Догонване на светлината в пролуката небе

в 2015/Брой 8/2015 - Децата и религиозните табута/Български вдъхновения

БЛАГА ДИМИТРОВА И НЕЙНОТО ПЪТУВАНЕ ПРЕЗ ДРУГИТЕ КЪМ СЕБЕ СИ

„Идеалите са звезди – не достижими, а пътеводни.”
Блага Димитрова

Нашето поколение израсна с книгите на Блага Димитрова, с филмите „Отклонение”, „Лавина”. Спомням си артистичната стая на една съ­ученичка от гимназията, където се събирахме да четем нейни стихове, високия таван и ръчно изработения лампион с тънки паяжинки от разноцветни конци. Редувахме се да четем откъси от „Пътуване към себе си” и на нас, както и на героинята от романа, ни се завиваше свят от безкрайността, която съзирахме в себе си. После пишехме с молив за стъкло върху огледалото изреченията, които трябваше да осмислим още веднъж. Разговаряхме трескаво, търсех­ме отговорите в „пролуката небе”, където Блага Димитрова ни водеше в догонване на светлината. Следвах­ме я, откривахме смисъла – често в стихове, които трябваше да станат живот.  А след време бяхме изненадани, че отговорите се променят. Случваше се да усетим за кратко соления вкус на самотата, оказвайки се в центъра й като забодена „пеперуда на карфица”. Присъщо е на младостта по-лесно да се изскубне от прикованата болка и отново да полети, но точно както Блага пише в своите стихове, карфицата пронизва сърцето, за да напомня за страданието, пред безграничното пространството напред, което тръгвахме да избродим, в началото на пътя, осъзнаването и съзряването.

„Пътеките те водят, накъдето им скимне. Всеки човек си има своя. Коя е твоята пътека? Още я търсиш. Всички пътеки те викат, всички те мамят нанякъде, всички ти обещават нещо. Искаш алчно всички да бъдат твои. Но това е невъзможно. Всички – то значи нито една. Най-после трябва да рискуваш и да тръгнеш по една единствена. Да я наречеш своя. И да я извървиш докрай”.
Из „Пътуване към себе си“

Търново, 1934Пътят на Блага Димитрова започва в Бяла Слатина през 1922 г. Майка й учителства за кратко в малкото градче и носи навсякъде със себе си куфар, пълен с писма от нейния любим, бъдещият й съпруг – юрист. Следват години във Велико Търново и София, където Блага завършва класическата гимназия през разбунената военна 1941 г. Още като гимназистка започва да пише и за пръв път публикува свои стихове през 1938 г. в сп. „Българска реч”, а критиката забелязва интелектуалните и философски дълбини в нейната лирика. Всъщност пословично виталната и много красива поетеса живее монашески строг живот – по три часа на ден свири на пиано, чете много, учи езици. Гимназиалната униформа включва черни чорапи, бяла колосана яка, „която реже врата като гилотина”, косата й строго прибрана с безброй фиби под баретката, „стягаща като менгеме лудата глава, пълна с мечти за ваканцията и далечното свободно бъдеще”. По-късно Блага ще си спомня с противоречиви чувства за тези дни: „Душата ми беше пълна, но загубих много младежки радости”.

По време на войната поетесата следва славянска филология  в Софийския университет, увлича се от левите идеи и става член на РМС. След събитията на 9 септември 1944 г. левите поети, писатели, драматурзи, художници и артисти в София се събират в кръжок, изразявайки всеобщия ентусиазъм от настъпващия нов живот, търсещи изкуството на новото време. Пишат за антифашистката борба, бригадирското движение, социалистическото строителство. По това време Блага Димитрова публикува поемата „Лиляна”, посветена на една от „петимата от РМС”, и замисля с хонорара да построи паметник на нейната героиня – Лиляна Димитрова, на витошкото Копито. Скулпторът Галин Малакчиев завършва монумента, но комсомолът не подкрепя проекта и всичко се проваля. Въпреки своите убеждения, Блага никога не влиза в редиците на БКП.

