Защо историята има край?

в Брой 2/2019 - Уморените християни/Християнство

Християните са се уморили да бъдат християни – ето защо светлината отслабва. Християните са пожелали да бъдат и нещо друго; приискало им се е да изпробват позабравената езическа духовна „екзотика”, и затова тъмнината отново се разстила над цялата земя „от шестия до деветия час”. „Защото ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха; те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат” (2 Тим. 4:3-4).

Християнството е едва ли не единственият мироглед в света, който е убеден в неизбежността на собственото си историческо поражение. Християнството е провъзгласило една от най-мрачните есхатологии – то предупреждава, че в края на краищата ще бъде дадено на силите на злото „да водят война със светиите и да ги победят” (Откр. 13:7). Евангелието обещава, че портите адови няма да надделеят над Църквата; че Църквата е непобедима. Но „непобедима” не означава обезателно „победоносна”.

В перспективата на земната история не се очаква световно-историческо тържество на Евангелието, а световно господство на антихриста[1].

Да, време е да започнем разговор за онова, за което днес е най-малко прието да се говори в „християнското общество” и „християнската култура” – за последните времена. За края на света. За антихриста.

Темата за антихриста се смята за непристойна в демократичната журналистика.

Дори на онези публицисти, които се смятат за християни, им се струва неудобно да си спомнят за завършващата книга на Библията  „Апокалипсиса”.

Аз обаче вече нямам какво да губя. След излизането на моята брошура за това, че е желателно да възстановим храма на Христа Спасителя, хората на „антисистемата” (ако използвам този термин на Гумильов) ми поставиха окончателна диагноза. „Пред Кураев оттук нататък явно има само черносотнически национализъм и най-банален великодържавен шовинизъм. Той загубва проповедническата си дарба – нито един ярък образ, нито един впечатляващ парадокс. Той вече плаши читателите с „формирането на новия световен ред” – любима тема на борците с юдео-масонството. Той вече не се притеснява да говори на глас за своята любов към Русия. Той е, както шовинистите, болезнено фиксиран върху мнението на Запада за Русия. Засега това са само едва различими нотки, но скоростта на падението е по-висока от скоростта на издигането… Дъното си е дъно и падението към него може да бъде безкрайно, но не и безнаказано”[2].

И така, „формирането на новия световен ред” не е само „любима тема на борците с юдео-масонството”. Първо, „новият световен ред” е предсказаното от Писанието общество, в което за християните ще бъде невъзможно да се живее. Второ, това е „любима тема” на всички окултни движения. Трето, това е в крайна сметка и крайната цел на всички масонски движения (за което можем да се убедим дори само от апологията на масонството при ученика на Рьорих, Клизовски)[3]. И накрая, това е просто историософски термин, който разделя традиционните религиозни общества от онзи порядък, който се образува към края на ХХ век.

Тъй като не съм политолог, а християнски журналист, пиша на тази тема не защото този „нов свят” ще дойде; не от футурологически хазарт. Просто смятам, че Свещеното Писание няма нужда от цензура – нито от окултна, нито от прогресистка, нито от „християн-демократическа”. В Писанието темата за „новия световен ред” звучи като богословска тема.

„Ето, Апокалипсиса… Тайнствената книга, от която изгаря езикът; когато я четеш, сърцето спира да диша… От първите думи тя произнася съд над църквите Христови… Това е книга ревяща и стенеща…”[4]. Именно по повод на всичко това искам да ви кажа останалото. Апокалипсисът говори и за избавлението на християните от станалия непоносим гнет на „мира сего” и за това, че основната вина за тържеството на антихриста не е в масоните, а в християните. Християните са се уморили да бъдат християни – ето защо светлината отслабва. Християните са пожелали да бъдат и нещо друго; приискало им се е да изпробват позабравената езическа духовна „екзотика”, и затова тъмнината отново се разстила над цялата земя „от шестия до деветия час”[5]. „Защото ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха; те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат” (2 Тим. 4:3-4)[6].

