„Добрите писма“ на Валери Петров

в Брой 3/2016 - Да оставим хората на мира/Български вдъхновения от

ДОБРИТЕ ПИСМА

Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.

Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето, с радост богато,
е вече летяло към мен.

Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!

Валери Петров

На един Национален конгрес във Варна на току-що преименуваната в БСП Българска комунистическа партия, след промените в България, тази светла проста песничка по стихове на Валери Петров прозвуча вместо отчетен партиен доклад. Идеята беше на Владимир Левков, един друг „безкраен“ човек, поет, журналист, драматург, който вярваше, че „добрите писма“ идват към всички ни. Беше време на гръмките фрази и морета от хора по площадите, а Валери Петров, редом до Йордан Радич-ков, се опитваше да внесе кротка човешка мъдрост в развихрените междупартийни страсти в залите на Парламента. Впрочем, не за дълго.

Скоро след това имахме уникалната възможност лично да се срещнем с Валери Петров и Булат Окуджава в Димитровград – това е едно от най-вдъхновяващите събития в моя живот, което ме промени завинаги. Двамата стояха един до друг пред напористите журналисти, в светлината на прожекторите, с огромни очи зад очилата с многото диоптри, почти без плът в сивите костюми. За разлика от неразговорливия Окуджава, дядо Валери се чувстваше прекрасно сред многото събрали се хора и не се сърдеше на въпросите за „бъдещите творчески планове“. Започваше меко и благо със стих, после мисълта му политаше към духовните пространства на различните епохи, Ренесанса, стара Англия, съвременна Италия, Южна Америка, свързваше наглед несъвместими събития и имена от различно време и хора с различна култура. Тогава разбрах, че няма глупави въпроси, има глупави отговори. Каквото и да идва срещу теб, важно е как ще му отговориш.

Историята не свършва дотук. Имаше концерт, на който български бардове пяха песни на Булат Окуджава и по стихове на Валери Петров. Булат  Шалвович предварително беше отказал да свири, но в края на концерта излезе на сцената и с китарата на Мария Бъчварова, единствено тя бе настроена в руски строй, изпя последните си песни. После програмата за гостите продължаваше в най-луксозния ресторант на града, заедно с присъстващите официални държавни лица.

– А тези момичета и момчета няма ли да дойдат с нас?

– За бардовете има осигурена вечеря на друго място – беше отговорът на организаторите.

– Тогава ние ще отидем с тях…

„Другото място“ беше един работнически стол в завод накрая на града. Върху червено-белите покривки на раета, каквито има във всяко „капанче“ на плажа и по автогарите, лежаха листи със стихове – най-добрата вечеря. За малко часове измина много време, а духът ни бе наситен с топли „добри писма“, стигнали до своя адрес – нашите сърца…

1409125497_5Колко е важно в една крехка възраст да срещнеш човек от „рода на хвърчащите хора“, „по-кристални от звук“, полетели над „балкони с пране“ и „сгурията в двора“. Имаш уникалния шанс оттук нататък винаги да разпознаваш оня „израз на мъдра умора“, който се промъква вражески във времето на усилно растене, в стремежа да подредиш вътрешния си човек, да намериш баланса между инерцията и устрема да заявиш себе си на света. Или да усетиш сладостта от общуването, когато другият срещу теб така ти подава репликата, че няма начин да не отговориш по възможно най-блестящия начин, когато събеседникът ти е партньор, и другар, и усещаш силата му, и се доверяваш на ръката му, при все, че той още изначално пръв ти се е доверил. Неговите слова са точно онова, което си дирил преди да заспиш, и изведнъж намираш думата, която неистово ти е убягвала в лъкатушенията ти, като „златно ключенце“, като бисерче в многотията на ежедневието. Чувстваш се откривател и си преситен със смисъл, точно ти, уникални събирачо на изречения…

Какво още там дириш, остаряло момченце?

– Нещо дребно – му казвам. – Едно златно ключенце.

