Джулай морнинг¹

в Брой 3/2022 - Да оставаме хора/Християнство

Слънцето се беше вдигнало високо. Нещо обичайно за юлско утро. Очертаваше се поредната неделя, през която жегата ще властва. Неделя, в която плажът в курортния град пак щеше да се пука по шевовете. По полупразните утринни улици периодично – като по някакво странно разписание – преминаваше автомобил. Някои ранобудни собственици на домашни любимци изпълняваха мисията си, къде вглъбили се в смартфоните си, къде с още неразсънени очи, водени от обонянието на собствеността си.

…И когато дойде юли, нещо става с мен…“ си спомни отец Петко рефрена на позабравена естрадна песен, докато бързаше към храма, избирайки сенчестите места на тротоара. „Ах, тези помисли… Господи, помилуй!„, събуждаше се и вътрешната борба в него. Днес той беше помощник на дежурния свещеник. Какъв ден ли го очакваше? „Потен„, отговори си сам. Това навя спомен за предишния митрополит. „Свещеникът има пет работни и два потни дни“, казваше с неподправеното си чувство за хумор незабравимият владика.

Отец Петко беше почти на метри от храма, когато камбаната отекна във все още неразбудената централна част на града. По древен обичай се отправяше покана за начало на Богослужението. Започваше Утренята. Е, съвременният човек не се трогва току-така. Вниманието му е обсебено от много разнопосочни – и в повечето случаи излишни – интереси.

Пред храма беше все още пусто. Професионалните просяци не бързаха да идват рано. Въпреки необразоваността си те имаха изключителната инстинктивна дарба да изграждат здрава хватка в немалък радиус около храма и с орлов поглед да преценяват потенциалните си… „дарители“. А през неактивния туристически сезон, когато обектите им, а и субектите, за просия намаляваха – отец Петко беше убеден, че всички възможни „точки“ в града са ясно и предварително разпределени – групата на просещите създаваше своеобразни пропускателни пунктове за преминаващите в градинката около храма.

Прекрачвайки прага, полуразсъненият свещеник беше пресрещнат от сърдечната свещопродавачка. Лиляна се изстреля от тясното пространство, фиксирано с надпис на вратата „Забранено за външни лица“, и поиска благословение. Когато започна работа в храма, държеше отец Петко да я благославя сутрин, но да не ги разделя прагът – или вътре в теснотията, или в притвора. Какъв ли е коренът на това суеверие – хората да не се ръкуват, а ето и да не се благословят, „през прага“? Така и не успяваше да го проумее въпреки напредващото си побеляване. Добре че Лиляна го преодоля…

Храмът беше почти празен. Клиросният певец бодро четеше Шестопсалмието. Две жени на преклонна възраст вече бяха заели места на столовете. Те бяха от онези, коравите. Днес са почти изчезващ вид… Дето са преживели не „две и двеста“, ами „две хиляди и двеста“. Отец Петко асоциираше такива достолепни старици – облечени скромно, немощни физически, но изпълнени с живец, с плам в очите – със своите баби. По-рядко, но се срещаха и мъже на достолепна възраст.

В храма вече бяха дошли също и някои от редовните ранобудни енориаши. Стефан, млад мъж на около трийсет, излъчващ доброта, спокойствие и вглъбеност, беше един от тях. Почти нямаше ден, в който да не присъства на богослуженията – обикновено на вечернята през делничните дни, а през почивните и на утринните служби. От известно време пееше в църковния хор, но душата му копнееше, жадуваше – поне така изглеждаше отстрани – за много повече. Такава „характеристика“ му беше направил отец Петко.

Радка, около седемдесетгодишна, блага, леко приведена женица, забрадена и облечена винаги в черно, си бе запалила свещите и седнала на стола до колоната. Сякаш криеше зад нея насъбрано количество мъка. Рядко можеше да се види усмихната. Какво ли таеше в „тихата си стаичка“?