Всъщност, това е главната новина на християнската апокалиптика: хората сами ще си изберат нова вяра и нови владетели и сами ще отворят света за „княза на тъмнината”. Апокалипсисът не ни позволява да се скрием в удобни формули

– виждате ли, всичко ще се оправи, „нас това не ни засяга”, „враговете са виновни”. Тук е уместно да си спомним думите на Бродски:

Почему все так вышло? И будет ложью
На характер валить иль на волю Божью.
Разве должно было быть иначе?
Мы платили за всех, и не нужно сдачи…[7]

Но какво прави неизбежно това печално обстоятелство: че своя последен, решаващ избор човечеството ще направи за антихриста, а не за Христа?

Една от причините за това е своего рода „асиметрия на въоръжението” на доброто и злото. Доброто не може да избере някои средства на земната политика, без да престане да бъде добро.

И обратно, за злото няма ограничения. То може да провежда дори благотворителни акции, без да изменя природата си (ако благотворителните действия се правят така, че помагайки на хората в едно отношение, да закрепяват съюза им със злото в други проявления на живота им – например, като се подклажда тщеславието на дарителите).

Доброто не може насилствено да се натрапи на съзнанието на хората. Злото няма ограничения по отношение на хипнокрацията. Християните не си поставят задача да създадат нова раса чрез използване на генното инженерство. Неоезичеството, напротив, е напълно готово да започне генно-селекционна работа с човечеството.

Освен това е очевидно, че дълбоко в човека се таи „бягството от кръста”, желанието да се живее покрай всякакъв труд, в това число покрай труда по изпълнението на заповедите. С по-голяма или по-малка настойчивост всички ние ръмжим в лицето на Христа онези думи, които Му казва Великият инквизитор на Достоевски: „Иди си, Ти ни пречиш!”. И просто в някакъв момент този ръмжащ метеж се увенчава с пълен успех. Всекидневно-битовото желание на сърцата ни е удовлетворено и домът ни остава празен.

Хората ще създадат такъв начин на живот, такова общество, в което няма да можем да намерим Христа[8]. И това ще бъде краят на историята.

Ние не знаем никакви срокове, свързани с този край. Напълно възможно е сегашният неоезически бум да угасне точно така, както са угаснали древните гностици и ариани, богомили и хлистовци… Напълно възможно е пророците на „ерата на Водолея” да се окажат поредните лъжепророци. Проблемът обаче е в това, че с течение на времето „надеждите на прогресивното човечество” все повече се покриват с онова, против което гърми Апокалипсиса.

Не строя политически прогнози. Просто така говори Библията. Така говори и Гьоте: „Предвиждам време, когато хората ще престанат да радват Бога”[9] и тогава ще настъпи краят.

Една от основните интуиции на Библията е възприемането на историята като свещено пространство, където се срещат и водят разговор Бог и човекът. Ако историята не може да изпълни това свое предназначение, тя свършва.

„Тъй бяга времето и гони всички към последния ден на явяването на Господа нашего Иисуса Христа…” (преп. Теодор Студит)[10].

Някога нямах покой от въпроса защо историята има край. Защо, при всичките ни грехове, Творецът не дава шанс на още едно, неопетнено поколение? После видях  историята е нужна, докато човекът има свобода. Когато свободата на последния избор се отнеме, портите на историята се затварят. Движението е невъзможно.

Така е и с реката на историята. Всяко следващо поколение оставя все повече мръсотия в нейното русло. И небето все повече се отдалечава[11] . Все по-трудно става да чуем въпроса: „Господи, какво да сторя, за да наследя вечен живот?”. И е още по-сложно да изпълним отговора… Краят на историята: нищо вече не се сбъдва… Не се изпълнява… И нищо не влиза във Вечността.

Ето една от най-странните мисли на християнството: от нашите грехове и звездите могат да угаснат. Нашите кривини изкривяват Млечния път. Апокалипсисът е радикален в своя антропоцентризъм.

Светът ще свърши не заради изчерпването на физическата енергия. Човекът ще довърши света, а не ентропията.

