Живейте в Христа! Спомен за отец Ангел

в Брой 6/2021 - За причината на Въплъщението/Думи за прочит

На 24 ноември 2021 г. ни напусна отец Ангел Ангелов (Анджело), председател на храм „Света София“ и духовен надзорник на Софийска епархия.  Загубата е тежка за всички, които го познаваха. Неговата сърдечна доброта и любовта, с които вършеше многото си нелеки служения, заразяваха с вяра и даваха надежда на хората около него, вдъхновяваха духовните му чеда и възпитаваха в добродетели.

Отец Ангел беше пример за  отдадено и просветено духовно служение. Беше чест гост на срещите в ателие-книжарница „Къща за  птици“, на които с вярващи хора, духовници и специалисти говореше по актуални проблеми на съвременната действителност в светлината на християнското съзнание и вярата на Църквата.

В памет на отец Ангел публикуваме следващия откъс от участие в такава среща и текст на едно от неговите духовни чада.

Нещо, което ме кара да съм горд, че съм християнин, е една част от богословието на преп. Максим Изповедник, в която той ясно изказва, че човек, като център на Творението, е призван на тази земя, за да примирява противоположности.

Първата противоположност е на мъжкото и женското, а последната противоположност, с която човек трябва да се справи, е да примири този свят с рая[1]. Това изглежда много величествено, до момента, в който не осъзнаеш, че ти самият си разкъсван от противоположности. Осъзнавайки това, повечето хора влизат в Църквата с надеждата, че именно там ще могат да примирят тези противоположности, да успокоят себе си и по този начин да тръгнат по пътя на вярата.

Но, ако някой от вас си мисли, че в Църквата няма трагедия, той много дълбоко се лъже. Защото в Църквата се разиграва истински голямата трагедия, до която всеки християнин по един или друг начин се докосва. Християнинът е драматичен герой, който преминава през различни ситуации, единствено и само за да насити себе си с вяра. Уверен съм, че тази вяра, която ни е дадена от Господа, в никакъв случай не е статична, а носи динамика. И нашето призвание е точно това – постоянно да насищаме себе си с вяра. Тогава, вярвам аз, ще преодолеем всички онези трудности, понякога невъзможни в този свят, за които търсим подкрепа в психотерапията или другаде. Влизаме в съответни общества, където ясно е застанал някой гуру и ни дава отговори на всички необходимости, които имаме, но тези отговори невинаги са верните.

Сещам се за един философ[2], който се помъчил да напише своята етика, изразена по геометричен начин. Когато един от неговите критици го попитал: „Откъде знаеш, че твоята философия е най-добра?“, той отговорил: „Аз не знам, че моята философия е най-добра, но знам, че е най-вярна. Така както знам, че сборът от ъглите на един триъгълник винаги е равен на два прави ъгъла.“ Като че ли на нас, хората, това ни е достатъчно.

Но в цялата стихия от общопризнати съждения, които ние структурираме като наука или като конкретна истина, която е изградена вследствие на някаква верификация, изведнъж Църквата дава нещо друго. Или поне се мъчи да даде другото. И в това е трагедията. Да надхвърлиш, да погледнеш над това, че сборът от ъглите на един триъгълник винаги е равен на два прави ъгъла – в самото начало това може много да те обезпокои. Но когато осъзнаеш другия, веровия гносис, който в никакъв случай не се нуждае от верификация, тогава го приемаш. Тогава можеш да наситиш и себе си със спокойствие. Всички ние се нуждаем от това.

Аз самият все още не мога да кажа, че нося вярата на св. апостол Павел. Съобразявам се с всичко, което е изградено като канон в Църквата. В периодите, които са дадени за пост, аз постя, и изведнъж отварям Послание до Римляни, където апостолът казва, че немощният във вярата яде зеленчука (Вж. Рим. 14:2). Аз го ям този зеленчук и нямам увереността и способността в себе си да предизвиквам тези, които са около мен, защото все още нямам вярата на св. апостол Павел. Това обаче не трябва ни най-малко да ни натъжава. Точно обратното, можем да се амбицираме и да търсим тази вяра.

