Естествено ли е да мислиш за другите или е невроза

в Брой 3/2021 – Човешко ли е правото на аборт/Думи за прочит

Опитайте се сред психологическите „неофити” да кажете нещо от рода на: „И в този момент аз реших, че ще направя всичко възможно за мама“ или „Когато на моите близки е нужна помощ, не бих могла да откажа“. Рискът да Ви осъдят, подиграят или да Ви прочетат дълга психо лекция на тема „Всеки е длъжен да се грижи за себе си, ти също” е огромен.

Свикнали сме да смятаме алтруизма за благородно качество. Но в последно време се говори за нуждата от развиването на здрав егоизъм. Кое е по-важно – нашите собствени желания или потребностите на другия?

Моите приятели във Facebook са преди всичко психолози. Затова и там е пълно с призиви Върви след себе си!, Живей за себе си!, Бъди себе си!. Неизкушените от психологията читатели дори могат да направят извода, че няма по-егоистични същества от психолозите. Като че ли важността на собствената им персона е на първо място. Ами другите хора? Кой ще помисли за тях?

Опитайте се сред психологическите „неофити” да кажете нещо от рода на: „И в този момент аз реших, че ще направя всичко възможно за мама“ или „Когато на моите близки е нужна помощ, не бих могла да откажа“. Рискът да Ви осъдят, подиграят или да Ви прочетат дълга психо лекция на тема „Всеки е длъжен да се грижи за себе си, ти също” е огромен.

Като че ли участието в живота на близките ни е равносилно на невротично поведение. Възниква въпросът: Ами ако благополучието на моето обкръжение влияе на чувството ми за собствено благополучие? Тогава това е съзависима позиция – ще ви заявят младите психолози, – тя трябва да се преодолее.

Някои психолози наистина смятат, че грижата за ближния е предателство към себе си и личните интереси. За „обикновените хора“ грижата за другите е насъщна необходимост, дълг, отговорност, възможност да се почувстваш добър и нужен. Обществото поддържа и одобрява такова поведение. Затова след като са напълнили главите си с разни психологически съчинения, „обикновените хора“ започват да подозират, че психолозите „учат само на лошо“ и ще им разрешат да бъдат егоисти.

Лично аз не поддържам крайните позиции по този въпрос. Не всяка грижа за ближния е проява на съзависима позиция, понякога това е просто готовност и желание да се помогне, стига да имаш възможност, без мазохизъм или предателство към себе си. От друга страна, не всеки, който отлично умее да се грижи за себе си е образец за психическо здраве.

Преминаването от съзависима позиция към по-автономна не е проста работа и няма да се случи само с лозунги и призиви

Нашите близки са важна част от нашия живот. Тяхното състояние, настроение, чувства не са ни безразлични. Качеството на живота ни не би могло да не зависи от тяхното. Да преживяваш за близките си и да се включваш в техния жизнен комфорт означава да се включваш в своя личен комфорт и спокойствие. Това е ваксина против тревога, чувство за вина и страх от загуба.

Според мен не съществува чист алтруизъм. Грижейки се за другите, ние първо се грижим за себе си. Този, който го осъзнава и честно е готов да си го признае ми е много по-симпатичен от този, който казва, че на него „нищо не му е нужно, стига на вас да ви е добре“.

При първите благополучието на близките се превръща в твърде голяма част от психическия им живот. Това им пречи да се почувстват като отделни индивиди, даже когато отлично осъзнават желанието си да престанат да зависят от другите. Именно за такива хора и съществува този, „поддържащ егоизма“ апел от психолозите: „Обърнете се към своя живот“, „Намерете себе си“, „Престанете да се занимавате с другите, заемете се със себе си“.

По принцип, психологът не си поставя за цел да превърне грижовния човек в егоист, професионалистът просто утвърждава правото на своя клиент на организация на по-голяма автономия, отколкото е имал. Без тази автономия е много трудно да усетим себе си като отделни и живи личности.

Но никак не е просто да се премине от съзависима позиция към по-автономна, и само с лозунги, призиви и даже тренинги няма да се получи. Като правило е нужна достатъчно сложна и бавна работа върху личната история и психика. Такъв човек, даже след курс по психотерапия, не престава да се грижи за близките си – просто той се учи да влага и в самия себе си, като го прави осъзнато и отговорно.

След работа върху съзависимата позиция общуването с такива хора става лесно. Те предизвикват у мен уважение. До тях е спокойно, защото вместо досадната грижа и „служение“ те се учат да питат направо: „Имаш ли нужда от помощ?“, „Притеснявам се за теб. Мога ли да направя нещо за теб?“. Те няма да се притекат на помощ заради „благи намерения“ или за да покажат своята добропорядъчност, без при това да ви забелязват.