Не сте съгласни? Но обърнете внимание: оказва се, че Църквата не унижава човека, а го превъзнася в невероятна степен. За физическата есхатология историята на човека е просто страница в историята на космоса – космосът е бил и ще пребъде и без човека. За богословието историята на космоса е само епизод в историята на човека – човекът ще съществува и когато вселената няма да я има. Човекът ще надживее космоса. Въпросът е в това дали в основите на вселената лежат нравствени или физически закони. Християнството е убедено, че етиката има космическо значение. Само ако приемем, че значението на човечеството във вселената е тъждествено със значението на онази маса от вещество, която човечеството потребява – само тогава ще ни се струва безумно да свържем съдбите на метагалактиката с поведението на разумната плесен, която като тънък слой покрива четвъртата планета от звездната система в самия край на Млечния път.

Но има и друго мнение. Според него „не можем да не се удивим на това, че съвременното човечество, като цяло, живее все още така добре и дори твърде добре в сравнение с онези беди, които могат да възникнат от тази криза”[12].

Християнското убеждение, че светът има край, е следствие от йерархично съзнание. Светът не е Бог. Но това не е статична формула; не е просто констатация. Ако светът не е Бог, значи той е чужд на Вечността и следователно е историчен. Имало е време, в което той не е съществувал и такова време може да настъпи отново. Така разсъждава всяка религиозна философия, стигнала до идеята за Бога като Абсолют и опитваща се оттам, от висотата на познатото висше и единствено истинно Битие, да погледне към малкия ни свят. В сиянието на Божеството помръква значимостта на света… но в християнството ни се открива и нещо друго. Искате да погледнете света през Божиите очи? Ето: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син…” Значи, светът е реален в очите на Бога. Светът е скъп за Бога до такава степен, че Той Сам жертва Себе Си заради спасението на света от разпад. И в същото време светът е толкова отдалечен от Бога, че за да се запълни пропастта между Бога и света, е нужна Жертва. Езическите религии разказват за това какви жертви трябва да принася човекът на боговете[13]. Евангелието разказва за това каква жертва е принесъл Бог на хората.

Светът е ценен пред Бога. Но Бог е вечен, а светът не. Именно затова в християнството формулата „светът не е Бог” не е статична. Това различие трябва да бъде преодоляно. Светът трябва да бъде обожен[14] . Светът не трябва да остава просто свят, просто твар. От обстоятелството, че светът не е идентичен с Бога следва, че светът е длъжен да се развива; той е призван към движение, към изменение на онтологичния си статус. Затова йерархията на битието в християнството е динамична: светът не е Бог, но трябва да стане.

Светът сам по себе си не е в състояние да прескочи границата между времето и Вечността. Но Бог го посреща.

Бог е станал човек, за да може човекът да стане бог, тоест да не остане в скотско състояние. Но да станеш бог означава да придобиеш едно, а да загубиш нещо друго. „Преминава образът на този свят” (1 Кор. 7:31). Точно така – преминава образът, тоест битийният модус на този свят, но не и самият свят. Преминават модусите на тварното битие – времето и пространството (пространството като несъвместимост на едното и многото; времето като неизбежност на загубата и унищожението).

Времето може да напусне този свят, защото не му е необходимо. Ако светът бе възникнал чрез безволеви изтичания (еманации) от недрата на божествената Същност; ако светът възникваше не по свободната воля на Творца, а беше някакъв необходим стадий на деградацията на духовната енергия, отделила се от своя Първоизточник (така се мисли възникването на света в гностицизма, неоплатонизма и индуизма), тогава светът не би могъл да съществува без времето. Тогава времето би възникнало като необходимо и неизбежно следствие на отдалечеността от Вечното Първобитие. А връщането към Източника би означавало не само премахване на времето, но и на света заедно с него. Има свят, различен от Божеството – има и време. Няма ли време, няма и свят. Светът, обвързан с времето, не може да не изчезне, да не се разтвори там, където няма време – в Божествената вечност.

Но Богът на Библията свободно е надарил света с временност. Времето не е предшествало създаването на света. Светът не е разтворен във времето. И затова навярно „време няма да има” (Откр. 10:6), светът ще пребъде.

Богът на Библията твори света съзнателно и свободно. За разлика от Брахма, Той не спи. Той вижда своето създание и го благославя (Бит. 1:31). Тъй като светът не произтича от Божеството безволево, неконтролируемо и непрестанно, в християнството няма да намерите идеята за постоянното обновление на света, идеята за вечното завръщане и за цикличната история. Светът не е длъжен да бъде до Бога. Бог може да битийства и без да твори света. Бог не е обречен на това, постоянно да поражда света, изливайки го от своите недра.