Би било много лесно, ако имаме стареца до себе си. Като че ли у нас в България старецът се изгуби някъде, в никакъв случай не е традиция на изграждане. Мисля, че старецът е явление, чудо на света. Той се появява най-необичайно в най-необичайните места и носи Божията благодат в себе си. Носи онази премъдрост, за която отново апостолът ни призовава – да се насищаме с ум Христов. Това е трудното. Но надеждата не е изгубена, защото има млади, прекрасни свещеници, които искат да отдадат себе си и да помагат на хората, които са се устремили по пътя към Бога, към живот в Христа.

Още веднъж казвам, трудно е, но не е невъзможно. В интимността на разговора между вярващия и свещеника се предава тази греховност пред Господа, защото в това вярваме и в това е силата на Тайнството на изповедта – вярата, че на тази изповед пред нас присъства Самият Господ Иисус Христос. Пред Него разкриваме (не че Той не знае), че можем да преодолеем страха и срама от удобството си, и ясно да изкажем онова, което сме прегрешили, това, което ни тежи дълбоко в нас. Да освободим по някакъв начин съзнанието си, за да достигнем до това негово преобръщане, метаноята, истинското покаяние. Да осъзнаем себе си като Христови.

Всички ние, които живеем в Църквата, можем да бъдем Христови. Да преминем през Христа, оличностявайки себе си – това е трудният процес. Не само обществото или средата, в която живее, изгражда личността. Безспорно те влияят, но истинската личност – такава, каквато искаме да изградим в себе си, за да застанем пред Личностния Бог –  става с този Христос, Който дойде тук сред нас. И понеже тук постоянно се говореше за религиозността – точно това не мога да го разбера. Щом Христос дойде при нас, за каква религия става въпрос? Той разби всяка една религия. Всички ние сме вярващи, нямаме нужда от това ligare[3], от връзка. Христос е тази връзка. Живейте в Христа. Имаме възможността да отхвърлим от себе си множеството греховност и проблематиката на този свят, която по всякакъв начин ни води към униние, затваряне в себе си и към отсъствие на радост. Обръщайки се към жените мироносици, първите думи на Христос след Възкресението, бяха точно тези: „Радвайте се!“ (Мат. 28:9).

Християнинът е призван към тази радост. Знам, че много хора ще кажат – живеем в такива времена, живеем в такава страна, където, ако трябва да се радваш, може би ще изкажеш някаква степен на олигофрения, на малкия разум, който по никакъв начин не може да осъзнае какво става около него. Но си спомням посланието до Диогнет, където има определение какво е християнинът[4]. Безспорно има алюзия с Посланието на апостол Павел до Коринтяни – че ние живеем в този свят и в същото време истинската страна, към която се стремим, е онова, което ни предлага по нелъжовните Си слова Самият Господ Иисус Христос. Жилищата, приготвени за нас, там, при Отца. Там, където е истинският живот, животът с Бога. (Вж. 2 Кор. 5:1-4)

Това ни дава упование – единствено тази вяра. И не защото е доказано, че сборът от ъглите на триъгълника е равен на два прави ъгъла, а защото виждаме в невидимото, в тайнството на Църквата. Влизайки в стихията на светата Евхаристия, възприемайки частицата божественост, устремявайки се да получим ума Христов, ние виждаме нещо друго – истина, която разтваря този свят и ни отвежда към другия. Тогава осъзнаваме и радостта да живееш в този свят.

Знам колко е трудно. Много са въпросите: „Защо, след като съм толкова вярващ, при мен дойде болестта?“, „Защо този, който през цялото време показваше в църквата и в обществото единствено това, че е християнин, претърпя толкова мъка?“… Много са тези „защо“. Това по някакъв начин ни свива, като че ли погубва вярата ни. Не осъзнаваме, че има неща, през които трябва да се премине. Никой не ни лишава от тази трагедия, само защото сме християни. Точно обратното е. Трябва да преминем нея, за да покажем силата и вярата си.