Днес отец Петко трябваше да благославя идващите в храма. Застанал на входа, помазваше ги с елей. С напредването на времето заприиждаха все повече богомолци. За някои това беше част от живота – от онзи живот, дето се пише с главна буква. За други – еженеделен ритуал, станал част от битието им – необходима социална комуникация. Трети търсеха, колебаеха се в своята лична несигурност и житейска обърканост, опипвайки плахо почвата под краката си. Четвърти, пети… Всеки от тези, които редовно или почти редовно идваха на неделната Литургия, усещаше, че това е особено време, особено място, особено събитие. Някои наистина го преживяваха! Не един или два пъти споделяха със свещеника своето усещане и въодушевление от преживяното. И всеки със своите рецептори за временното и вечното, най-вече с мерилото на вярата си в Христос, със своята връзка с Него, изградена във времето или в процес на развитие – вървеше неделя след неделя по своя личен, конкретен Път…

През храма преминаваха и хора, само да запалят свещи. Повечето от този „сой“ не правеха и една излишна крачка – от свещопродавницата до свещниците и обратно. Повечето даже и не се оглеждаха – ама може нещо важно да се случва в храма? Или пък може да има някое нововъведение в него? Или пък някой познат да мернат?… Едни от тях съсредоточено вперваха поглед в горящите свещи, умълчани, вглъбени. Може би търсейки да открият някакъв знак?… Други пък, ценейки скъпоценното си време, не се задържаха и секунда, след като си запалеха вощениците. Преди време в църковен сайт някой им беше поставил точно определение – свещопалци. „Дано Господ да им помогне да си отворят очите, да съкрушат сърцата си, да тръгнат по Пътя… Да ги спаси и помилва!„, молеше се отец Петко за тези хора.

С напредването на времето се образува опашка пред свещопродавницата. Някои записваха и имена – да отдели свещеникът частичка на св. Проскомидия, да се помоли за тях и техните близки. Повечето бяха внимателни заради епидемията и спазваха дистанция. Преди година „личният състав“ на енориашите сериозно оредя. Стресът беше неописуем – никой нямаше памет за такива дни и събития. В деня, когато обявиха локдауна – отец Петко си го спомня много ясно – по обяд някой му даде един хляб, за да го даде на беден човек. Нямаше жива душа на площада около храма. До края на деня никой така и не влезе в него. Смразяваща обстановка!… Днес – слава Богу! – е доста по-спокойно. Мнозина вече не се притесняват да целуват иконите. За съжаление, има хора, които го правят с маските… „Абе, хора, с маската ли целувате детето, внучето, съпруга/та си?“ Понякога отец Петко им задаваше този въпрос. Но знаеше, че много от хората са разколебани, объркани, някои дори лабилни.

Добро утро! Как сте, Ваше Благоговейнство?“ Людмила, слаба, деликатна женица в пенсионна възраст, с доста богословски познания, се отнасяше винаги любезно и с уважение към свещениците, спазвайки каноничното обръщение. Живееше бедно, но никога не я беше чул да се оплаква, нито пък да споделя за личните си несгоди. Май друго нищо за нея отец Петко не знаеше.

С прииждането на повече хора и шумът под купола нарастваше. Поздрави, въпроси, коментари, ахкане, охкане… Телефонни мелодии от различни музикални жанрове също допълваха нарастващата какофония, която на моменти надделяваше над молитвата. „Ох, народе Божий – ах, ах…„, таеше негодувание в себе си. „Ама така е, защото не ги учим, не ги подготвяме – църковният термин „катехизиране„² звучи направо скандално за нас, бг християните! В нашата градина е топката„, разсъждаваше отецът, докато посрещаше поредния мирянин.

Помазва се Божията рабиня Василена за здраве, живот и спасение!“ Понякога допълваше „и за дръзновение по пътя към Царството Божие!„, но някои се опулваха, чудейки се за какво иде реч и затова подбираше молитвените пожелания. Василена беше студентка по медицина. Бесарабска българка. Не идваше редовно в неделя. Отец Петко я запомни преди няколко години, когато тя усърдно се молеше на колене по време на св. Литургия в продължение на седмица за болната си майка. „Направо си я измоли„, не без вълнение се връщаше той към оная седмица, когато беше операцията. През живота му такива хора се брояха на пръстите на ръцете. Готови да отидат накрай света, готови на саможертва, мотивирани не само от житейски обстоятелства. Но най-вече от чувството, от желанието да дарят любов! Да даряваш от дълбината на сърцето си не е само велико и щастливо, но и неповторимо, уникално преживяване…

Служещият свещеник отвори царските двери, както по църковному наричаме централните врати на светия Олтар. Предстоеше да се прочете утринното евангелско четиво. Отец Петко спираше да помазва и се съсредоточаваше върху Божието слово. За съжаление имаше такива, макар и малцина, които продължаваха и през това време своите „ритуали“ – обикаляне пред иконите, палене на свещи… „А нали – или поне така би трябвало да е – идваха заради Христос в храма? Нали Той ни говори от Евангелието? Нали това са Неговите думи към нас призоваващи, учещи, подпомагащи, утешаващи, благославящи…