Радой Ралин с Блага Димитрова и Александър Муратов на разходка по бул. Цар Освободител, ноември 1944 г., снимка личен архив
Радой Ралин с Блага Димитрова и Александър Муратов на разходка по бул. „Цар Освободител“, ноември 1944 г.; снимка личен архив

В обкръжението на младата русокоса и синеока госпожица има много известни личности от онова време. Блага седи до Богомил Райнов – асистент на баща си проф. Николай Райнов в Художествената академия, докато той изпитва студентите.  Заедно с бъдещия голям пианист Юрий Буков, който във въображението й е сякаш един „руски княз емигрант”, учат пиано при музикалния педагог проф. Андрей Стоянов. Блага Димитрова прекарва много часове и в компанията на видния психиатър акад. Георги Узунов… След като завършва СУ през 1945 г., заминава за Москва, в Литературния институт „Максим Горки”, където шест години по-късно защитава дисертация на тема: „Маяковски и българската поезия”.

„Поетът е роден самотник. Твърде много мисли и копнее за любов, за да може да я реализира… Поетът може би познава любовта откъм единствената страна, която истински я разкрива и осветява: неосъщественост… Поетът върви унесен. Може би една от формите на споделена любов е поезията”.

Блага Димитрова се завръща в София и активно се включва в обществения и литературен живот на столицата. Работи като редактор в различни вестници, списания, издателства, превежда „Илиада” на Омир, „Пан Тадеуш” на Адам Мицкевич и други произведения от руски, полски и скандинавски автори, съставя антологии. Пише поезия, проза, пътеписи, поредица разножанрови книги – публицистика, драматургия. Налага се в българската литература като талантлив и ерудиран творец. Пише за вътрешния емоционален свят на човека, за неговия душевен стремеж към осъществяване на себе си, хармонията и свободата. В центъра на всичко тя поставя любовта, която мощно разтърсва и съгражда човека, открива му нови далечни хоризонти по пътя към собственото му осъзнаване и духовно израстване.

След осемгодишна редакторска работа в сп. „Септември”, през 1958 г. Блага Димитрова заминава за строежите в Родопите, а своите впечатления от живота там описва в първия си роман „Пътуване към себе си” (1965). Критиците го определят като „един от най-точните художествени репортажи за онези времена”, но всъщност, той е много повече от това – философско осмисляне на Пътя – към другите, към себе си, към „пролуката небе”, към себеосъществяването.

„Да се чувстваш нужен. Въпреки всичко. Да бързаш занякъде, да носиш нещо, да вярваш, че те чакат, че без тебе не могат, че се взират в далечината идеш ли.

Да изненадаш света с някакво откритие. Но аз нищо не носех освен едно опетнено име. Никой не ме чакаше, никой не гледаше жадно към пътя, да се задам, не броеше минутите. Скоростта, с която летях, се превърна в сух, безплоден вятър…

И последният човек е нужен някъде, някому, за нещо.

При един разклон мислите ми се отбиха по страничен път, завъртяха се с гумите на друг камион към един друг ден, в който и аз някъде бях нужна… ”

из „Пътуване към себе си”

По покана на Съюза на българските писатели в България пристига Джон Ъпдайк. Студената война е в разгара си, топло обаче е отношението на американския писател към българските му колеги и в частност към Блага Димитрова, която става прототип на неговия разказ „Българската поетеса”. Главният герой в него Хенри Бек среща Вера Главанакова, една „дребна, задъхана, забързана, гологлава жена със светло палто и светла коса”, „самодостатъчна, завършена, уравновесена, удовлетворена, успяла”. След кратък разговор за Натали Сарот и Самюел Бекет, Хенри и Вера се разделят, кимайки си в обратни посоки за „да” и „не”… Писателят пише на Блага посвещение върху първата страница на книгата си: „На Вера Главанакова – съжалявам отдън душа, че вие и аз трябва да живеем на двата противоположни края на света”.

1-1
Първа снимка с бъдещия съпруг – Русе, 2 април 1967 г. До Блага Димитрова и Й. В. е Вилиона Кънева, организатор по културата в общината. Фотограф: Стефан Епитропов

През 1966 г. при необичайни обстоятелства – погребението на талантливия Минко Николов, пътищата на Блага Димитрова и литературният критик и историк Йордан Василев се пресичат. Поетесата чете специално написано за него стихотворение. Следват няколко визити на Йордан Василев в нейния дом, където домакинята със завидно майсторство свири на пиано сонатите на Бетовен. После двамата пътуват до Русе с влак и през цялото време си говорят пак за Бетовен – тя за неговите сонати, а той – за опусите на композитора, макар да не познава нотите. Разговорът вероятно е впечатлил изключително много поетесата, понеже на връщане, когато трябва да се сбогуват на гара София, Блага изрича паметните думи: „Да опитаме да бъдем заедно”.