Има хора, които постоянно крачат през тази трагедия, и носейки в себе си вярата във Възкръсналия Христос, успяват да преодолеят всичко това. Виждат в нищетата красивото и пустошта в охолството. Виждат във видимо грозното възможността за нещо прекрасно. И носят онази Премъдрост, от която всички ние се нуждаем. Това дава Църквата. За да достигнеш до мъдростта, трябват усилия. Не е достатъчно да ходиш на църква, да стоиш на Литургия, да се срещаш със свещеника, да се изповядваш. Църквата няма достатъчност, вярата ни няма достатъчност, няма насищане.

Четох за разговора между един юноша и един мъдрец. Юношата отишъл при мъдреца и му казал: „Научи ме да обичам“. Мъдрецът отвърнал: „Тази работа не е лека, но не е невъзможна. Научи се да обичаш камъка, след това растението, животното, чак тогава хората. Насищай себе си с любов, и когато наситиш себе с любов, тогава ще си разбрал, че обичаш“.

В християнството обаче няма насищане. Любовта няма предел, тя на всичко вярва и на всичко се надява. И най-важното – всичко претърпява. Тази любов никога не отпада. (Вж. 1 Кор. 13:7-8)

Съвременните християни, носейки в себе си болестта, понякога ми приличат на древните мъченици, които се хвърлят на арената пред лъвовете, за да бъдат разкъсани, но да покажат вярата си. И сега, сред страшните заболявания, които властват, понякога сякаш носим в себе си точно това мъченичество и трябва да го извървим. Просто трябва. Това е силата на духа на християнина. Той винаги се е показвал като воин Христов, преминава през предизвикателствата, за да покаже на света и на ближните, че всички противоположности могат да се примирят. Именно чрез вярата във Възкръсналия Христос.

СЛОВО ЗА ОТЕЦ АНГЕЛ

Ангел Иванов

В предишни мои текстове неведнъж съм разказвал истории, свързани с отеца, но умишлено съм крил самоличността му. Е, сега вече мога да го назовавам поименно. Приведените по-долу събития, случки и размисли вероятно ще звучат хаотично, но както е казано в Евангелието – „от препълнено сърце говорят устата“. А в случая бих добавил – … и щракат пръстите по клавиатурата.

Отец Ангел беше Свещеникът на храма „Св. София“ и на столицата София, носеща името на Божията Премъдрост, и нямам предвид дългогодишната му формална позиция като протосингел и впоследствие надзорник на Епархията. Той беше Духовникът на Града. Мнозина се изповядваха при него. Беше помогнал на множество млади свещеници да „застъпят“ благодатното служение на тази иначе нелека Божия нива. Чувал съм дори архимандрити и владици да се обръщат към него с „Дядо“, къде на шега, къде на сериозно. Често можеше да бъде забелязан да прави своите безконечни градски совалки между поверения му храм и кабинета в Митрополията. Заради вроденото му умение да общува органично и непосредствено, без поза и изгода, беше създал приятелства и контакти във всякакви професионални и социални сфери. Навсякъде проповядваше Христос Разпнатия и Възкръсналия с живо слово и с автентичния пример на собствените си дела и живот.

Беше надарен богослов, ерудит с изключителна обща култура, ренесансов човек в интелектуално отношение, небрежен енциклопедист. Самоиронията обаче подсказваше истинската му висота. В постните периоди следяхме кога и къде ще води някоя от съборните служби и съответно ще изнесе проповедта. Обикаляхме града, за да го чуем. Проповедите му бяха изтъкани от любов и мъдрост. Тъкмо от неговите проповеди подразбирахме, че истинската мъдрост в Християнството е именно и само любовта. Той правеше така, че тая пуста любов да не звучи абстрактно или пък сантиментално, кампанийно или рекламно, а да бъде осезаема и адресирана – към конкретния човек, към ближния, към Бога.

Преди време се заговори, че най-накрая е събрал свои богословски текстове, проповеди и беседи, подготвени за издаване. Дано тази дълго чакана книга наистина излезе макар и post mortem. Всички ние имаме нужда от нея.