Доколкото Бог твори света не безволево, а съзнателно, Той знае каква цел поставя пред света. Бог знае смисъла на историята.

Но смисълът е нещо, което се намира отвъд събитията. Смисълът винаги е „отвън”. Ако историята има смисъл, тя трябва да има и предел; иначе не би имала онова „отвън”, онази Цел, която би оправдавала целия поток на историята.

Ако историята не служи на нищо, значи, няма такава Ценност, която да я прави ценна. Опитът да се създаде теория за исторически прогрес без християнството е опит да се пренесе в Европа езическата идея за безсмислено въртящото се колело на Сансара, но при това без идеята за множествеността на живота: всеки от нас има един единствен живот и той служи просто като гориво за щастието на бъдещите поколения. Размисълът за това, че трябва да живеем заради щастието на бъдещите поколения – това е размисъл, подходящ като че ли най-вече за животинска ферма. И там щастието на отделния индивид се осигурява от това, че млеконадоят на стадото непрестанно расте. В този случай философията на историята се превръща във философия на животновъдството.

След Достоевски с неговия проблем за „детската сълза”, да смяташ, че цялата история и изчезването на хиляди поколения не е нищо повече от гориво, осигуряващо комфорта на далечните потомци, е просто срамно. Смисълът на Историята и живота може да бъде само такъв смисъл, който да бъде достъпен и открит за всяко поколение, за всеки човек. Този смисъл трябва да бъде както извън историята, така и постижим във всяка нейна точка.

Само ако кажем, че целта на човешкия живот и съответно на историята, е увековечаването на живота на всеки отделен човек, нашият поглед върху историята може да бъде истински човешки.

Смисълът на живота не е в това – някога моите потомци да могат с максимален комфорт да преживеят отредените им 70 или 90 години[15], а в това, животът на всеки да може да бъде приет в Благата Вечност.

Смисълът на живота е в това той да бъде живян. Въпросът е по-скоро в качеството на живота. Ясно е, че едва ли би могло да става дума за материален комфорт. Дали някой би се съгласил, ако му предложат милион, но с условието, че ще бъде разстрелян след час? Умножаването на културата и научните познания също няма да изпълни със смисъл човешкия живот. Ако си спомняте, при Тургенев („Правда и Истина”) има такъв диалог: „А в това, мисля аз, се съдържа най-голямото блаженство! – В притежаването на Истината?  Разбира се. – Но позволете: можете ли да си представите такава сцена: събрали са се няколко младежи, говорят си. И изведнъж сред тях се втурва техен другар; очите му горят с необичаен блясък, той се задъхва от възторг, едва говори. „Какво става? Какво става?”  „Приятели мои, слушайте какво научих; каква истина! Ъгълът на падането е равен на ъгъла на отражението! Или, ето ви още: най-краткият път между две точки е правата линия!” – „Нима? О, какво блаженство”, се развикват всички младежи и с умиление се хвърлят един на друг в обятията! Вие се смеете… Ами там е работата: истината не може да ни достави блаженство”. За човешкото щастие е необходимо да се докоснеш до онази Истина, която касае над-животинската, над-природната същност на човека.

Целта на живота е в това да се придаде на живота такова качество, което да ни помогне да живеем, независимо от това, че дори времето може да е изтекло. Да живеем вечно. Тази вечност не е заложена изначално в човека. Но самата тя толкова близо снизхожда към земята, че можеш да я пуснеш в себе си. Човекът не притежава вечността. Но тя може да му бъде подарена.

И така, историята има замисъл, има смисъл. Но ако светът се затваря за замисъла, то историята свършва. Прекратява се движението към смисъла, отвъд собствените предели (трансцендиране). Светът престава сам себе си да надраства. Ако светът не се стреми отвъд собствените си граници, той гние и изчезва. Така акулата ако спре да плува, потъва.

Още един парадокс на християнството: светът свършва, защото трябва да бъде преобразен в Божията любов – и светът ще свърши, защото поради умножението на беззаконието ще охладнее любовта (Мат. 24:12). Светът е призван от Любовта към вечност, но ако не откликне на този зов, той се разпада. Следователно, краят е разделение. С Бога ще остане онова, което не може да не бъде, да не битийства. Останалото ще потъне в небитието. Когато йерархично ниското се наложи над средното, спасение може да дойде само свише.

