Естетически тип благочестие

в Брой 6/2013 - Изкушението на улицата/Думи за прочит

Майка Мария

Трудно е да се проследи генезисът на естетическия тип благочестие. Можем да предположим, че този тип е имал представители във всички епохи, замирайки отчасти само тогава, когато животът поставял пред Църквата задачи, свързани с голямо духовно напрежение – когато Църквата е бивала обхваната от борби, подложена на гонения, трябвало е да отстоява самата същност на християнството. Нали според древната легенда самото зараждане на християнството в Киевска Русия се определяло в известен смисъл от акт на естетическо благочестие. Свети Владимир сравнявал религиите не по същността на тяхното вътрешно съдържание, а по силата на влияние на външните им форми. И той избрал Православието заради красотата на песнопенията и благолепието на църковните служби; заради естетическото разтърсване, което самият той преживял. И авторите от Московска Русия посвещават предълги и преумилителни описания на красотата на Православието. Даже XIX век, който не се грижи особено за естетизма, ни е дал такава фигура на естетико-православен човек като Константин Леонтиев, при когото красотата определя мярата на истината и който се оттласква от съвременния му безрелигиозно-буржоазен свят, защото е уродлив, и се привлича от Православието, защото в него е красотата. Естествено, че в ХХ век, при съвпадането на два фактора – яркото и талантливо избухване на естетизма на културните върхове на руския живот и влизането на огромно количество хора от тези върхове в Църквата – естетическият тип благочестие става почти преобладаващ и определя толкова много неща.

IMG_5984На първо място, разбира се, той определя много ценности. Естетизмът винаги е свързан с културни старини, с някакъв археологизъм. Естествено е, че именно в периода на неговия разцвет за първи път е направена оценка на древното руско изкуство, започват да се издирват, реставрират и изучават старите руски икони, създават се музеи на иконописта, определят се иконописни школи, получават признание Рубльов и други иконографи.

Започва възстановяването на древните песнопения. Киевските и валаамските разпеви навлизат в ежедневното богослужение. Църковната литература става по-известна благодарение на огромното количество художествени издания по история на изкуството. Тези положителни достижения са несъмнени.

Но заедно с този естетически подход към вярата започва да се формира и определен нравствен облик, чиито черти са лесно доловими. Красотата и нейното разбиране са призвание на малцина – с това се обяснява неизбежният културен аристократизъм на всеки естетизъм. Защитавайки естетически ценности, човекът дели целия свят на приятели, които разбират тези ценности, и врагове-профани. Мислейки, че основното в църковния живот е неговата красота, човекът дели цялото човечество на две: малко стадо, в особен, естетически смисъл, и тълпа недостойни, които са зад стените на църковната ограда. В представите на такъв човек църковната тайна е достояние на избрани; не само грешниците и блудниците никога няма да седнат при нозете на Христос, но няма да седне и този, който е прекалено прост и неизтънчен, за да намира удовлетворение във високата естетика на църковните богослужения и т.н.

Имайки естетизма за единствен критерий на потребното и единствена мяра за нещата, човек се чувства като че ли част от някаква сложна композиция, която не трябва да разваля или размества. Той приема нейния общ ритъм, но въвежда този ритъм и в своя вътрешен живот; подобно на законника, организира свой специфичен начин на живот, който счита за висша добродетел. Естетът винаги има влечение към архаичното, понякога даже към художествени наиви. От това произтича и изтънченото любуване на отделни места от богослужебния материал, отделни стихири, канонът на св. Андрей Критски и др. По-скоро се отчита художествената стойност, а когато тя липсва, хипнотично въздействие оказва древността, друг път – композиционната уместност, премереният ритъм в общия ход на богослужението. Естетическият критерий подменя духовния и постепенно изтласква всички останали. Хората в храма започват да се възприемат или като тълпа молещи се, декоративно необходими за правилния ритъм на богослужението, или като досадни профани, които със своето неумение, неловкост, а от време на време и може би с някакви лични скърби и потребности нарушават общия благолепен и установен стил. Човек примира в облаците тамян, наслаждава се на старинните разпеви, любува се на строгостта и сдържаността на Новгородската иконописна школа, заслушва се в леко предвзетата наивност на стихирите – и се чувства така, като че ли всичко е получил, чувства се изпълнен и се бои да не повреди богатството си. Той се бои от безвкусните детайли – човешката мъка, която внушава жалост, човешката слабост, която отблъсква; изобщо от малкия, неорганизиран и объркан свят на човешката душа.