Обаче никога не натрапваше тази своя иначе очевидна начетеност, рафинираност, окултуреност. Отецът беше деликатен. Обичаше да общува с писатели, музиканти, артисти, художници, всякакви хора на изкуството, но го правеше еднакво свойски и с обикновените трудови люде, онези от социалната периферия, изключените, изпадналите… Намираше точната дума към сърцето на всеки човек. Характерното чувство за хумор и импровизацията му помагаха в тези спонтанни срещи Чувстваше се комфортно в различен контекст, въпреки значителните амплитуди между отделните ситуации: богословска конференция, кафе в енорията, интервю в телевизията, поход в планината… Универсалното му гориво, което примиряваше крайностите, беше нестихващата му обич към човека, ама пак – онази конкретна и действена обич. И в интелектуалеца, и в простака виждаше Христос. И на интелектуалеца, и на простака проповядваше Господа. За всички ставаше всичко, по примера на Апостола. Беше ходеща човешка икона на радостта – усмивката не слизаше от лицето му, само понякога резонираше и се качваше и  в очите му – онези бистри, странно уголемени от очилата и искреността сини очи, като рилските езера, на които отслужваше водосвет всяко лято. Гласът му беше акапелен, разговорен химн на благостта. Тоя глас съслужваше и за утеха, и за подкрепа. С този глас насреща изповедите не бяха чак толкова страшни и срамни.

Сега, когато пиша това, сякаш го чувам как ми казва „Адашко! Как си, брат?“

Десетилетие и повече отецът водеше поклонническия поход „Рилският чудотворец“ във Витоша, Верила и Рила. Маршрут, който самият той установи с преподаватели и студенти от Богословския факултет. Последните години в него се включваха няколкостотин души.

Събирахме се  в началото на Богородичния пост – 1 август – в „Св. София“, където той като предстоятел отслужваше св. литургия, след което поемахме на лития с хоругвите и раниците из града към планината. Вечерта, на сцената в гората до хижа „Планинарска песен“, преди първата нощувка, той се изправяше пред насядалата многобройна група и подканяше всеки да се представи и да сподели опит и очаквания. Сетне шест дни вървеше на убийствения пек в неизбежното черно расо, което немилостиво събираше слънцето в него. Вечер махаше калимявката, която беше очертала смешна червена бразда на челото му, разпъваше палатката си и просто беше част от цялото.

Ходеше бавно най-отзад. Изоставахме нарочно, за да си говорим с него. Запомнил съм един детайл от разговор – колко се удивляваше от „Салватор Мунди“ на Леонардо. Как на нея Христос няма много общо със страдащия Христос на кръста – на картината е тържествуващ, властен, могъщ победител, идещ да съди и спасява.

Отецът вървеше с усилие на волята най-отзад, но стигнехме ли място и време за прочитане на статия от акатиста на св. Йоан Рилски, някъде насред шубрака, всички чинно изчакваха той да се появи, за да поеме молитвеното последование.

Втората вечер беше в Ярлово. Влизахме в селото като освободители. Късахме по някоя джанка от издадените край пътя клони, за да залъжем напиращия глад. Вървяхме по разбития, оцвъкан с курешки асфалт и поздравявахме хората по къщите. Те бяха излезли на двора или на портата и махаха я с ръка, я с бастун, я с бебе на ръце. Млади и стари, които всяка година посрещаха нас, поклонниците. Особено се радваха на отците в групата, начело с о. Ангел – високи гости за тях, шепнеха оживено, че са ги виждали по телевизора на големи празници с Патриарха. Споделеният миг беше кратък – разменени погледи и усмивки, няколко думи в крачка и продължавахме нататък със старческите очи в ума. Ходехме по планините, но и сред хората. Покланяхме им се дори, защото и те бяха образ Божий.