ad IMG_0001-Copy4 IMG_0002-Copy6По това време тя споделя решението си да осинови едно виетнамско момиченце – Ха от Хайфон, или Ханна Хоанг, да я спаси от ужасите на бушуващата тогава война във Виетнам, да й даде добро образование, дом и грижи. На 7 ноември 1967 г. Йордан Василев отива на летището да посрещне Блага и седемгодишното виетнамско дете. Всички слизат от самолета, само Блага Димитрова и момиченцето ги няма. Един служител на летището обяснява на Йордан Василев, че в една от стаите има жена с виетнамско дете, което непрекъснато плаче и не разбира нищо от това, което му говорят. Блага Димитрова пише за своите пътувания до Виетнам в „Страшния съд” и „Подземно небе”, дневник и пътеписи, в които разкрива не само виетнамската драма, но и объркаността на целия модерен свят, разбунен от войни, преврати, революции, с хиляди съсипани човешки съдби.

В края на следващия месец двамата сключват брак в общината на „Леге”. Елисавета Багряна и Тончо Жечев са кумовете, които трябва да представят паспортите си според социалистическите правила. Оказва се, че Багряна е забравила своя, а това си е проблем, понеже тогава се е чакало с месеци за извършване на ритуала. Чиновничката обаче спасява ситуацията като казва, че познава Елисавета Багряна от читанките и ще я пише „лично позната”. В същия ден уволняват Йордан Василев от сп. „Септември” заради статия в „Литфронт”, депозирана за дискусия, но неотпечатана, която авторът отказва да оттегли. Въпреки това хармонията между съпрузите е пълна. Вече е излязла поетичната книга на Блага Димитрова „Осъдени на любов” и романът „Отклонение”, по-късно филмиран, с участието на Невена Коканова и Иван Андонов.

„Нали за това стана революцията? Да обичаш свободно и да бъдеш обичан. За да се роди човекът! Но светът е още неуютен, разрушен, миниран с предразсъдъци. Трябва първо да създадем един обитаем свят”.
„Отклонение”

Често сравняват поезията на Блага Димитрова със стиховете на Елисавета Багряна. И двете преоткриват женската чувствителност, своеобразието на женската душа, но при Блага жената е преди всичко мислещо същество, личност с будно съзнание, което търси нови посоки и нови хоризонти за себереализация. Поезията на Блага Димитрова е сложна философска, интелектуална, „нечужда на публицистичността”, свързана с горещите теми на своето време – съпротивата срещу агресията, насилието, жестокостта. Дори в интимните лирически стихове поетесата акцентира върху стремлението на душата към пространствата на светлината, самоанализите, вътрешните борби, лутанията и безсъниците на търсещата личност, едновременно устремена напред и в същото време с порив за бягство в спомена, в детството, в чистотата на любовта, извън материята и ежедневната житейска конюнктура. Литературните критици определят нейната поезия като „един несвършващ и все по-задълбочаващ се катарзис”, според който поетесата „цялата се претърсва, преоткрива своята и нашата идентичност, ту самозащитно се прибира във вътрешния си живот, ту разбутва и руши прегради, условности, догми, съображения, задръжки, страхове”. В този смисъл поезията й е устрем, отричащ застоя и примирението, инертността и безразличието, вплетена едновременно във вечното и мига на настоящето, извикваща за живот съзряването на личността и гражданската й отговорност пред кривините на света.

„Трябва да се научиш да се браниш от стръмното! Гледаш: скала, препречена пред тебе, и спираш. А не знаеш, че скалата е също път. И то най-прекият и най-щедрият – ще те възнагради за усилието с най-красивата гледка, невидена от никого!”

Още преди да се познават, поотделно и Блага Димитрова, и Йордан Василев са свързани с Радой Ралин. През 1961 г. започва да излиза нов седмичник –„Литературни новини”, в редакцията се събират преследвани и непечатани автори, единият от които е Радой. Изданието се стреми да публикува още преводни материали на забранени в България поети и писатели, критически статии, дори в начина на оформление и в илюстрациите лъха бунтарският дух на несъгласните с официалния партиен стил и метод на социалистическия реализъм. Йордан Василев сътрудничи на „Литературни новини”, макар да е изселен от столицата и да няма право на софийско жителство. Вестникът съществува само две години, след което е забранен. Но приятелството с Радой остава и взаимните домашни посещения зачестяват. Поетът има кабинет – спалня-приемна до кино „Изток”, с изрядно подредена библиотека, от която със затворени очи може да изтегли точно определена книга. Зад работната му маса се извисява прочутия налъм във ваза с вода, за който Радой винаги казва: „Когато цъфне, тогава ще се оправим!”.