И сега, когато си мисля за Валери Петров, първата дума, която изплува в съзнанието ми, е „общуване“. Не само защото ни е оставил огромно словесно наследство във всички жан-рове, свързани с думите, не просто защото то е брилянтно като форма и тече като река, необезпокоявана от подводни камъни и изтръгнати от бурята дънери, която увлича читателя в пътуване. Самият негов живот е общуване – с други „летящи хора“, извън конюнктурата в литературата и превратностите на времето, вътре в есенцията на изкуството, където всеки по уникален начин изважда „от раклата“ най-добрите си накити. Валери Петров общуваше с ония „събирачи на изречения“, за които поезията е форма на живот – Уилям Шекспир, Ръдиард Киплинг, Жак Превер, Джани Родари, Сор Хуана Инес де ла Крус, Трилуса, Сергей Михалков, Александър Блок, Борис Пастернак, Миклош Радноти и др. И не само – цялото му авторско творчество – поезия, Петте приказки, пиеси, романи, киносценарии, е общуване – между детето и възрастния, между двамата влюбени, между поета и актьора, композитора, режисьора – в театъра и киното, между автора и читателя, зрителя, и най-сетне – между човека и Бога. Винаги след това се пробужда младостта като духовна територия в живите тела на неговите герои и става възможно розите да започнат своя танц, а ежедневните неща да се превърнат в нещо изключително важно за живота на вселената.

Наричат го „мъдрецът с детско сърце“, с „мисли всякакви на вид“, които стават чудесни под перото. Неговите стихове не са плод на случайно развихрила се емоция или житейска ситуация, а такива, които са съзрявали цял живот, самите те image_big_24393превърнали се в отговор на репликата, подадена от него, като в огледалния щит на Сервантес, където светът е фрагментиран в малки парчета калейдоскопни огледалца. В едното от тях е „синият дом с оранжева ограда“, в другото химикалката като „малка планетка“, през която житейските думи придобиват нов смисъл и светът се подрежда в приказно-вълшебно тайнство. Вещите имат свой живот, приличат по характер на човека с всичките му вълнения, идеи и устременост към идното.

Или още казват за него, че е „брилянтният поет“, който „преде тънко“. Не само защото стихът тече гладко, в изключително точен ритъм и е толкова лесно да се напише музика върху него. Музиката просто прелива от поезията на Валери Петров, най-често в ритъма на валса. Спомням си, че тогава, малко преди нашата среща в Димитровград, когато работех върху музиката на неговата сатирична поема „Хождение по буквите“, мислех си, че този, който мисли в 3/4, задължително е добър човек. Толкова добър, че дори катериците приемаха орехи от ръката му от перваза на дома му. Валсът е желание за общуване – мъжът прави крачка наляво, после две вдясно, а жената го следва. Лицата им са близо и си говорят без думи… Колкото до „Хождение по буквите“, поемата винаги е била за мен „копче“ за усмивка.

В началото на неговия творчески път, обаче, неговата поезия се приема от новата власт унищожително критично, с директни обвинения във формализъм, песимизъм и декадентство, обявена за „интелигентска”, „упадъчна”, „възкресяваща отдавна преодолени настроения“. През целия си живот поетът остава във вечен конфликт със системата като свободен човек, който няма нужда някой да му „дава“ свобода.

„Не съм привърженик на каноните. Изкуството винаги е било антипод на строгите правила и, ако става дума за отношението ми към свободния стих, ще ви кажа, че макар сам да не мога да пиша по модерному, мисля, че не във формата е въпросът. Зная толкоз много чудесни неримувани стихотворения, а и какво значи това „по модерному“? Ако е за римата, то тя не е известна нито на римляните, нито на гърците. Друг е въпросът за употребата на мръсни думи в стиха, на изкуствената енигматичност, на писането „каквото ти падне“ и на хвърлянето прах в очите на читателя – тук съм и възмутен, и отвратен, и отчаян за бъдещето на поезията. Това са явления, които само отварят вратата на изкуството за графоманията и я затварят пред читателите на поезията, които и без това стават все по-малко и по-малко. Това чудо е, разбира се, глобално. Но у нас добива – отгоре на всичко – и вкуса на отблъскващ папагализъм. Дано не трае дълго!

Валери Нисим Меворах е роден в семейство, където има особена почит към думите. Бащата на поета – проф. д-р Нисим Меворах, е бил декан на Юридическия факултет на Софийския университет, един от най-изтъкнатите представители на адвокатската гилдия за времето си. По време на Втората световна война той и съпругата му Мария Петрова приемат протестантството в Евангелската църква на ул. „Солунска“ в София.

