Евтаназията – социокултурни аспекти

в Брой 5/2020 - Кръстът и славата/Полемично

Въпросът за евтаназията се повдига спорадично в обществения форум през последните няколко декади. Преимуществено дебатът за евтаназията – била тя активна или пасивна – се води в плоскостта pro и contra . Както всеки биоетичен казус, и този обаче има своите социокултурни и политико-икономически основания. Тяхното кратко представяне ще разкрие основата на проблема, който, от своя страна, ще даде възможност да дадем логосни отговори за евтаназията като биоетичен казус в една православна перспектива.

През последните няколко декади дебатът по отношение на евтаназията се води на приливи и отливи в зависимост от политико-икономическия климат в постиндустриалните общества. С нашите разсъждения ще разкрием как съвременната медицинска технология, правейки възможно поддържането и удължаването на живота на пациентите, в крайна сметка удължава не живота, а процеса на смъртта, макар и в повечето случаи да не съществува положителна перспектива за оздравяване[1]. По тази начин чрез прилагането на постиженията на биомедицинската наука проблемът евтаназия се усложнява. Налице е омагьосан кръг, в който един биоетичен проблем поражда друг и т.н.  С други думи, в 99% от случаите на пасивна или активна евтаназия пациентите претърпяват мъчително удължаване на живота, което всъщност се отъждествява с удължаването на процеса на смъртта. Така на втори план се появява проблемът с евтаназията, до който няма да се стига поради споменатите аргументи.

В този ред мисли ще споделим, че не отричаме съвременните медицински методи за терапия и лечение, а посочваме необходимостта от фокусиране в конкретната ситуация на всеки пациент и вземането на съответното конкретно решение – дали да се продължи, или да се спре прилагането на животоподдържащи средства и медикаменти.

Политико-икономически аспект на евтаназията

Както всеки биоетичен проблем, така и  евтаназията има своите дълбоки основания, които можем да търсим в развитието на съвременните общества, основно определено от експанзията на либерализма, който се превръща в цивилизационна и идеологическа рамка на постиндустриалния социум. Културните войни, които се водят през XX век, са сблъсък между неолибералните идеи и традиционните култури на много народи[2]. През XX век противопоставянето между консерватизъм и либерализъм дава тласък за развитие и утвърждаване на научни теории, които подпомагат либерализма[3]. Либерализмът и по-късно неолиберализмът стават доминиращите политически идеи в съвременния постхристиянски свят. Именно крайният индивидуализъм, аксиоматичен за либералните идеи, предопределя индивидуалното право за поддържане и прекъсване на живота, без да се вземе под внимание, че човек представлява психосоматична ипостас, единение на душата и тялото.

Крайният материализъм, разглеждайки човек единствено през призмата на материализма, е постижение също на развитието на политическите идеи през периода на модерността и постмодерността. Появата и развитието на секуларизма превръщат човека в консуматор и отъждествяват целта на живота с този консуматорски манталитет. Качество на живот е основният движещ фактор в развитието на съвременната икономика, чиито пазарни принципи се намесват и в основните екзистенциални въпроси. При всички гранични ситуации, каквато е и смъртта, духовното измерение на живота става по-осезаемо, което означава, че и качеството на живот трябва да се оценява от всички страни, а не само да се определя чрез материалистически и евдемонистични критерии.

Съвременният проблем с евтаназията е по-скоро изкуствено създаден с ясно изразен икономически аспект, подвластен на пазарните принципи. Много от животоподдържащите процедури са скъпи и чрез тях много често се източват бюджетите на здравните каси, аргумент, който не може да се пренебрегне. В медиите постоянно се появяват новини за такива случаи, в които безпардонно се злоупотребява с живота и смъртта на пациентите, първо, и второ, акумулират се печалби въз основа на извършването на неоснователни медицински услуги[4]. Разбира се, тези примери са изключения, а не правило, но трябва да се отчитат при изясняване на евтаназията като биоетичен казус и неговото разглеждане през последните няколко десетилетия[5].

Друг важен аспект в днешните постиндустриални общества е бронирането на човек в собствената му индивидуалност, което води до утвърждаване на индивидуалното право, включващо и поддържане и прекъсване на живота. Това налага необходимостта евтаназията като биоетичен казус да бъде разгледана и в социоетичен еспект.

Социоетичен аспект на евтаназията

Появата и узаконяването на евтаназията не са отделни явления в модерните общества, а важен индикатор, който показва съществените различия във възгледа за живота, като същевременно наблюдаваме формирането на нови ценности в обществото и конкретно в медицинските практики. Днес в обществото се налага различна представа за медицината и лекаря въобще, те са „призвани“ не само да лекуват болните, но и да ги умъртвят, когато е „необходимо“. Своеобразната промяна на целта на лекарската практика както в психологичен, така и в нравствен аспект води до утвърждаване на евтаназията, чрез която лекарят не просто може, но и трябва да се намеси[6]. Това констатираме и по отношение на превантивните аборти, когато се препоръчва премахване на плода, поради бъдещи здравословни проблеми.

В крайна сметка обаче човек е призван да се бори със своята смъртност и естествено е тази борба да достигне своята върховна точка пред лицето на самата смърт. Важно е обаче да посочим нееднозначно, че без надежда за живот след смъртта прилагането на евтаназията е самопонятно[7]. В нашата епоха с характерния за нея евдемонистичен дух, смъртта се разглежда през призмата на евдемонистичните критерии, а евтаназията се отъждествява с леката смърт. Така всички неща се възприемат антропоцентрично, като отнемат на човека есхатологичната перспектива на вярата във възможността за богоуподобяване (теосис) чрез Божиите енергии (благодат).