IMG_6907Няма съмнение, че е трудно да търсиш любов в естетическия тип религиозен живот. Предполага се, че и ненавистта не намира място в него. Има само хладно и високомерно презрение към профаните и екстатично любуване на красотата. Има сухота, често граничеща с формализъм, има отбраняване на себе си и собствения свят, толкова хармоничен и подреден, от навлизане в него на всичко, което може да оскърби и наруши тази хармония. И в този неизбежен студ на естетизма замръзват даже огнените души (Константин Леонтиев например беше по природа огнена душа); трябва да замръзне и околният свят… Те бленуват някакъв вечен лед, вечен полюс на красотата, вечно северно сияние.

Най-невероятно и странно е, че естетическият тип се разпространява сред руските хора, чиито души като правило са лишени от хармоничност, форма и съразмерност. Тяхната огненост и крилатост, на моменти хаотичността им като че ли би трябвало да бъдат верен залог за това, че естетизмът не е опасен за тях. Може би тук действа някакъв своеобразен закон за противоречията, който кара човекът да търси в миросъзерцанието допълнение към своите вътрешни свойства, а не тяхно изражение. Може би това е израз на невъзможността да съжителстваш със своята хаотичност, да я изтърпиш. И поради това се отива в другата крайност. И често, по-често, отколкото може да се очаква, се наблюдава своеобразно потушаване на огъня, почти духовно самоубийство, което превръща пламъка в лед, порива – в неподвижна поза, напрегнатото търсене – в ритъм на външни форми.

Разбира се, несъмнено е, че обхващайки по най-основния си признак група лица, принадлежащи към висшите културни слоеве на руския народ, естетическият тип православно благочестие не може да разчита на количествено широко разпространение. Но тук въпросът не е в количеството, а именно в това културно качество на носителите на православния естетизъм. И независимо от малкия си брой, те са могли, могат и оказват много силно влияние върху църковния живот, върху целия негов стил. Какво е това влияние? Каква е силата на творческото напрежение в него? Тук също се налага да се спомене един изключително парадоксален факт: верните пазители на творчеството от всякакви епохи, народи и хора, ценителите на чуждата гениалност или талант, вещите критици и познавачи на всички най-тънки детайли на художествените школи – самите естети никога и никъде не са били творческо начало в живота; и може би именно защото прекалено тънко и силно са ценили чуждото творчество. Това винаги е създавало у тях някаква психология на пазители на музеи, на колекционери, познавачи и регистратори, а не на творци. Творчеството, дори това, което създава най-изтънчените произведения, по същността си е нещо грубо. Стремейки се към достигане и утвърждаване, то винаги от нещо се оттласква, нещо отрича, нещо разрушава. То разчиства място за новото и толкова силно жадува това сътворявано ново, че в сравнение с него счита за нищо всичко вече сътворено, всичко старо; а често го и разрушава. Музейната психология е несъвместима с психологията на творчеството; едното е консервативно, другото – революционно.

