Дойно Граматик и Еленският препис на Паисиевата история

в Брой 3/2019 - Две разделени предания/Български вдъхновения

Една вдъхновяваща инициатива на ученици от СУ „Н. Вапцаров“, Силистра премина през социалните мрежи на 24 май – техният собственоръчно направен препис на Паисиевата „История Славянобългарска“ – да съпреживеят гордостта на хилендарския монах от българската история и в израз на преклонение пред неговия труд. И още: „За да се знае, за да се помни“.

Преди да започнат преписа, те разгледали много внимателно старобългарски книги, за да се опитат да следват модела и в своята работа. Решили да състарят листовете, върху които пишат, обгаряйки ги със свещичка, а корицата трябвало да изглежда като стара кожа – така, както преди са били подвързвани книгите. Художникът измежду тях изрисувал корицата и първите букви на отделните части на „Историята…“ типично в стила на старобългарските книги. След това се захванали с преписа на новобългарски език. Всички се старали да пишат красиво, защото имали усещането, че творят нещо, което трябва да остане за поколенията. Разбрали колко трудно му е било на Паисий, но усетили да се умножават в тях родолюбивите чувства към България. Решили да подарят преписа на училищния музей.
Известни са около 70 преписа на „История Славянобългарска“. Първият бил на Софроний Врачански три години след написването й, известен като Първи котленски препис. Следващите били Самоковски (от поп Алекси Велкович Попович), Рилски (известен още като Никифоров и Дриновски), Жеравненски, Втори Софрониев (или Втори котленски), Кованлъшки (от поп Стоян от с. Кованлък, Търновско), Еленски препис (на Дойно Граматик) и др. Именно за този последен препис ще стане дума по-долу, както и за необикновената личност на Дойно Граматик от Елена.

Когато през 1784 г. започнал да прави преписа, бил на двайсет и няколко години – не се знае точната година на рождението му, нито на смъртта му. Бил родом от село Дрента, съставено от махали близо до река Веселина, и потомък на Стоян Робчето, спасен от плен на отделение еничари, преминали през селото по време на размирици в огромната Османска империя някъде около 1760 г. Дойно имал по-голям брат – Михо, и когато братята поотраснали, били изпратени в Елена да учат четене и писане при хилендарския изповедник хаджи Сергий.

Минало се време и братята се задомили, а пътищата им се разделили. Михо отворил бакалски дюкян, но заради злоупотреби бил убит заедно с Осман Келеша, според както е записано в „Еленския летопис“. Дойно обаче бил устроен по друг начин и бакалските сметки не били по вкуса му. Изучил златарския занаят, от дърво измайсторил часовник, продължил да учи граматика при Стоян Граматик и от него се научил да подвързва църковни книги с мешина, а върху кориците изливал от мед библейски образи. Станал учител и в дома си отворил килийно училище. Изпитвал благоговение пред книгите и най-близко до сърцето му били просветителските дела. Как се е зародило у него желанието да направи препис на Паисиевата „История Славянобългарска“, не знаем. Но като учител, той със сигурност е изпитвал необходимост от книги и учебници, а като родолюбец – да учи децата за великите победи на българското царство в миналото. Затова през 1784 г. отишъл в Котел и направил препис от Втория Софрониев препис, а след като се завърнал в Елена, приел името Граматик и бил ръкоположен за свещеник. Този факт станал известен благодарение на надписите върху два медни сахана, притежание на потомците му, които най-вероятно е направил самият той: „П. Д.” (поп Дойно) – 1786 година.

Дойно Граматик

Твърде оригинален бил трудът на Дойно Граматик. Той не преписал буквално текста на Паисий, а проявил избирателност, преразказал определени пасажи, добавяйки свои критични коментари, често украсени с патриотични чувства. В книгата си „Съвременници на Паисий“ авторът Б. Ангелов подробно е описал новаторството на поп Дойно. Например, когато ставало въпрос за Ной и тримата му сина Яфет, Сим и Хам, той добавил, че славянските народи принадлежат към рода на Яфет, а когато народите от Скандинавия се умножили премного, тръгнали на юг да търсят добра и „берекетна“ земя. Имената на войводите им били Сербин и Мосох, а българите живеели на река Волга и оттам идвало името им. Причината да тръгнат на юг била същата като при славяните – твърде много се умножили и тръгнали да дирят нови земи, за да се заселят. Според него, от всички народи, принадлежащи към рода на Яфет, най-прочути били славяните, а най-силни и славни били трите езика – на „московци, серби и болгари”.