1-2
Блага Димитрова и Радой Ралин пред френското посолство година след знаменитата закуска там с президента Митеран, януари 1990 г. Фотограф: Георги Панамски, личен архив на автора

Неговата книга „Люти чушки” излиза от печат през 1968 г., но само седмица след това книгата е забранена и изгорена в пещите на Полиграфическия комбинат. Почти реликва в дома на Блага Димитрова и Йордан Василев е една обгоряла страница от нея – ужасените огняри в комбината дават възможно най-силната тяга при изгарянето й, след което хиляди страници от книгата политат над квартала около улица „Ракитин”. Често семейството търси начин материално да подпомогне Радой, който дълго време стои „безработен” и се грижи за двете си деца и болната си майка. Това е особено трудна задача поради гордостта му, опитите се провалят и единственият позволен подарък към него е едно ново одеяло, на мястото на старото овехтяло и прокъсано.

„Човекът е това, което му остава, след като изгуби всичко”.
„Стъпки в снега. Правят планетата обитаема. Викат ни настойчиво да тръгнем по тях, да ги продължим нататък. Накъде? По-нататък не е утъпкано…“

На 16 декември 1965 г., на склона на връх Орлето в Рила, между върховете Малка Мальовица и Мальовица пада лавина и затрупва шестнайсет български алпинисти. Единайсет от тях загиват. Нещастието дълбоко разтърсва Блага Димитрова, трагичният сюжет се оформя в нея, в очакване да излезе върху белия лист. Нейната приятелка – инж. Цанка Василева, алпинистка, с огромен риск й осигурява строго секретната информация в документите на Републиканската комисия по алпинизъм и организира среща с трима от оцелелите. Именно тя става прототип на героинята от романа „Лавина” – Дара.

Мястото, където през декември 1965 година пада лавината, в която загиват 11 български алпинисти
Мястото, където през декември 1965 година пада лавината, в която загиват 11 български алпинисти

В същия този ден творческият тандем режисьорите Христо Писков и Ирина Акташева чакат решението на художествения съвет в Боровец за своя филм „Понеделник сутрин”. Предишната вечер е имало пробна прожекция на филма, възприет възторжено от творческия екип и приятелите. Именно там, на Боровец, научават трагичната вест за загиналите алпинисти. Включват радиото – пълно мълчание. Вместо това са уведомени, че техният филм е забранен и затрупан от партийната „лавина” – изравят го чак през 1988 г., когато е пуснат на екран. Режисьорите са уволнени, отнето им е правото да снимат игрални филми за десет години. Блага Димитрова приема възторжено филма и е очарована от играта на Пепа Николова – блестящ неин дебют в „Понеделник сутрин”, въпреки че не е приета във ВИТИЗ и не е професионална актриса. Писателката решава, че специално за Пепа ще напише сценарий и започва работа върху „Лавината”.

„Живот без задъханото присъствие на Случая е мъртвило. Самото предусещане, че може да те връхлети нещо непредвидено, че изобретателният Случай диша нейде в тила ти, че те причаква зад оня гребен на планината, зад оня дънер – това придава на дните – тръпчивия жизнен сок. Да си нащрек: нещо ти предстои! Това е може би истинското съществуване. В такива мигове на изтръпване пред неизвестното влизаш в контакт с всичко”.  Из „Лавината”

75961_435547509826555_768899612_nСценарият е приет от художествения съвет на студията в Бояна, но не е пуснат в производство, като се търси всякакъв повод да се попречи филмът да бъде сниман. Причината е категоричното желание на авторката той да бъде режисиран от Христо Писков и Ирина Акташева, чийто живот е строго следен от партийните функционери. Стига се до поредния абсурд – чиновническото решение да забият през лятото колчетата за камерите, където ще се снима филмът, а през зимата да ги търсят под двуметровия сняг. Мнозина режисьори искат да снимат по този сценарий, но Блага Димитрова остава твърда в позициите си. Едва след осем години режисьорското семейство започва реализацията на филма. Междувременно Блага Димитрова вече пише роман със заглавие „Лавината”, в основата на който стои филмовият сценарий. Романът има своята премиера през 1971 г. и е преведен на десетки чужди езици, като само в България за кратко време има четири издания. Наричат го роман-поема… Въпреки разрешението на новото ръководство на Българска кинематография за снимане на филма, творческият процес не се развива безпрепятствено. На художествения съвет главният редактор на студията обявява публично в присъствието на авторката: „Ако аз бях чел този роман, никога не бих го пуснал да се снима!”. Блага Димитрова с достойнство и мълчешком преглъща думите, отговарят му Ирина Акташева и Христо Писков: „Ние пък, ако имахме власт, никога не бихме те пуснали в киното!”.