Третата и четвъртата вечер бяха около огъня на поляните около крепостта Цари Мали Град над Белчин и край новата хижа на Рилските езера. Пламъкът огряваше вгледаните в него лица. Сега си давам сметка, че в тези особени вечери отецът неизменно отстъпваше инициативата. Стоеше и слушаше разговорите и шегите на младите, китарата и гайдата, които в някакъв момент започваха да прескачат от човек на човек като горещ картоф, изваден от огъня. Някой изваждаше и томчето с езерните молитви на св. Николай Велимирович или пък Псалтира…

Виждам отеца, който наблюдава, слуша и се усмихва по неговия си начин.

В една от годините се случи инцидент точно край хижата на езерата. Момче-тийнейджър явно не е вдигнало ципа на току-що разпънатата си палатка, отива край огъня, нощес се прибира, ляга и рано сутринта в просъница притиска промъкналата се вътре отровна змия, която го ухапва по гърба. Научихме за случката, когато станахме. Заради инцидента се наложи да пуснат лифта надолу доста по-рано. Тревогата пропълзя по лицата и се настани в сърцата. Отецът веднага ни привика на молитва за пострадалия. После поехме нагоре към Бъбрека и билото. По-късно от групата сякаш се изтръгна обща въздишка на облекчение, когато научихме, че момчето е транспортирано успешно до болницата в Дупница. Усмивките се завърнаха.

Привечер на петия ден, след привидно безкрайно слизане от билото, спирахме до гроба на Джеймс Баучер. Изчаквахме да се съберем всички. Чакахме нашия водач. Той пристигаше изморен и изнемощял, всъщност всички бяхме такива, но преминавайки засводения вход на манастира, пеейки тропара на св. Йоан, разбирахме Павловите думи „когато съм немощен, тогава съм силен“. Отецът ни водеше в сърцето на храма, пред раката с мощите на Светеца.

През последните три години от здравословни съображения не се включваше на пълни обороти в похода. Само ден за ден изпращаше групата сутрин и вечер я посрещаше. А на Преображение, 6 август, след празничната литургия в манастира, на която стотици се причастяваха с Тялото и Кръвта Христови, след вкусната рибена чорба и трапеза, предложена от игумена и братството на обителта, отецът ни чакаше на финалната точка – гробът на св. Йоан за своето заключително слово. Събирахме се в полукръг около него. 300 души на тясното пространство. Бяхме като  на проповед в открита църква горе по чукарите. На 10-тата годишнина на похода на гроба имаше владика и архимандрит, но те отстъпиха правото да говори отново той.

Слушал съм няколко пъти тези проповеди. В тях се откриваха няколко устойчиви мотива, на които отецът държеше. Наричаше ни чудаци, защото сме тръгнали с него по тоя път. Казваше, че иска да вижда повече чудаци в Църквата. Подготвяше ни, че се връщаме в света, че идват есенни и зимни дни, че всеки ще потъне обратно в равната рутина на делника, бита и офиса, и ни зовеше въпреки всичко да съхраним летния спомен от срещата със Светеца, да опазим в интимния си сетивен свят дивния аромат на рилската мащерка. И накрая винаги завършваше с думите, които се превърнаха в словесна емблема на цялото преживяване, и които тия дни си припомняме във взаимната утеха за него и за нас: „Вече не сте просто някои. Вече сте Йоанови. А щом сте Йоанови – Христови сте!“. И ни напомняше – догодина на 1 август пак при него в „Св. София“…

Следват още няколко отломки от истории, спомени и срещи с отец Ангел.

Запознах се с него на Изповед. Влетях в свещеническата стая вдясно в притвора на базиликата. По това време там бяха всички храмови духовници. Казаха ми да изчакам за момент навън. След малко той се появи с епитрахила в ръка. Подкани ме да отидем зад клироса. Настанихме се удобно на двете съседни стасидии (доколкото удобно можеше да се чувствам аз на една от първите си изповеди). Говорихме си повече от час. На нашето запознанство невидимо присъстваше и Христос, ако перифразираме подканящите думи на свещеника към каещия се. Всъщност присъстваше съвсем видимо заради огромната Негова икона на стената точно срещу двойката клиросни стасидии, вдясно от южната врата на иконостаса. Преживелите същото ще ме разберат. Когато се изправих от разрешителната молитва и излязох от храма, виждах града и света по различен начин. Винаги ще свързвам това ново чувство и с отеца. Тази среща, този човек, бяха като котва за мен – започнах да се черкувам в „Св. София“. Започнах да ставам православен християнин. Път, който продължава – пресечен терен, осеян с дупки, камънаци, сумрачни участъци, слънчеви поляни, върхове и бездни, досущ като в планинската пустош на Рила. Но пък споделен с хора като него.