Две прибавки направил Дойно Граматик относно Самуил, които взел „от други истории“. Той прибавил две преводни стихотворения с военен и любовен, сиреч – светски характер, с цел да покаже по-пълно живота и подвизите на българските царе. Едното се отнасяло за цар Крум и победата му над Никифор, а другото – за любовта на Косара, дъщерята на цар Самуил, към пленения от баща й Иван-Владимир, княз на сръбското княжество Дукля. Интересно било и друго, че песните, които Дойно Граматик поместил, били по-кратки от оригинала и с липсваши стихове, внасяйки някои фонетични, морфологични, синтактични, лексикални особености на своя роден език.

Според Б. Ангелов,
„…той иска да поясни понятието стихотворение; у него срещаме едно от първите у нас определения из теорията на литературата. Това е показателно явление за епохата – все по-широкото проникване на културата от Западна Европа и Русия разширява кръга на културните интереси и прояви сред българския културен читател”. (1)

През 1800-ата година, по Гергьовден се случило голямо кърджалийско нападение над Елена. Жителите на селото очаквали кърджалийската дружина, затова поставили стражи, които да предупредят за идването им, а клепалото на църквата „Св. Никола“ биело непрекъснато. Всички знаели, че ако то замлъкне, значи кърджалиите са наблизо. Извършено било богослужение, в което служели трима свещеници – поп Стойко от село Разпоповци, наричан от турците Гяур-имам, поп Дойно и поп Марко. В края на службата клепалото престанало да бие. Единият свещеник – Марко, избягал с част от населението извън Елена, а поп Стойко от олтара призовал богомолците да вземат оръжие и да отблъснат разбойниците! Двамата с Дойно Граматик организирали защитата на селото. Хората извадили пушките си и някои заели височините, а други се защитавали от домовете си, но не могли да устоят на свирепите даалийци и били принудени да оставят Елена в ръцете им. Кърджалиите се отдали на грабежи, след което подпалили Елена. Изгоряла и черквата „Св. Никола“ с всички стари ръкописни книги, които от десетки години били съхранявани в църквата. (2)

„Въпреки че отбраната е била отлично организирана, добре, здраво с умение, хитрост и вещина ръководена от смелия поп Стойко, многобройната, дива и свирепа кърджалийска орда надделяла и нахлула в Елена със свирни, биене на барабани, диви викове и пр. Нахлуването в града е било едно кърваво пиршество, познато само от източните народи, над наизбягалото население, кърваво пиршество, което… се среща рядко дори в историята на нашата земя, напоена с толкова много кръв. Предали се на обири, грабежи, палежи, убийства, кланета и на низките си скотски инстинкти – изнасилвания на невести, моми и момичета, оскотелите кърджалии най-сетне прибягват към опожаряването на града. Елена загубила голяма част от жителите си, паднали под развалините или ятагана на озверените кърджалии…“(3)

Жестокото кърджалийско нападение дало повод на жителите на Елена да изпратят делегация при султана и да искат разрешение за построяването на кале. В състава на делегацията били Дойно Граматик, Йоан Кършув и Хаджи Панайот, които се завърнали успешно от своята мисия. Още на следващата година крепостта била построена като каменно укрепление на южния хълм до Елена, с диаметър около 85 метра и висок зид с метеризи, около който отвън бил изкопан дълбок ров. Калето можело да побере всички жители на селото и околните махали, които можели да живеят там известно време. Вътре в крепостта съградили много жилища под един покрив и изкопали дълбок геран. Било трудно време за цялата околност, понеже построяването на калето не спряло кърджалийските нападения, които продължавали да опустошават съседните села през следващите години.

