Душа за Антим

в Брой 4/2019 - Света Богородица – сбъдване на вечния живот/Думи за прочит/История и религии/Култура

Съставена почти изцяло от документален материал, книгата на Белоградчишкия епископ Поликарп „Мавзолеят на Екзарх Антим Първи“ е написана от сърце и душа. Душа за дядо Антим. Авторът на няколко места в книгата с мекота и обич нарича Екзарха дядо Антим. „Дядо“ не само като благо обръщение към владика, а и като негов най-близък и рµден. А ги дели време от почти две столетия. Така да се сродиш с образите, за които правиш книга, така да се „вчувстваш“ в съдбините, в душевността и делата им – това е лична духовническа и авторова дарба, навярно молитвено изпросен и снизходил от Бога дар.
Главният „персонаж“ на книгата е един градеж. Един храм на паметта, одухотворен от една достойна идея: в знак на почит да се изгради мавзолей с гроб и паметник на многозаслужилия за Българската православна църква, и за българския кураж, пръв неин Екзарх и пръв Видински митрополит Антим.

Произлязъл от духовното коляно на народните дейци през най-бур­ните десетилетия на Възраждането, Антим е имал за първо благо, за което се е борил, и първа цел, която е постигнал: възстановяването на отнетите църковни правдини на българите. На църковните (1870–72), преди политическите (1878)!

Образован, просветен, морално извисен, устойчив и авторитетен църковник и възрожденец, поставил началото и оглавил независимата Българска църква, Екзарх Антим е бил убеден, че православна вяра, църква, държавно устройство са равноценни. И е отстоял докрай тази си убеденост. С кротост и благост, с опитност и непоколебимост Антим е успял да обедини в единодушие почитта на народа нееднократно: и когато е избран за първи български Екзарх, и при избора му за председател на Учредителното народно събрание във Велико Търново и на Първото Велико народно събрание. Защитавал е раните на народната душа в последните години на робството – дори до себеотрицание, до осъждането и заточаването му, което понася вече на почтена възраст с думите, че „трупът на пастира трябва да падне там, където падат жертвите на народ и войска…“.

Екзарх Антим Първи е служил с душевен възторг, родолюбие и всеотдайност на църквата, на народа ни и на отечеството. Неговият духовнически и нравствен ръст – това е историята, философията и високата идея на българството през деветнадесетото столетие…

Животът и делата на Екзарх Антим са се оказали жилав урок за духовните му наследници.

Деятелят – идеолог и главен двигател на изграждането на мавзолея на Екзарх Антим Първи, е ярката личност на Видинския митрополит Нео­фит (от 1914 г.), синовно предан на духа на видния си предшественик; сам той е неуморен, минал през немалко трудности, но без да отстъпи от замисъла и дълга си да осъществи едно паметно дело, в което вярва.

Всъщност чрез въздигането паметта на Екзарх Антим, материализирана в един достоен мемориал във Видин, чрез самата съпричастност към градежа на този храм, се въздига, пораства и самочувствието на народната душа. На обявения от Видинския митрополит Неофит призив за събиране на средства, на доброволни дарения, на волни пожертвования за построяването на мавзолея на Екзарх Антим, се отзовават стотици дарители, начело със Св. Синод, много храмове, църковни настоятелства, братства, свещеници, ученици, учреждения, организации, банки, търговци, приятели от чужбина, отделни хора от села и градове със скромната си драговолна лепта – от десетките хиляди лева на богати търговци до трогателните „50 лева от село Бела Рада“, и други, и много други…

Видял мавзолея вече изписан, украсен, завършен в достолепието и целостта си, заедно с новопостроения „Дом за християнска просвета и добротворство“, на тържествата при откриването и освещаването на целия комплекс (16 септември 1934 г.) митрополит Неофит с нескрита радост казва, че е изпълнил „само една хилядна частица“ тук, в този град, и колко ли голямо щастие би било „да видим тъй въплътени добрите думи в дела по всички селища на епархията ни… Но това ще бъде нов идеал, нова мечта за нас и за нашите следовници“… И с подобаваща скромност завършва словото си с думите:
„Бог си послужи с нашите ръце, за да извърши това добро дело. Извърши го Господ Бог, благодетелят на разумните същества. Да бъде благославяно и прославяно името Му в този дом от нине и до века.“
Чрез документалната точност и осмислянето на събраните архивни материали (текст, фотографии, факсимилета) авторът на книгата „Мавзолеят на Екзарх Антим Първи“ Белоградчишкият епископ Поликарп пресъздава поривите и труда на възвишени личности на духовници, радетели, творци, работници на храмовото строителство, на отлични патриоти, обединени от почитта към Екзарха и от идеята за построяването на паметника. Книгата свидетелства за верния усет на автора за ценността на всеки документ, на множеството документи, чиято съвкупност ни дава представа за прецизност, за отношение към общественото и народното благо, за вкуса и естетиката на духовниците и творците от 20-те и 30-те години на миналия век, както и на техните съвременни приемници. Благодарение на богатия илюстративен материал на книгата имаме усещането, че авторът открехва прозорец, през който можем да погледнем и доловим атмосферата и реалиите на времето, та зад фактологията да прозрем душата и духа на делата.
Днес и всякога е важно да се увековечава паметта, да се събира, запазва и препредава… Вярвам, че такива (като мавзолея) материализирани жестове на съхраняване на памет, на душата и духа на святата отминалост, какъвто жест е и настоящата книга, с времето ще се превръщат в живоносен извор на кураж и надежда.

Предшествениците, градителите, „строителите на съвременна България“, духовно високите личности ни оставиха и завещаха наследство. Но дали ние, днешните българи, наследниците, сме способни да го осмислим, да се „вживеем“ в техните идеали, копнежи, тъги, страдания; някак да одушевим каменния темел, под който си почиват костите на блаженопочиналия Антим? Защото освен на високите идеали, ние сме наследници и на апостасията на 45-те години, на безбожното време на отстъпление от вярата и на всички покушения на комунизма върху православието. Разбира се, и на разрухата, сполетяла и мавзолея на Екзарх Антим Първи във Видин. От 1945 г. той е затворен за посещение и поклонение, само гълъбите станали негови обитатели и повредили цялата вътрешност, злосторници разграбили каквото могли. А видинчани дори забравили каква е тази „мрачна, призрачна“ сграда!…

И така, до 1 декември 1988 г., когато мавзолеят е реставриран и обновен и с подобаваща почит е отбелязана 100-годишнината от кончината и паметта на великия българин и духовник Антим Първи.
Ние пък, ако сме невярващи, или малодушни, или просто неспособни на щедрия по размах и дейност жест на Видинския митрополит Неофит от 20-те и 30-те години на още млада България, но поне познавахме, и нали още помним, мирния ктиторски жест на дядо Добре от село Байлово, мир на душата му… Но то сега и паричният жест какво ли струва, – защото парите днес лесно се печатат, че дори и се „копаят“… И ако и с пари не можем, то – подобно жеста на епископ Поликарп, автора на тази паметна книга, – поне душа и памет да имаме за старите духовни ктитори, изрисувани по стенописи и иконостаси, как държат върху дланта си, и с ръка близо до сърцето, образа на съграденото тук на земята, и с надеждата да имат духовен дом в небесното богожителство.

24 юни 2019 г., Рождение на св. Йоан Кръстител

Latest posts by Венета Дякова (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*