Единството на Църквата и грехът на човешките разделения

в Брой 1/2019 - Единството

Определение на Архиерейския събор на Руската православна църква през 2000 г.

1. Православната църква е истинската Църква Христова, създадена от Самия Господ и Спасител; Църква, която Светият Дух утвърждава и изпълва; Църква, за която Сам Спасителят е казал: „Ще създам Моята Църква и портите адови няма да й надделеят“ (Мат. 16:18). Тя е Едната, Света, Съборна (Католична) и Апостолска Църква, пазителка и подателка на Светите Тайнства в целия свят, „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15). Тя носи пълнотата на отговорността за разпространението на Истината на Евангелието Христово в света, както и пълнотата на властта да свидетелства за „вярата, веднъж завинаги предадена на светиите“ (Иуд. 3).

2. Христовата Църква е една и единствена (св. Киприян Картагенски, „За единството на Църквата“). Основание за единството на Църквата – Тялото Христово – е това, че тя има един Глава – Господ Иисус Христос (Еф. 5:23), и в нея действа един Дух Свети, оживотворяващ Тялото на Църквата и съединяващ всички нейни членове с Христос като неин Глава.

3. Църквата е единство на „новия човек в Христа“. Със Своето въплъщение и въчовечение Божият Син е „започнал нова дълга редица човешки същества“ (св. Ириней Лионски), създавайки нов, благодатен народ, духовно потомство на Втория Адам. Единството на Църквата е над и отвъд всяко човешко и земно единство, то е дадено свише като съвършен и божествен дар. Членовете на Църквата са обединени в Христа от Него Самия, обединени като лозови пръчки в лозата, вкоренени в Него и събрани в единството на вечния и духовния живот.

4. Единството на Църквата пре­одолява всички бариери и граници, в това число расовите, езиковите, социалните. Благовестието на спасението трябва да се възвестява на всички народи, за да ги обедини в едно лоно, да ги съедини със силата на вярата, благодатта на Светия Дух (Мат. 28:19-20; Марк. 16:15; Деян. 1:8).

5. В Църквата се преодолява враждебността и отчуждението между хората, разделеното от греха човечество се обединява в любов по образа на Единосъщната Троица.

6. Църквата е единство на Духа в съюза на мира (Еф. 4:3), пълнота и непрекъснатост на благодатния живот и духовния опит. „Гдето е Църквата, там е и Божият Дух, и гдето е Божият Дух, там е и Църквата и всяка благодат“ (св. Ириней Лионски, „Против ересите“, книга 3, гл. XXIV). Единството на благодатния живот е основата на единството и неизменността на църковната вяра. Винаги и неизменно „учи Светият Дух посредством светите отци и учители. Католичната църква не може да греши или да се заблуждава и да изрича лъжа вместо истина: защото Светият Дух, винаги действащ чрез вярно служещите отци и учители на Църквата, я опазва от всяка заблуда“ (Послание на източните патриарси).

7. Църквата има вселенски характер – тя съществува в света под формата на различни поместни Църкви, но единството на Църквата ни най-малко не намалява от това. „Църквата, озарена от Господнята светлина, разпръсква по целия свят своите лъчи; но светлината, която се разлива навсякъде, е една и съща, и единството на тялото си остава неразделено. По цялата земя простира тя клоните си, натегнали от плодове; обилните й потоци текат надалеч — и при всичко това главата остава една, едно начало, една майка, богата с изобилно плодоносене“ (св. Киприян Картагенски, „За единството на Църквата“).

8. Църковното единство е в неразривна връзка с Тайнството Евхаристия, в което вярващите, причастявайки се с Едното Тяло Христово, наистина и действително се съчетават в едно и католично тяло, в тайнството на Христовата любов, в преобразяващата сила на Духа. „Та нали щом „всички от един хляб се причастяваме“, ние сме едно тяло (1 Кор. 10:17), защото Христос не може да бъде разделян. Затова и Църквата се нарича Тяло Христово, а ние сме отделните му членове според разбирането на апостол Павел (1 Кор. 12:27)“ (св. Кирил Александрийски).

9. Едната Света Съборна Църква е Апостолска Църква. Чрез богоустановеното свещенство даровете на Светия Дух се предават на вярващите. Апостолското приемство на йерархията от светите апостоли е фундаментът на общността и единството на благодатния живот. Който се отцепва от законото свещеноначалие, се отцепва от Светия Дух, от Самия Христос. „Всички следвайте епископа, както Иисус Христос  – Отца, а презвитерите като апостоли. Дяконите пък почитайте като заповед Божия. Без епископа никой да не прави нищо, отнасящо се към Църквата. Гдето е епископът, там трябва да бъде и народът, точно както гдето е Иисус Христос, там е и католичната Църква“ (cв. Игнатий Антиохийски, Послание до смирненци, 8).

10. Само чрез връзката си с конкретната църковна община всеки член на Църквата осъществява общението си с цялата Църква. Нарушавайки каноничните си връзки със своята поместна църква, християнинът с това поврежда благодатното единство с цялото църковно тяло, откъсва се от него. Всеки грях в една или друга степен ни отдалечава от Църквата, въпреки че не ни отлъчва напълно от нея. Според разбирането на Древната църква отлъчването е било изключване от евхаристийното събрание. Но приемането на отлъчения в църковно общение никога не се е извършвало чрез повторение на Кръщението. Вярата в неизгладимостта на Кръщението се изповядва в Никео-Цариградския символ на вярата: „Изповядвам едно Кръщение за прощаване на греховете“. 47-то апостолско правило гласи: „Епископ или презвитер, ако кръсти отново човек, които има истинско Кръщение… да бъде низвергнат“.