Църквата „Св. Никола“ била отново построена, а няколко години по-късно Дойно Граматик издълбал летопис върху каменна плоча, поставена от лявата страна на олтара на храма, където се казвало, че тя е построена на мястото на старата след „опожаряването й от агарянските разбойници“. Върху плочата той отбелязал имената на 12 ктитори, между които Стоян Михалюв – бащата на Иларион Макариополски, чието родно място е Елена. За съжаление, в пожара при кърджалийското нападение изгорели много ценни ръкописни книги, писани на пергамент, понеже църквата от векове била книжовно хранилище – мост между Търновската книжовна школа и Елена. Дойно Граматик успял да съхрани само една малка част от богатото съкровище на библиотеката на църквата „Св. Никола“. В личната му библиотека след смъртта му бил намерен стар псалтир, „печатан във Венеция от Виченца, син на Божидар Вукович, войвода на Подгорица“, върху който е записано, че книгата се подарява на храма на църквата „Св.Никола“ от Пера през 1518 г.

Истинско съкровище от ценни книги имало още в личната библиотека на Дойно Граматик, които той непрекъснато събирал и се грижел за състоянието им. През 1802 г. купил едно старо руско съчинение от хилендарски дякон, в което имало разкази за старата българска история и за разделението на църквата по време на патриарх Фотий. В библиотеката му още имало сбирка със стихове от Светото Писание, издание, което било отпечатано още през 1763 г. То било подвързано с корица от друга книга, върху която пишело 1707 г. Сред книгите се намирала и „Стематография“ на Христофор Жефарович, която Дойно придобил през 1771 г., с двете изправени лъвчета едно срещу друго, подобно на официалния български герб, приет след Освобождението. Същите тези изправени лъвчета държали надписи върху две каменни чешми – Карайоановата и Хаджикръстевата, които много приличали и като стил, и като материали на каменния летопис от църквата „Св.Никола“ и логически отвеждали до Дойно Граматик като майстор на каменните пластики върху чешмите. А те били поставени на видно място в Елена – до Куюмджийската чаршия и на пътя към храма „Свети Никола”, метоха, училището и Часовниковата кула. И на други чешми имало подобни надписи и лъвчета, което станало причина населението по естествен начин да ги възприеме като емблема на селото.

Има още едно сведение, че Дойно Граматик се грижел за книжовното наследство и непрекъснато подвързвал стари книги. В ниша на църквата „Успение на Пресвета Богородица“ бил намерен един Миней за месец април, руско старопечатно издание, което било силно повредено. Дойно отново залепил 294-те листа, укрепил книгата и дописал изтрития или липсващ текст по страниците като се постарал неговите писания да не се различават съществено от печатния текст. По-късно някой написал обяснителна бележка върху първите 9 страници, в която се говорело, че този Миней бил „скрит от кърджалиите да не го изгорят 1812 г. по Възкресение… и от туй е изгнил и подвързан от поп Дойна Станюв”. От тази бележка било видно, че имало още едно кърджалийско нападение над Елена, когато се наложило да се скрият книгите да не би да бъдат изгорени. Най-сигурният начин те да бъдат запазени бил да се заровят в земята, докато отмине опасността, но от влагата страниците на книгите били сериозно повреждани. С тяхното възстановяване и нова подвързия се заемал след това Дойно Граматик. Така било до 1820 г., когато кърджалийството било ликвидирано и еленчани можели да си отдъхнат от разбойнически нападения. Настъпило време, в което бил отбелязан небивал духовен, просветителски и икономически разцвет в разрасналото се вече планинско село Елена.

Килийното училище, което Дойно Граматик водел в дома си, оставил в „свято завещание“ на своя син – Андрей Робовски, който поел неговото управление през 1819 г. и го довел до небивал разцвет. Не се знае през коя година е преминал при Господа неговият баща, но семената, които е посял в Елена, дали богат плод и лежали в основата на вдъхновеното просветителско дело в Елена, привлякло стотици български момчета от всички краища на Османската империя да получат модерно за времето си образование и да станат строителите на нова България.

Библиография:
(1) Дойно Граматик. http://history.elena.bg/doyno_gramatik.htm
(2) Из „Градиво за историята на гр. Елена“ от Марко Дичев, 1931 г.
(3) Панайот Кършовски, вестник „Еленска защита”, бр. 13, 1937 г.

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева е икономист. Поет, композитор и драматург, автор на музика за театрални спектакли.
Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*