След войната бащата става пълномощен министър в Посолството на България във Вашингтон (първи с този ранг от страната ни), а като представител на България в ООН, участва в изработването на конвенциите в Хага. Известно е, че пише книга за Яворов, а години по-късно неговата внучка Бояна Петрова създава книжарница „Нисим“ на името на своя дядо в центъра на София. На витрината е изложена старата пишеща машина Continental, закупена през трийсетте години от стария Нисим, семейна реликва, на която може да се пише едновременно на кирилица и латиница.

Възпитаник на Италианския лицей, само 15-годишен, Валери Петров вече печата първите си стихове в сп. „Ученически подем“ и е издал първата си поема „Птици на север“, посветена на съветския арктически изследовател Иван Папанин и неговия поход към Северния полюс. Една година по-късно издава романа „Към полюса“, за пътешественика от италиански произход Умберто Нобиле, два пъти прелетял над Арктика с дирижабъла си. И двете издания са подписани с псевдонима Асен Раковски, което става повод за унищожителната антисемитска рецензия, публикувана в плевенски вестник: „един евреин се е осмелил да присвои името на великия революционер Георги С. Раковски”! По спомени на литературния критик Георги Цанев, под чието ръководство излиза лявото списание „Изкуство и критика“ и където младият Валери намира място като сътрудник, именно тогава поетът приема фамилията на майка си и започва да се подписва като Валери Петров, „защото тогава беше трудно да се печата с име на евреин“.

„С новото име Валери напечата в „Изкуство и критика” през 1943-та – най-страшната година на фашизма – антифашистките поеми „Палечко” и „Juvenes dum sumus“… Свидетел съм колко усилия струваше на поета да търси нови средства и изрази, за да минат поемите през цензурата”  

Академик Георги Цанев

01(1)(1)В края на войната Валери Петров завършва медицина в СУ, после служи като лекар във военна болница и в Рилския манастир. Същевременно работи в радио София и като военен кореспондент на в. „Фронтовак“, заедно с Радой Ралин. В годините на новата власт поетът е сред основателите и зам. главен редактор на в. „Стършел“, става аташе по печата и културата на българското посолство в Рим, което му дава възможност да бъде делегат на различни форуми в Америка, Швейцария и Франция. Неговият по-нататъшен житейски път минава през Студия за игрални филми „Бояна“ и издателство „Български писател“.

radoy_ralin i valeri petrov
Валери Петров и Радой Ралин

Любопитен факт е, че филмът „Точка първа“ (1956) със сценарист Валери Петров и режисьор Боян Дановски е първият български цветен игрален филм. По сценарии на поета излизат по екраните едни от най-хубавите филми в българското кинопроизводство: „На малкия остров“, „Първи урок“, „Слънцето и сянката“, „Васката“, „Рицар без броня“, „Един снимачен ден“, „Откъде се знаем?“, „С любов и нежност“, „Йо-хо-хо“, „Разходки с ангела“, „Театър, любов моя“, „Всичко от нула“, както и сценариите за анимационните филми „Приказка за боровото клонче“, „Гръмоотводът“, „Гордата лампа“, „Главозамайване“, „Вариации върху стара тема“, „Меко казано“ и др.

Сюжетът на филма „Слънцето и сянката“ с режисьор Рангел Вълчанов се развива на варненския бряг, където Валери Петров прекарва детските и юношеските си ваканции. Неговата майка с италиански произход – учителката по френски език Мария Петрова, е от Варна и поетът посвещава на морето най-вълнуващите си стихове. „Варна беше гнездото на детското ми щастие“… Толкова поезия и красота има в този филм! Човек има чувството, че гледа филм на Фелини. И пак в съзнанието ми се появява думата „общуване“, което в годините без интернет и мобилни телефони носи друг заряд с топлото човешко присъствие и доброта. Общуване между двама, които се обичат, които като две „златни струни“ изпращат своя вик: „SOS! Ние се обичаме! Спасете ни, хора!“ Общуване между хора с различна култура, общуване между поколенията, в което прозира онзи тъжен рефрен от фейлетоните на Зощенко: ние, по-възрастните, няма какво да ви оставим, освен олющените си квартири и страховете си, затова ни пожалете и си идете…

valeri_petrov– Защо умряхте? – той попита.

– За Красотата – казах аз.

– А аз за Правдата, – той каза.