domeКакви изводи могат да се направят за бъдещето на този тип църковно благочестие? Нашият груб и мъчителен живот се обръща към Църквата с всички свои болки, с цялата си груба напрегнатост. Тя, разбира се, има нужда от творчество, което не само е в състояние да преразглежда и изменя старото, но и да създава ново, да отговаря на нови въпроси, да влезе в някакви нови, неокултурени, лишени от традиция пластове. Църквата ще бъде стоплена от народа, ще бъде претоварена с неговите беди. Тя трябва да се спусне на неговото ниво. Изглежда, че това прави ясна съдбата на естетическия елит. Но именно защото този елит е отбран, именно защото е способен да формулира своите мисли и да се изразява и защото претендира да обладава всички църковни богатства, цялата църковна истина, и не е способен да предаде, снизи, измени представата си за църковната красота, и не е способен на саможертва в любовта, той ще отстоява своята представа за църковната твърдина и със себе си, с душите си, ще прегражда пътя на профаните към входа на Църквата. Тълпата ще вика: разяждат ни язви, социалната борба и ненавистта ни отравят, животът ни е опустошен, нямаме отговор на въпросите на живот и смърт – Иисусе, спаси ни! Но между нея и Христос ще бъдат пазителите на красотата на Христовия хитон и ще отговорят на другите, че ненавистта и борбата е изкривила лицата им, ежедневният труд е отровил високия дар на любуването, а животът е велика красота, на която са неспособни тези, които не са приучени към нея. Сладките песнопения, шепотливите пре­ливания на богослужебното четене, каденето, блаженото примиране в красотата скрива в облак скръбния Иисусов лик, заставя воплите да замлъкнат, главите да се наведат, а надеждата да заспи. Едни ще се приспят за известно време от това обгръщащо ги благолепие, други ще го напуснат. И между Църквата и живота ще остане огромна пропаст. Естетическите пазители на благолепието ще охраняват тази пропаст в името на хармонията, подредеността, красотата. Профаните от друга страна няма да тръгнат да я преодоляват, защото с тях ще остане болката, борбата, мъката, уродството на живота и те ще престанат да вярват, че с такъв багаж могат и трябва да вървят към Църквата. И тогава в този обезбожен и страдащ свят идват съществуващите и сега вече лъжехристи и лъжепророци, сектантски проповедници от различен вид и с различна степен на безсилие и плоскост, баптисти,  адвентисти и пр., които поднасят на гладните хора някакви елементарно препарирани истини, някакъв недоброкачествен сурогат на религиозен живот, някакъв вид доброжелателност и истерични декламации. Някой и друг ще откликне на това; ще откликне на първо място на простото човешко внимание и няма веднага да стане ясно, че вместо с истинско православно християнство ще бъде нахранен със съмнителна смес от неграмотност, прекраснодушие и шарлатанство. Опиумът ще подейства. И това още повече ще задълбочи пропастта между Църквата и света. Под бдителната охрана на любителите на красотата, под охраната на светската заблуда и ненавист, тази пропаст може да остане навеки.

Но може би очите, които гледат с любов, ще видят как от олтара, ограден от благолепния иконостас, тихо и незабелязано излиза Христос. Пеенето продължава, носят се облаци тамян, молещите се са унесени в екстатично служение на красотата. А Христос излиза в преддверието на храма и се смесва с тълпата бедни, прокажени, отчаяни, озлобени и уродливи. Той отива на площадите, в затворите, в болниците и вертепите. И отново, и отново полага душата си за своите приятели. Какво е нашата красота и нашето уродство пред Него, пред вечната Истина и вечната Красота? Не изглежда ли нашата красота уродливост пред Неговата вечна красота? Или обратното – дали Той не вижда в нашата уродливост, в бедния ни живот, в нашите язви, в нашите осакатени души Своя Божествен Образ – отблясъка на вечната Слава и вечната Красота? Той ще се завърне в храма и ще доведе със Себе си тези, които беше поканил на пира на Жениха – хората от улиците, бедните и безсилните, блудниците и грешниците. И най-страшното е, да не би пазителите на красотата, изучили и постигнали красотата на света, да не разберат и да не постигнат Неговата красота и да не Го пуснат в храма – защото след Него върви тълпа, осакатена от грях, уродство, пиянство, разврат и ненавист. И тогава пеенето им да се разнесе във въздуха, мъглата от тамян да се разсее и Някой да им каже: Гладен бях и не Ме нахранихте, жаден бях и не Ме напоихте, странник бях и не Ме приехте, гол бях и не Ме облякохте, в тъмница бях и не Ме посетихте (Мат. 25: 42-43 – б. пр.).

Превод Илиана Александрова

Майка Мария Скобцова, „Типове религиозен живот“, изд. Омофор, С., 2006

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*