Влакът тракаше в радостна песен, но аз не можех да си намеря място – веднъж по купетата, докато обхождах тесния коридор, и втори път в себе. Държах Евангелието в ръка и светът потъваше в някаква ужасна бездна, тъмна колкото тунела, в който навлизахме. Преди малко бях прочел нещо, което отприщи мрака в мен и наоколо. Гледах налудно в топлите кутийки с втренчени очи във всеки от пътниците. Исках потвърждение в очите им за вярата ми. Исках отрицание в очите им на отрицанието, което беше полазило по гърба ми като слузеста гадина. Исках да видя Христос във всеки от тях, защото Го бях загубил в миг между страниците на Библията, но по-лошо – не Го усещах в сърцето си.

Прибирах се от Пловдив, след като предната нощ прекарах Кръстовден на Кръстова гора. Беше чудно. На идване пътувах на стоп от Балкана към Родопите. От последното село Борово, вече по тъмно, бях в бавната процесия на богомолците към върха. Там изкарахме богослужението с хилядите присъстващи и в малките часове, понеже не си носех палатката, намерих място в един от параклисите – този на св. ап. Петър – където вече се беше настанило едно много мило циганско семейство от Аксаково. Нощта прекарахме в разговори, редуване кой да налее елей в кандилото и малко несигурен сън по спалните чували. Аз и това не си бях взел и просто опрях глава на стената.

Сутринта се събудих и видях, че над мястото, на което съм лежал, е изографисан Архангел Михаил – моят именен светия. Главата ми цяла нощ е била между Меча и Писанието, които той държи. После посетих последователно манастирите в Бачково, Горни Воден, Куклен и Рибната църква в Асеновград. Поклоних се на светините там. Чувствах вярата си крепка и непоклатима.

Във влака отворих Евангелията за земния живот и служение на Господ Иисус Христос. Подобно на мнозина, си ги препрочитах отново и отново. В Проповедта на планината попаднах на нещо, което сякаш срещах за първи път. Прочетох го още веднъж. Още веднъж. Още веднъж. Зациклих и установих, че всичко се срива пред очите ми. Съмнявах се в думите на Божия Син и Сам Бог. Съмнявах се в Самия Спасител.

Часовете във влака бяха трудни. Нощта беше ужасна. Мислех, че умирам. Как обаче да умра, ако няма Бог?! Къде отиде вярата ми?! По дяволите? Как се изгуби в миг, след като беше видима и усмихната като добър приятел, с когото си говорим?!

На другия ден отидох на лекар, защото физически наистина не се чувствах добре. Нямаше ми нищо, но добре знаех, че боледува не тялото, а душата ми. После влязох в „Св. София“ и намерих отеца. Излях несвързано всичко, което ме мъчеше – цитат и прочее. Той ми заговори спокойно, с разбиране. Разясни ми текста, цитира ми свети отци по темата. Сподели ми, че когато бил млад свещеник, непосредствено след Великден го нападали страшни съмнения. Поговорихме си човешки за Бога. Винаги ще съм му благодарен за това. Когато излязох от неговата стаичка и попаднах обратно в тихата нега на храма, разбрах, че отново съм в себе си и в Църквата.

Бях влязъл в храма в средата на деня да се помоля и попаднах на започващо кръщене. Реших да остана. В края му малкото детенце се беше унесло в сладка дрямка. Отецът го взе в скута си – главицата му на рамото му – и ни прошепна: “Апостолите заспаха в Гетсимания от тъга, а то сега спи от любов“.