Сестра и брат сме ний тогаз…

Емили Дикинсън

(от филма „Слънцето и сянката“)

_vaL1bВ „Рицар без броня“ на режисьора Борислав Шаралиев отново е застъпена темата за общуването между възрастни и деца. Малчуганът с дървения меч и картонената рицарска броня стиска в ръцете си кристала, подарен от вуйчо Георги, единственият човек, с когото се разхожда и открива толкова интересни неща в театъра, в печатницата на вестника, във филма, който гледат заедно. Кристалът на добротата, откривателството, чувството за значимост, чудото на човешката близост.

В „Йо-хо-хо“, филмът на Зако Хеския, надеждата отново се ражда в общуването – каскадьорът, който разказва приказка на малкото момиченце. Въображение и реалност се смесват в едно, през ясновиждащите одухотворяващи очи на детето. Диалогът „деца – възрастни“ е запазена марка на Валери Петров, по-късно ще го видим и в неговите великолепни „Пет приказки“. Общуването между тях обогатява нравствената индивидуалност и на малките, и на големите, разкривайки колко е хубаво да правят нещо заедно, съвместно да градят общ свят на ред и уют, взаимно утвърждавайки се.

_vaL1аВалери Петров започва да пише приказки след раждането на своите внуци. „Имало едно време“… и започва чудното пътешествие в света на фантазията. От „пъстрите ракли на детските дни“ поетът изважда мъдростта на детството: „Бяла приказка“, „Копче за сън“, „Меко казано“, „В лунната стая“ и „Пук!“ – всички те превърнати в детски мюзикъли и  многократно поставяни по българските сцени. Именно те му носят Номинация за нобелов лауреат за литература.

„Тази книга за тебе е, мило дете,

най-послушно от всички дечица.

В нея има пет приказки – по една за петте

пръста на твойта ръчица“.

Момент от спектакъла Пук по Валери Петров на държавния куклен театър Бургас.
Момент от спектакъла Пук по Валери Петров на държавния куклен театър Бургас

Съвсем наскоро беше премиерата на последната анимационна екранизация на „Пук!“ от Анри Кулев. Децата днес са затрупани от американските супер технологии и агресия в детските филми, ще успее ли малкият зрител да види красотата в общуването между Лили и Хрили на морското дъно?! Техният автор, който изначално носи добротата в себе си, вярва в детските послания и винаги е казвал, че е преди всичко „поет на надеждата“, на „добрите писма“, които преодоляват всички прегради между хората. Поетът непрекъснато разсъждава върху доброто, което в наши дни върви с представата за слабост и безсилие пред яростната агресия на злото. Припомняйки си статия в списание още от съветско време, той неведнъж цитира един анализ за пещерните хора, според който в най-дълбока древност е побеждавало племето с най-голям брой жертвоготовни хора.

Със съпругата си на пътешествие в любимата Италия СНИМКИ- АРХИВ НА СЕМЕЙСТВОТО
Със съпругата си на пътешествие в любимата Италия

Валери Петров е един от четиримата членове на Съюза на българските писатели, които отказват да подпишат декларацията срещу Нобеловата награда за литература на съветския дисидент Александър Солженицин, което му струва изключване от БКП и забрана да публикува творбите си. Оказал се „извън борда“, започва големия преводачески период на поета – в продължение на четири години в началото на 70-те, той превежда пиесите на Шекспир и неговите 154 сонети, както и произведенията на световно известни писатели от цял свят. Точно тези преводи по-късно му носят отличието Кавалер на ордена на изкуствата и литературата на Франция.

valeri_petrov_katerichka- Иво Хаджимишев„В самия себе си човек трябва да влиза въоръжен до зъби. Имах мечта да имам часовник. Сега имам часовник, но нямам мечта. А смехът в литературата винаги ме е привличал – превеждал съм немалко близки до хумора стихове на автори като Киплинг, Превер, Родари. Да си дълбок и весел – това е чудесна комбинация! Когато бях по-млад, често гледах постановките по мои текстове и лекичко се ядосвах, че шумът на децата в залата пречи да се чуват текстовете ми. Колко глупаво съм разсъждавал – та нали всичко това съм го написал именно за тях.”

Пред дома на Шекспир
Пред дома на Шекспир

Валери Петров е свързан завинаги и с българския театър. Пиесата „Когато розите танцуват” е написана специално за Сатиричния театър, в която отново темата е пробудената младост. Написана е в началото на 60-те години и представлява опит за импровизация. Именно така – „Импровизация“ се казва и още една пиеса, написана за същия театър в съавторство с Радой Ралин. Двамата тълкуват думата широко – естетически, като поведение, философски, идеологически. Всъщност, тя е първият опит за сценарен текст на импровизационно представление, с цел бягство от задължителните естетически постулати.