Но има и друга категория хора. Те са убедени в собствената си висша духовност, защото не мислят за себе си, а само се безпокоят за близките, бедните, народа, човечеството. Разбирам ги, но те предизвикват у мен единствено подозрение и скука.

Тяхната позиция е или „на мен самия нищо не ми е нужно“, или „прави добро и то ще се върне при теб“. Често съм се сблъсквала с това, как тези прекрасни и щедри хора всъщност не забелязват как удовлетворяват именно своите лични потребности, уви, не директно, а неосъзнато и манипулативно, понякога за сметка на нечии вложения и усилия.

Енергията за живот не идва от нищото. Живият човек има потребности и се нуждае не само от материален, но и от емоционален взаимен обмен. Той или възстановява своите ресурси или се саморазрушава и загива. Хората, които са склонни да се смятат за високодуховни, не са изключение от това правило. Просто на тях им е трудно да признаят, че те също получават много от другите, в това число и от своето самоотречение. Струва им се, че те са най-алтруистичните и щедрите на света, но на практика с тях е трудно, защото не се знае каква ще бъде отплатата за такова служение, и в кой момент те ще решат да я поискат.

Потребността да сме добри и да съчувстваме е присъща на много от нас, но защо тя се експроприира от „високодуховните“?

Често ми се иска да кажа: Високата духовност не е саморазрушение, на което вие ни предлагате да станем свидетели. Другите могат да се грижат сами за себе си, дайте им тази възможност. Разрешете им да проявят своята човечност и доброта и дори понякога те да се погрижат за вас.

В края на краищата потребността да сме добри и чувствителни е присъща на много от нас, но защо често тя се експроприира от „високодуховните“? Ако дълго време у тях не се събужда необходимостта да се погрижат за себе си, то твърде скоро грижата за този човек ще се стовари върху плещите на близките му.

И колко силно ще бъде тяхното чувство за вина за това, че без да са искали, са вкарали в гроба този, за когото са могли и са искали да се погрижат, но не са имали шанс. Не всички могат да си позволят разкоша да приемат чуждата помощ.

Има и трета група хора, които са убедени, че техните лични потребности могат и са длъжни да стоят преди социалните потребности: „За мен е важно само аз да съм добре. Ако имам нужда от нещо, ще прегазя всичко и всички, а как се чувстват околните не е моя, а тяхна грижа“. За съжаление, често тази категория по неизвестни причини бърка уважителната позиция по отношение на своята и чуждата автономии и откровената наглост. Те смятат, че е проява на здраво поведение да закъсняват, да променят плановете си, да причиняват на другите емоционална болка и да живеят без да обръщат внимание на това как техните постъпки се възприемат от околните. Ако пък близките се обиждат, разстройват или възмущават – то това си е техен проблем. Тази заблуда води до безкрайни разпри, разрив на значими и незначими връзки, самота.

Любителите на такъв начин на самоизразяване често се оплакват, че всички около тях са „болни“, мислят само за себе си (а не за тях) и не искат да ги разберат и да ги приемат, тях, толкова прогресивни и възвишени с техните потребност и нужди. И забравят, че истинското приемане е диалогично, уважително и взаимно.

При всичките три категории е особено тежко да имат втора половинка. Те са така устроени, че тяхната психика като че ли е способна да удържи само един обект. А при двойките хората са способни на приемане, конфронтация или диалог.

При съзависимите на пръв поглед съществува само значимият Друг. Неговото постоянно, невъзможно в реалността благополучие дава някакъв шанс на съзависимия да се заеме със собствения си живот. На практика Другият достатъчно бързо се замества от тревогата и вездесъщия контрол над съзависимия и пропада като автономна единица.

Високодуховните също мислят за Другия. Те като че ли изключват себе си и отместват своите потребности в неосъзнатото, като на практика удовлетворяват именно своите потребности.

За третите са важни само те. Твърде сложно е за тях да отчитат едновременно потребностите или преживяванията на още един като тях.

Разбира се има и четвърти: възпитани в правилна свързаност с другите, в уважение към чуждата и своята автономност, в достатъчна емпатия, в семейни и родови правила. При тях няма противопоставяне по въпроса кое е по-важно – грижата за себе си или за другия. Ежедневно те естествено и непринудено правят този избор.

При това не са обсебени от намерението „да са добри“ или „да контролират немарливите и неспособните“. Нямат чувството, че те или другите са лоши, че са им нужни специални усилия за да се „подобрят“ или променят. Те просто съществуват. С тях живеят другите: близките, далечните, важните и не особено важните. И да се съобразяват с техните желания и потребности за тези хора е също така естествено и просто, като и със своите собствени.

Превод от руски: Жанета Дилкова-Дановска

Дарение за сайта

Ирина Млодик

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 3/2021 – Човешко ли е правото на аборт

Отиди горе