Вярата в Божията промисляща благодат кара вярващите да гледат с надежда не само на здравето и щастието, но и на болестите и болката. Триипостасният Бог не допуска злини, за да направи човек безсилен, а да го направи способен чрез аскетичния подвиг да се трансформира по образа Божий. Не е случайно, че св. ап. Павел пише: „Когато съм немощен, тогава съм силен“ (2 Кор. 12: 10). Трябва да подчертаем, че Православната църква не остава безразлична към човешката болка, особено по отношение на болката, свързана с края на човешкия живот. Присъствието в Требника на последование на излизане на душата от тялото е показателно за значението, което отдава  Църквата на последните часове от земното пребиваване на човека. Като лека и добра смърт евтаназията (защото това всъщност означава думата) е желана от Църквата. На всяка Света литургия постоянното прошение: „християнски безболезнен, непосрамен, мирен свършек на нашия живот“, показва  колко е важна за Бога и вярващите леката смърт. Ето защо дали смъртта е добра,  или лоша се определя не от външната ѝ форма, при която тя настъпва, а от вътрешното състояние, с което човек я посреща. Както в древния елински свят, откъдето идва понятието евтаназия, добрата смърт е онази, която изпълва живота и слага достоен край на земното битие.

Едновременно с това Църквата отдава почит и на мъченическата смърт , когото човек умира, изповядвайки Христос, както и на смъртта, която е свързана с болести и страдания, понасяни от човека с упование в Божията любов.

Всеки биоетичен проблем, какъвто е евтаназията, е персонален и засяга конкретна ситуация в конкретен социален и исторически момент. Персоналният апофатичен характер на църковния етос дава възможност да се очертават ясни ороси за намиране отговорите на биоетичните казуси, фокусирайки се преди всичко в любовта към Бога и ближния[8]. Преживяването на Божията любов в настоящето призовава всеки християнин да живее, като цени настоящето, в което му се предлага спасението, и същевременно да се разпростира в бъдещето, където спасението на човека ще се осъществи според Божия план. Конкретно евтаназията в нейния секуларен аспект е неприемлива в една православна перспектива, защото тя показва определено неразбиране за психосоматичното единство на човешката ипостас, от една страна, а от друга – показва загубата на есхатологичната перспектива на Христовата вяра за надежда и вярата за живот след смъртта.

Използвана литература:

На кирилица

Бигович, Р. Църква и общество. С., 2003.

Брайън, У. Религията в социологическа перспектива. ВТ, 2001.

Мандзаридис, Г. Християнска етика. Том II. С., 2013.

Стоядинов, М. Църква, общност, общество. ВТ: Праксис, 2009.

Требник. С.: Изд. на Светия синод на БПЦ, 1994.

Тутеков, Св. Различията в секуларната етика и етосът на Църквата. // Философия, 5–6, 2001.

Тутеков, Св. Добродетелта заради истината. ВТ: Синтагма, 2009.

Флоровски, Г. прот. проф. Християнство и култура. С., 2006.

Янакиев, К. Църквата и съвременните биотехнологии. // Алтера, 9, 2005.

На латиница

Copleston, F. A History of Philosophy. NY: Image.1962.

Bole, Th. J. The Person in Secular and in Orthodox-Catholic Bioethics // Christian Bioethics, vol. 6, No. 1, 2000, pp. 85–112.

 Breck, J. and L. Stages on Life’s Way: Orthodox Thinking on Bioethics. St. Vladimir’s Seminary Press, 2012.

Веss, M. Enhanced Humans versus “Normal People”: Elusive Definitions. // Journal of Medicine and Philosophy, 35: 641–655, 2010.

Cahill, S. L. Theological Bioethics, Washington, 2005.

Capaldi, N. How Philosophy and Theology Have Undermined Bioethics. // Christian Bioethics, 13: 53–66, 2007.

Еngelhardt, H. Tr. The Foundations of Christian bioethics. Lisse, 2000.

Fukuyama, F. Our posthuman future: Consequences of the biotechnology revolution. New York: Farrar, Straus and Giroux, 2002.

Theokritoff, E. Creation and Salvation in Orthodox Worship. // Ecotheology, 10, 2001.

Бележки:

[1] Мандзаридис, Г. Християнска етика, II том, , 2013, с. 418.

[2] Harakas, S. What orthodox Christian ethics can offer ecumenism. // Journal of Ecumenical Studies 45.3, 2010. p. 67.

[3] Beck, U. What is globalization? Cаmbrige: Polity press, 2000, p. 90.

[4] Gruytrer, W. Biomedizinische Einggriffe am Menschen, Berlin, 2009. р. 34.

[5] Dobson, A. Justice and the Enviraroment: Concepcion of Sunstainability and Dimensions of Social Justice. Oxford University Press. 1998. р. 78.

[6] Еngelhardt, H. Tr. The Search for Global Marality: Bioethics, the Culture Wars, and Moral Diversity, Global Bioethics. Huston, 2006, pp. 18–49.

[7] Eibach,U. Life History, Sin, and Disease // Christian Bioethics, 12: 117–131, 2006. р. 67.

[8] Тутеков, Св. Добродетелта заради истината. ВТ, 2009, с. 365.

Свилен Спасов

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 5/2020 - Кръстът и славата

Моят съд

Ирина Ратушинская е руска поетеса и писателка, православна християнка и „особено опасен
Отиди горе