, като ги използва, за да подхранва собственото его, егоистичните си цели. Въпреки окаяното си положение, напълно осъзнавайки своята постъпка, Каин не се обръща към Бога и не търси Неговата помощ (както правят и неговите родители Адам и Ева), а само се оплаква (14). Това върши до голяма степен и съвременният човек.

Катастрофата на грехопадението е неизмерима, а нейните последици са необозрими. Наследниците на Адам страдат от отдалечаването си от Бога. В човека настъпва раздвоение – желание за следване на собствената воля, но и нуждата от Бога. Колкото по-голямо е отдалечаването, толкова по-голяма е нуждата от Него. Затова и Библията е фиксирала този момент, който може да се определи като зараждане на религията, т. е. желанието да се възстанови загубената връзка с Бога. Това става при наследниците на Сит, третия син на Адам (Бит. 4:26). Тук явно вече се говори за оформянето на определен, организиран култ – началото на осъзнато религиозно почитание. Това е израз на религиозната вяра, която в своята същност отразява чувството на човека за липсата, отдалечеността му от Бога и стремежа му да се приближи до Него.

След грехопадението, когато Бог е вече много далече и непосредственото знание за Него е останало в миналото, човекът се опитва да опосредства своята връзка с Бога. На тази основа той търси да изрази, да покаже своя стремеж към Него. Загубил истинския Му образ, той започва да Го „открива”, да Го „вижда” неясно, да губи Неговите „очертания” и да Го „намира” в Неговите творения. Заради греха човекът вече не царства над природата, но става зависим от нея. Той започва да вижда, до открива Бога там, в природата. Така човекът деперсонализира Бога и персонализира природата, природните стихии – действието на природните закони в света. Персонализираните природни явления той превръща в божества. Така се появяват и оформят езическите религии и религиозни системи във всички свои най-многообразни прояви.

Библейско понятие за вечност и безкрайност

Според християнското учение въпреки греха на човека, въпреки бунта на човека против Бога, Бог не го е забравил. Библията свидетелства, че Бог постоянно промисля за него и се грижи за него. Когато съвременният човек, образован да мисли преди всичко рационално и да подхожда рационално към всяко явление в света, си задава въпроси относно Бога, той малко или много, осъзнато или неосъзнато изхожда от предпоставки, които не са духовни, които нямат своя произход от непосредствен духовен опит. Те са преди всичко наследени, обусловени от рационални доводи, философски хипотези или естественонаучни теории и/или придобити от съвременната образователна система.

В съвременното търсене на Бога посредством опити чрез научни доказателства[5] и рационална аргументация има нещо трагично, нещо езическо, нещо, което е близко до Каин.

То недвусмислено подсказва за голямата отдалеченост на човека от Бога. Човекът иска сам да стигне до Бога – без да се е разкаял, без да Му се е „извинил”. Той иска равностойни отношения с Него – такива, каквито е имал преди грехопадението. Сякаш човекът постоянно се опитва да каже на себе си и на Бога: „Какво? Какво толкова е станало при т. нар. грехопадение? Аз бях прав тогава! Прав съм и сега!” Човешката гордост пречи на човека да се примири с Бога. Този негов неправилен подход му пречи да види истински Бога, независимо от това, че Бог, Който е любов (1 Иоан 4:8, 16) се открива на човека и го води към спасение. Стига човекът да го желае.

 

[1] От гр. монос (= един)  и теос (бог). Вяра в един Бог

[2]    Въпросът за превръщането на комунистическия атеизъм в квази религия е разработен блестящо от руския религиозен философ Николай Бердяев.

[3] Панентеизъм.  Този термин е въведен от Карл Фридрих Краузе в първата половина на 19 в. Той се явява донякъде компромис между теизма и пантеизма.

[4] Проф. Романидис обичаше да казва, че религията е за болни хора. И поради това Православието не е религия.

[5]  Напр. научните изследвания в ЦЕРН за произхода на вселената.

 

Димитър Попмаринов
Latest posts by Димитър Попмаринов (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 4/2013 - Вяра и неверие

Отиди горе