Веднъж го видях в градинката с гълъбите пред „Св. София“. До него лежеше жена в безпомощно състояние, оскотяла до крайност. Беше се уверил, че ситуацията не е форсмажор на живот и смърт, но изчакваше повиканата линейка. Останах с него. Мълчахме. Жената сумтеше от земята. Проговаряше несвързано и налудничаво. Не беше сигурно дали е пияна, психично болна или просто се беше предала. Отецът беше помръкнал. Линейката най-накрая дойде. Казах му, че ще го изпратя. Отиваше до Митрополията. Постоянно беше зает. Движеше духовни и административни дела. Подготвяше празнични слова. От преживяното и на двамата ни беше чоглаво да си приказваме, докато крачим из градското пространство. На входа на Митрополията му споделих, че искам да се изповядам. Той ми каза да се кача с него горе. Понякога изповядваше в кабинета си. След изповедта пак стана дума за случката и той ми каза: „Радвай се, но помни трагедията на живота!“. Прозвуча ми като реплика на онова прочуто „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!“, произнесено от св. Силуан Атонски.

Помня колко се изкефи, когато минах през храма, преди да поема на един „роуд трип“ из Алпите – Германия, Австрия, Швейцария и Франция. Щом научи, че ще бъда и в Берн, където е карал едногодишна специализация в тамошния старокатолически университет, се ентусиазира съвсем и ми препоръча надълго и нашироко какво фондю точно да опитам. Накрая вдигна десницата си, с която размести въздушните пластове, и благослови пътуването ми.

Друг път ми беше тъпо, задето забравих да му звънна за рождения ден. Срещам го и почвам да се оправдавам и да му честитя. Той ме изслушва и казва: „Конкретните времеви параметри за нас, християните, не са от значение, адашко. Щом ми честитиш, го правиш във вечността, осмия век, райското пакибитие, есхатона, Небесното царство…“. Аз мигам на парцали, а той се смее насреща ми.

Някаква голяма, пищна, празнична литургия със съответните салтанати и прочее. Много народ. Велик вход – дълга колона от свещеници и дякони. Отецът някъде там. Когато минава наблизо, ме фиксира, кима ми и ми се усмихва с очи.

На опелото му очаквано дойдоха много хора. Митрополит Йоан (отецът е родом от Добрич, част от Варненска епархия) изнесе прекрасно слово, като на няколко пъти гласът му го предаде поради надвисналите сълзи. Софийските свещеници подеха възкресния тропар „Благословен еси, Господи“ за своя събрат. После поеха ковчега на ръце в олтара и навън към чакащата катафалка. Валеше като из ведро, но множеството така и не си тръгваше от стълбите на храма. Беше трогателно да се види и чуе как петимата присъстващи владици дълго време също не можеха да си тръгнат, обградени от хора на групички, които утешаваха с думи на вяра за вечната съдба на техния пастир. Беше като обещание за небе.

Но-най поразителното беше неизказаното участие на самия храм в опелото – осиротял без своя дългогодишен предстоятел. Можем ли изобщо да си представим „Св. София“ без отец Ангел?! Надеждата е, че той вече вижда Божията Премъдрост „както си е“ и служи пред Нейния престол.

И нека се моли за нас, които оставаме тук. Засега.

Бележки

[1] “По пътя на светостта и обожението трябва да се снеме бездната между Бога и човека, света и рая, небето и земята, сетивновъзприемаемото и умопостигаемото.“ – преп. Максим Изповедник – бел.ред.

[2] Талес от Милет – древногръцки философ и математик, смятан за първия от седемте мъдреци на Гърция.

[3] Ligare – лат. обвързвам, свързвам.

[4] В писмо до Диогнет от непознат християнски автор се казва: „Християните нямат Отечество. Тяхното Отечество е Небесното царство, но където и да живеят, те ще трябва да направят така, че да се чувстват като братя и сестри с другите”.

Дарение за сайта

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 6/2021 - За причината на Въплъщението

Отиди горе