11. С това Църквата свидетелства, че отлъченият запазва „печата“ на принадлежността си към Божия народ. Приемайки обратно отлъчения, Църквата връща към живот онзи, който вече е бил кръстен от Духа в едното Тяло. Отлъчвайки от общение своя член, получил от нея Кръщение, Църквата се надява той да се върне [при нея]. Тя разглежда самото отлъчване като средство за духовно възраждане на отлъчения.

12. В течение на вековете Христовата заповед за единство е била нееднократно нарушавана. Въпреки заповяданото от Бога католично единомислие и единодушие, в християнството са възникнали разномислия и разделения. Църквата винаги се е отнасяла строго и принципно както към онези, които са били против чистотата на спасителната вяра, така и към онези, които са внасяли разделения и смутове в нея: „Защо са тези разпри, негодувания, несъгласия, разделения и караници между вас? Нямаме ли всички един Бог и един Христос, и един Дух на благодатта, излят върху нас, и едно звание в Христа? Поради що раздираме и разкъсваме членовете Христови, въставаме против собственото си тяло, и до такова безумие стигаме, че дори забравяме, че сме членове един другиму?“ (св. Климент Римски, Послание до коринтяни, 1:46).

13. В течение на християнската история от единството с Православната църква са се отделяли не само индивидуални християни, но и цели християнски общности. Някои от тях са изчезнали в хода на историята, други са се запазили през вековете. Най-съществените разделения през първото хилядолетие, запазени до ден днешен, са станали поради това, че част от християнските общини не са приели решенията на III и IV Вселенски събори, в резултат на което в отделено състояние са се оказали съществуващите и до днес Асирийска църква на Изтока, дохалкидонските църкви – Коптската, Арменската, Сиро-Яковитската, Етиопската, Малабарската. През второто хилядолетие отделянето на Римската църква е било последвано от вътрешни разделения в западното християнство, свързани с Реформацията и довели до един непрестанен процес на образуване на множество християнски деноминации, които не са в общение с Римския престол. Възниквали са също отпадания от единството с поместните православни църкви, в това число и с Руската православна църква.

14. Заблудите и ересите са следствие от егоистично себеутвърждаване и обособяване. Всеки разкол или схизма водят в една или друга степен до отпадане от църковната пълнота. Разделението, дори ако то се извършва поради причини от невероучителен характер, е нарушение на учението за Църквата и в крайна сметка води до изкривявания във вярата.

15. С устата на светите отци Православната църква твърди, че можем да се спасим само в Христовата църква. Но в същото време общините, отпаднали от единство с Православието, никога не са били разглеждани като напълно лишени от Божията благодат. Разривът на църковното общение неизбежно води до повреда на благодатния живот, но не винаги до пълното му изчезване в отделилите се общини. Имено с това е свързана практиката хората, които идват от инославни общности в Православната църква, да се приемат не само чрез Кръщение. Въпреки разрива в единението, остава някакво непълно общение, служещо като залог за възможността отделените християни да се завърнат в единството на Църквата, в католичната пълнота и единство.

16. Църковното положение на отделилите се християни не се поддава на еднозначно определение. В разделения християнски свят има някои признаци, които го обединяват: това е Словото Божие, вярата в Христос като Бог и Спасител, дошъл в плът (1 Йоан. 1:1-2; 4, 2, 9), и искреното благочестие.

17. Съществуването на различни начини за приемане на бивши инославни (чрез Кръщение, чрез Миропомазание, чрез Покаяние) показва, че Православната църква подхожда диференцирано към инославните конфесии. Критерий е степента на запазеност на вярата и устройството на Църквата и нормите на духовния християнски живот. Но, установявайки различни начини за приемане, Православната църква не издава присъда за степента на запазеност или повреденост на благодатния живот в инославието, смятайки това за тайна на Промисъла и Божия съд.

18. Православната църква е истинската Църква, в която се запазва неповредено Светото Предание и пълнотата на спасителната Божия благодат. Тя е запазила в цялост и чистота свещеното наследство на апостолите и светите отци. Тя съзнава тъждествеността на своето учение, богослужебна структура и духовна практика с апостолското благовестие и Преданието на Древната Църква.

19. Православието не е „национално-културна принадлежност“ на Източната църква. Православието е вътрешно качество на Църквата, запазване на вероучителната истина, богослужебния и йерархичния ред и принципите на духовния живот, пребъдващи непрекъснато и неизменно в Църквата от апостолско време. Не трябва да се поддаваме на изкушението да идеализираме миналото или да игнорираме трагичните недостатъци или несполуки в историята на Църквата. Образец за духовна самокритика ни дават преди всичко великите отци на Църквата. Историята на Църквата познава немалко случаи, когато в ерес е изпадала значителна част от църковния народ. Но тя също така знае и това, че Църквата се е борела принципно с ереста, познава и много случаи, когато заблудените са се излекували от ереста, покаяли са се и са се върнали в лоното на Църквата. Именно трагичният опит на появата на неправомислие в недрата на самата Църква и борбата с него е научил чедата на Православната Църква да бъдат бдителни. Православната Църква, смирено свидетелствайки за това, че пази истината, в същото време помни и за всички исторически появявали се съблазни.

20. Поради нарушаването на заповедта за единството, предизвикало историческата трагедия на схизмата, разделилите се християни, вместо да бъдат пример за единство в любов по образа на Пресветата Троица, са станали източник на съблазън. Разделеността на християните е открита и кървяща рана върху Тялото Христово. Трагедията на разделенията е станала сериозно видимо изкривяване на християнския универсализъм, препятствие за християнското свидетелство пред света. Защото действеността на това свидетелство от страна на Църквата Христова зависи в немалка степен от това доколко проповядваните от нея истини се въплъщават в живота и практиката на християнските общини.

(със съкращения)

Превод от руски: Андрей Романов

 

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*