„Диря остава, когато се върви по неотъпкано. Самото отбиване от пътеката е вече характер”.
Из „Лавината”

В началото на 1974 г. пада още една лавина на връх Орловец в Рила, където алпинистката инж. Цанка Василева получава тежки травми и едвам оцелява. По същото време Блага Димитрова се бори за живота си след тежка шестчасова операция в онкологичното отделение в „Пирогов“. Нейният съпруг е неотлъчно до нея в болничната стая за около месец и макар да изпитва ужас от кръв, помага на санитарките като сменя банките при преливане в реанимацията. В болницата Блага не престава да пише – през същата година излиза стихосбирката й „Как”. Пак там завършва и пиесата „Богомолката”, забранена поради сатирата срещу Тодор Живков, видяла бял свят чак след промените у нас.

Година по-късно, в съавторство с нейния съпруг, излизат критико-биографичните изследвания „Младостта на Багряна и нейните спътници”, както и „Дни черни и бели. Елисавета Багряна – наблюдения и разговори”.

Междувременно Блага Димитрова пише още един филмов сценарий: „И ще идвам в съня ти”, награден с една от първите награди в български киноконкурс, но и той има същата съдба като „Лавината”, по същите причини. Този сценарий служи за основа на романа-притча „Лице” (1981), предизвикал дискусия и в голяма степен мобилизация на организираната социалистическа цензура срещу авторката му. В него тя засяга темите за тоталитарния характер на социалистическото общество, за морала на личността в едно неморална среда. Поради това и този роман е иззет от книжарниците и забранен, макар мнозина да бяха успели да се сдобият с него. Нашата скромна ученическа дружинка също имаше екземпляр, който четяхме на глас през ваканцията в артистичната стая на нашата съученичка, и пишехме върху огледалото изреченията, които преобръщаха мисленето ни.

„Не се бойте, че ще ви стъпчат –стъпканата трева се превръща в пътека.”

Първият митинг 18.11.1989, сн.Иван Бакалов
Първият митинг 18.11.1989. Фотограф: Иван Бакалов

Блага Димитрова е измежду учредителите на Комитета за защита на Русе и на Клуба за гласност и демокрация (1988). Избрана е за председател на Свободното поетическо общество и се включва дейно в политическия живот отново с надежда за истинска промяна. Тя е единствената жена-оратор на митинга от 18.11.1989 г. и една от дванадесет­те поканени дисиденти на закуска с френския президент Франсоа Митеран. Става депутат от СДС през 1991 г. и вицепрезидент на Желю Желев през 1992 г., но подава оставка година по-късно, което е прецедент в съвременната история на страната ни и единствен пример за оттеглянето на висш държавник от властта поради несъгласие с действащите принципи и морал.

Блага Димитрова не успява да преглътне компромиса със синята идея и ако направим бегъл преглед на общественото мнение в интернет, ще видим, че българите я помнят като „изключителна личност”, „фин глас на българската душа”, „силна и почтена българка с голям талант и кураж…, която не се омърси, а напротив – излезе с чест и свърши достойни неща, нещо невиждано в българската история”, „пример как човек, който по никакъв начин не е притеглян от власт или други мотиви в политиката, и наистина се включва с надеждата, че участието на всеки честен човек е в полза на хората и страната”.