„Театър, любов моя“, една пиеса, с която дълбоко съм свързана. Това беше и моята последна среща с Валери Петров, и лебедовата песен на един малък провинциален театър, който желаеше именно с нея да спре да бие сърцето му, преди т.нар. театрални реформи насила да унищожат тази институция, преодоляла превратностите на времето и останала жива дори в годините на робство. Това, което румънските власти не можаха да изтръгнат – театралния живот в Силистра, стори го българската власт. Така от сцената за кратко прозвучаха съкровените стихове и песни от „Театър, любов моя“. Едва ли някой толкова дълбоко ги е преживявал, колкото групата актьори, чийто живот е минал на сцената, разделяйки се с нея завинаги. И както двете героини от пиесата не могат да направят разлика между живот и роля, така и зрителят не можеше да разбере докъде свършва ролята и къде започва животът.

 

Masalitinova-Slavova
Таня Масалитинова и Славка Славова в „Театър, любов моя!“

Какво сме ний, хора? Какви сме ний, хора?

Какво е театърът, какво е актьорът?

Защо сме създадени от Господ такива

откак свят светува с душа завистлива?

И лоша такава, и злобна такава,

че не само не можем да живеем без слава,

но когато до теб тя и друг осияе,

то за тебе, за тебе ден черен това е…

Но ний сме и други и е толкова сладко,

макар и за кратко, и макар да е рядко

когато нечакана, необяснима

великата тръпка в миг те обзима –

такава чудесна, такава гореща,

че издига и теб и партньора отсреща

високо нагоре, високо там, дето

сте само вий двама и Бог, и небето…

Какво сме ний, хора? Какви сме ний, хора?

Две души едновременно живеят в актьора.

А когато актьорът е не актьор, а актриса,

душите в него трийсет и три са.

А животът ни блъска, а животът ни мачка

и всеизвестни стават оная глупачка

или оня бездарник… Но кой ти разбира, 

и си вдига палатките, и върви панаира…

И тази заплашва, и онази се моли,

и са толкова малко приличните роли,

и си скубем косите, но, Боже, прости ни,

нали често се случва да играем слугини…

Но ние играем и крале, и кралици,

субретки, герои, злодеи, смешници.

Една друга перука, малко нещо във грима

и след миг лейди Макбет неочаквано взима

лика на Офелия, чертите на Нора…

Какво сме ний, хора? Навярно сме хора

и святост, и низост сърцето ни крие,

защото сме всичко, което сте вие…

Какво сме ний, хора? Обяснете ни, моля,

или тази е нашата единствена роля

и светла, и тъмна – коронната тая,

която без паузи играем до края.

Тази роля – актьор, да, актьори, додето

се пръсне най-сетне и стихне сърцето.

И букетите где са? И прегръдките – где са?

Завеса, завеса, по-бързо, завеса!…

И завесите падат, и фургонът олеква,

и ликът ни бледнее, гласът ни отеква

и нима, Боже мой, би могъл да опази

механичният запис онзи поглед,

онази едва доловима въздишка, която

сърцата вдигала като пърхащо ято

във викове „Браво!“, във викове „Браво!“

и пляскащи длани…

Какво сме ний, хора? Какви сме ний, хора?

Две души едновременно живеят в актьора.

А когато актьорът е не актьор, а актриса,

душите в него триста трийсет и три са!…

И не само нетрайно е туй наше изкуство,

Но усещаме тайно, 

че от мода излизат прически, костюми,

и не само костюми, но и жестове, думи.

И това ни подсказва, че както са смешни

актьорите вчерашни в очите ни днешни,

тъй и ние с нашто изкуство, уж вечно,

смях ще будим във време съвсем недалечно.

И какво ни остава? Какво ни остава?

Само днешното време, само днешната слава.

Еднодневки сме ний и не ни се сърдете,

че в борби задкулисни умът ни зает е.

Когато кракът ни само стъпи на сцена,

душата ни става изведнъж просветлена,

възвишена, прозрачна, звънтяща в простора

и способна да прави от хората хора…

Из „Театър, любов моя“

 

 

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева е икономист. Поет, композитор и драматург, автор на музика за театрални спектакли.
Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*