Значи проблемът на есхатологията е в нас, в нашата йерархия на ценности. От нас зависи бъдещето на Русия-православието-християнството-човечеството-Вселената. Това е реализмът на категорическия императив на Кант („постъпвай така, сякаш твоята воля ще стане закон за цялата Вселена от този момент нататък”). Есхатологичното уточнение на Кантовата формула е такова: ако твоята воля, бидейки злокачествена, действително стане закон за цялата Вселена, то историята на Вселената ще свърши в същия миг.

 

 

[1]   Бъдещото Второ пришествие на Христа, строго погледнато, не слага край на земната история на човечеството, а открива нов еон на битието.

[2]   Хотяинцев И., Рецензия на книгу „Размышления православного прагматика о том, надо ли строить Храм Христа Спасителя”. // Христианство в России. №3, 1995, с. 58.

[3]   Клизовский А. И., Правда, о масонстве. Ответ на книгу В. Ф. Иванова „Православный мир и масонство”. — Рига, 1990.

[4]   Розанов В. В. Уединенное. — М., 1990, с. 398.

[5]   В Свещеното Писание има много взаимни отражения и предусещания. Три години и половина проповед. Три часа тъмнина след екзекуцията на Оногова, Който бил Светлината на света. Три и половина години владичество на антихриста в края на земната история. „А външния двор на храма изключи и го не измервай, понеже е даден на езичниците: те ще тъпчат светия град четирийсет и два месеца” (Откр. 11:2).

[6]   В оригинала буквално „към митове”, mithous.

[7]   „Защо така се случи? Няма да е честно/ Да виним характера или волята на Бога/ Не трябваше ли да е другояче? /Ние платихме за всички, и не търсим сметка”. (бел. прев.)

[8]   Много интересен очерк, поясняващ с какво имено окултизмът може да привлече съвременните елити, се съдържа в книгата на двама руски протестанти, В. Алексеев и А. Григориев „Религията на антихриста”, Новосибирск, 1994, стр. 193-212.

[9]   Цит. по Ясперс, Смисълът и предназначението на историята.

[10]12            Преп. Теодор Студит, Наставления към монасите, Добротолюбие, т. 4

[11]  Алюзия със стиха на Борис Гребенщиков „…небо становится ближе/с каждым днем…” (бел. прев.).

[12]  Ильин, И. А., Путь духовного обновления, М., 1962, стр. 23

[13]  За човешките жертвоприношения в най-светлата езическа религия, гръко-римската (за нейната светлост, естественост и човечност днес е модно да се разсъждава), вж. Евсевий Памфил. Жизнь блаженного василевса Константина. М., 1981.

[14]  Тук авторът използва славянския превод на гръцката дума „теозис”, едно от фундаменталните понятия на православната антропология, касаещо постепенното и благодатно съпричастяване на човешкото естество с Божествената природа в рамките на индивидуалния живот (бел. прев.).

[15]  „Комунизмът е несъвместим с аскетизма. Комунизмът утвърждава висша справедливост на земята, като я поставя на здравите основи на непрекъснатото икономическо процъфтяване”. (Научен комунизъм. Учебно пособие под редакцията на акад. П. Н. Федосеев.)

 

Дякон Андрей Кураев

Дя­кон Ан­д­рей Ку­ра­ев е про­фе­сор в Све­то-Ти­хо­нов­с­кия пра­вос­ла­вен бо­гос­лов­с­ки ин­с­ти­тут в Мос­к­ва, за­веж­дащ ка­тед­ра по бо­гос­ло­вие и апо­ло­ге­ти­ка, стар­ши на­у­чен сът­руд­ник на Kа­тед­ра­та по фи­ло­со­фия на ре­ли­ги­я­та и ре­ли­гиоз­на­ние към Фи­ло­соф­ския фа­кул­тет на Мос­ков­с­кия дър­жа­вен уни­вер­си­тет.
Дякон Андрей Кураев

Latest posts by Дякон Андрей Кураев (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 2/2019 - Уморените християни

Отиди горе