„Защо нямаме повече такива „Благи”, липсват много, особено в наши дни, понеже честността е станала толкова рядко качество, че изглежда като от друг век – е, Блага бе нейното олицетворение с думите и живота си”…

Блага Димитрова умира на 81-годишна възраст. Бурите около нея не стихват дори след смъртта й. Идват от неочаквана посока – Ханка, виетнамското момиче, което получава от ръката й дом, образование, грижи. Историята е твърде недостойна и идва да докаже Вазовите стихове, че единствено Добротворството и Признателността не си проговарят цяла нощ на бала на всички добродетели. Може би подобно нещо често се случва с онези, лишени от корена, центъра и идентичността си – изгубвайки чувството за себе си, човек губи и мярата за каквото и да било в живота. Във всеки случай Ханка е всичко онова, което не беше Блага Димитрова и което никога не е стояло в нейното полезрение. По ирония на съдбата момичето израства под нейния покрив, неспособно да види как осиновителката й броди по много пътеки, за да открива нови хоризонти в дълбините на човешката душа и високо нагоре, в търсене на пролуката небе, за да „догони светлината”, да бъде едно с нея. Ние вече не пишем нейните изречения върху огледалото, но те имат своя живот вътре в нас и са написани върху огледалото във вътрешната стаичка на вътрешния ни човек, призовавайки ни да не спираме да вървим и никога да не се обръщаме с гръб към светлината.

„Стихотворенията и романите на Блага Димитрова имат повече от чисто литературна стойност: те са свидетелство как дългият преход към свобода е протекъл вътре в нас. Но с нейната чувствителна душа тя го е разбрала  много, много по-рано от нас!… А книгите й все ще се четат!”…
Из литературен форум в интернет

Не можеш наготово да получиш опит. Дори да ти го пъхнат в шепата, ще го обръщаш отсам-оттам, без да разбереш за какво служи, и ще го разсипеш през пръстите си.

Не вървете по утъпкания път на лицемерния морал – той ще ви заведе до развалини! Подсигуряване, обществено мнение, обвързаност, пресметливост, прикритост, принуда – всичко това убива чувството. А чувството е най-нежното цвете, виреещо на грубата земна кора.

Силен е не онзи, който може да се изкатери до голяма височина, а онзи, който не допуща да се смъкне по-ниско от веднъж постигнатото.

Впрочем, какво по-страшно наказание от въображаемото изживяване на нещо, което е би могло да бъде и не е било?

Слепи и глухи минаваме през света, без да доловим поезията наоколо. Само когато кожата ни се провре през огъня и леда на някакво страдание, в нея се отварят рани като очи и уши. И докато раните не са още заръбнали, ние поемаме през тях на парещи глътки поезията на света”.

Изхвърли амбициите, честолюбие, суета, злонамерени замисли като излишен товар, който може да те прекатури в пропастта! Остани с леко сърце!

Земята е ревнива и си отмъщава към ония, които се устремяват високо към небето”.

Няма щастие, наготово поднесено като сладко от вишни на табличка ”

Колко пъти на едно закъснение или на едно забравяне дължим щастието си. Талантът да живееш е в умението да се радваш на случая и да му сътрудничиш. Поне да не му пречиш. Поне да съумееш да го приемеш с отворено лице, а не да се дръпваш от него намръщен и уплашен. Случаят, поетът на живота, ще те възнагради щедро за твоята отзивчивост към неговите находки и импровизации.”

Най-дълъг и най-стръмен е пътят към себе си. Твоята същност непрестанно се мени и ти убягва. Още никой не е открил пряк и лесен път към истинския себе си. Тоя път заобикаля през другите. За да разбереш себе си, трябва да разбереш другите. Грешки съпътствуват това лутане към себе си. За да се откриеш, е нужна смелост, вътрешна освободеност, право на експеримент”. Из „Пътуване към себе си”

Радой Ралин и Филип Димитров с Блага Димитрова на нейната сребърна сватба, 26.12.1992 г., личен архив
Радой Ралин и Филип Димитров с Блага Димитрова на нейната сребърна сватба, 26.12.1992 г., личен архив

Поетът стана ням свидетел на собственото си преображение, без да може да го възпре. От бедната си стая той влиза направо с изтърканите си обуща по килима в огромен кабинет, където до вчера е седял неговият палач, главният цензор на републиката. Зад вратата бдят същите снажни телохранители, които са пазили прежния велможа. Съмишлениците на поета, които го умоляваха едва ли не със сълзи на очи да приеме високия пост, за да спасява кого и какво неизвестно, го оставят сам-самин сред стените, дето още витаят призраците на функционери, събирани на тъмни среднощни съзаклятия.
Три телефона с различен калибър го дебнат на бюрото. Той още не умее да борави с тях. Иска му се да чуе нечий близък глас. Вдига първата слушалка. Изведнъж му се струва, че в ухото му ехти оня селяшки, дебелашки смях на Особата. Тръпки-мразници го побиват и той захлупва слушалката. Озърта се. Някой подслушва стъпките му, сърцебиенето му, мислите му – отвсякъде. Всякога. Целостенни рафтове – празни като оголени ребра на динозавър. Ни следа от архивите. Паметта е унищожена завинаги. Няма минало, няма човешки съдби. Поетът плахо открехва един грамаден шкаф, вграден в стената, навярно пълен с книги – дали не с коленопреклонните посвещения на негови колеги? Отскача назад стреснат. Вътре – черна желязна каса с въртелива кодирана ключалка. Виждал е такива в криминалните западни филми. Какво ли е укривано вътре? Черните списъци на опасните врагове на социализма? Тайните решения за лагерите? Псевдонимите на доносниците и агентите? Досиетата на интелигенцията, между които и неговото набъбнало досие със сведенията от приятелите му? Поетът затръшва врата на шкафа и се обръща към прозореца за глътка небе. Зад тюлената завеса се вдига масивът на Партийния дом с рубинената петолъчка във висините, още несвалена. Отвсякъде обсаден с атрибути на терора, новопокръстеният започва да снове по диагонал в необятната клетка на кабинета. Опитва се да мисли. От шарките на килима получава морска болест. Така потичат ден след ден. Еднакви до неразличимост. Съзнанието му се разцепва на две: дисидентска насмешливост, критичност и държавническа важност, градивност. Той вече не е поет, а Превъзходителство. Целта на тази смяна на собствената кожа е оцеляване по стария тертип. За държавника – славна цел, за поета – позор.

Съвещания. Оперативки. Изпращания и посрещания на летището. Куртоазни разговорки с дипломати. Усмивки. Дръж си езика зад зъбите! Коктейли, приеми, интервюта. Оптимизъм – на всяка цена! Поетът се наблюдава отстрани. Да се смееш ли или да плачеш? Все повече заприличва на ония… Започва да се презира. Но все още мисли. Стига до извода: властта – начин на употреба. Само при злоупотреба властта е силна. При нормална, човечна употреба тя е слаба и уязвима. Известно е, че абсолютната власт корумпира абсолютно. А незабележимата власт, към която ти се стремиш, корумпира незабележимо. Избирай, властомразецо! Поезията не припарва в просторния кабинет. Тя обича тесни тавански стаички- да се вмъква през комина. Пишете ли още?- ехидно въпросче на вестникари. Да, пиша! – Кога? Нощем ли? – Всеки ден! – Какво, ако не е тайна? – Пиша докладни записки, речи, планове, програми, изказвания… Бедни поете! Единственото ти самооправдание е моралът, да свържеш взаимоизключващите се власт и морал. Ще успееш ли? Трябва да успееш! Инак за какво е цялото това публично саможертвоприношение? Ти вече не си мит, ти си имитация.

Измитай се, докато не си станал мистификация!
Я си признай пред себе си: изпълни ли обещанията си? Кого и какво спаси откак си на власт? За да помогнеш на някого, трябва да си служиш с презрените от теб методи: ходатайства, приятелски връзки, нарушения на закона, действия по изключение, аз за тебе – ти за мене, заобикаляне на Конституцията, в която си се клел, стиснал челюсти от несъгласие и която ти връзва ръцете. О, свобода… Един ти се сърди, че не е получил покана за прием, друг, че той не е на твоето място. Трети ти изпраща анонимка (познаваш му стила)- пише ти онова, което сам много добре разбираш: Вървиш към провал, клетнико!
Пред входа на култовата сграда те причаква на влизане и на излизане тълпа просители. Какво е демокрация? По-рано властимащите тормозеха гражданите. Сега гражданите тормозят властимащите. Коренна промяна, която дава същите резултати: новият шеф, някогашен поет, се вмъква и измъква като плъх през задния вход, за да избяга от натрапливите жалби. Безсилието да помогне на всички го поболява, просто го смазва.
Почитаеми, забрави ли балканската история, която е твоята съдба по рождение? Всяка авантюра с властта тук е завършвала с нож в гърба, бесило, разстрел, а при крайна милост – затвор…

Откъс от есе на Блага Димитрова, написано по повод напускането й
на поста вицепрезидент на 6 юли 1993 г.

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева е икономист. Поет, композитор и драматург, автор на музика за театрални спектакли.
Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от 2015

Отиди горе