След като прочете утринния евангелски текст, свещеникът бавно и внимателно изнесе Евангелието и го остави на аналой в центъра на храма, за да му се поклонят. Бързо се подредиха – традиционно първо мъжете, после жените. Когато преди години дойде да служи в този храм, отец Петко забеляза, че мъжете се подреждат в дясната половина, а жените – в лявата, с малки изключения. Древна традиция, но днес изгубила смисъла си. „Ако хората знаеха отговора на въпроса защо така е редно, може би щяха да се поинтересуват и за основния смисъл на богослужението…

Храмът почти се изпълни. Преди време – след поредното поклонническо пътуване – отец Петко раздаде, пак на неделна Литургия, около сто и петдесет малки икони на всеки, влязъл в храма. Така придоби обща представа за приблизителното число на черкуващите се тук. Ето го и Димитър. Млад, спокоен мъж, деликатен, дори малко затворен на пръв поглед. След като преди години изповедникът му напусна епархията, започна да се изповядва, да разкрива душата си пред отец Петко. Неотдавна му сподели за лична семейна драма, оставила дълбок отпечатък в живота му.

„Слава Тебе, показавшему нам Свет!…“ Певците подеха Великото славословие. Усети се сериозно, разтърсващо топуркане. Хористите бързаха да се качат на балкона. „Абе, то бива човек да не се усеща къде се намира и как (не) трябва да се държи…„, възнегодува помощник-дежурният свещеник.

А, Елисавета! Преди да се качи на балкона, самотният алт на хора (след началото на пандемията остана само тя от алтите) винаги идваше, за да бъде помазана от отец Петко. По очите ѝ личеше, че изпитва известна симпатия. Във времето бавно и последователно правеше своите крачки към Него. Сложни житейски обстоятелства беше преминала и по Божия промисъл се озовала в църковния хор. Отдаваща цялата си енергия, цялата си душа за всичко, с което се захващаше. Емоционална, енергична, като повечето рускини, които отецът беше срещал през живота си. Асоциираше я също и с образ от старите съветски филми за Втората световна война, които той много харесваше през юношеските си години…

„Благословено е Царството на Отца и Сина, и Светия Дух!“ Храмът притихна. Дори и телефоните сякаш се сепнаха. Започна светата Литургия. Лимасолският митрополит Атанасий пише в една от статиите си: „Трябва да ходим на Литургия, дори да стоим там като пънове!…“ Ех, ако можехме малко поне да се вглъбим в тази служба, да усетим, да преживеем това общо дело (гръцкото значение на термина Литургия). Общо дело между Бога и човека! Между Твореца и творението Му! Да поискаме да бъдем в Царството Му! Да бъдем чеда Божии!… Поне – да бъдем!… Да бъдем не просто хора, а човеци! Със сигурност животът – и тук, и вовеки – щеше да е съвсем друг!

Каква красота, каква дълбочина има във великата ектения! В тези дълги прошения е вложена любящата молитва на Църквата за целия свят, за всеки човек, за всяка човешка потреба. Сега, във време на пандемия, в тази ектения се добавя и молитва за Божията милост към нас, грешните люде, за прощение и избавяне от това зло. „За да чуе от светия Си храм нашия глас и изцери смъртната болка, която ни е обхванала, и да изсуши потоците беззакония, които ни смущават, на Господа да се помолим…“ На всички тези моления от страна на свещеника Божият народ – а в конкретния случай хористите – повтаря само: „Господи помилуй!“. Да просим Божията милост е равносилно на това да искаме Неговото Царство. Затова и верните се задоволяват с това моление, тъй като то обхваща всичко!

Междувременно някои от редовните енориаши се включваха тихомълком към лаоса – термин, използван в богословската литература – т.е. към Божия народ. Отец Петко знаеше, че някои от редовно закъсняващите се грижат за болни свои близки, други идваха след нощна смяна, а за трети това беше норма… Е, различни сме. В много неща се различаваме – в отношението, във връзката ни с Христос също… „Икономи́ята е безценно средство за наставление, проява на търпимост, отношение на любов, за насочване на верния да върви по Пътя. Но докога? А кога да се приложи акриви́ята? Тя за кого е?…„³ Въпроси, на които често му беше сложно да си отговори, да прецени и затова винаги се молеше Богу да го просвети.

Служещият свещеник се поклони пред Евангелието и отвори дверите. Предстоеше да се извърши Малкият вход. Проявяването, проповедта на Богочовека – това символизира издигнатото Евангелие, а свещта, предшестваща го – спомена за делото на Предтечата, проповедта на св. Йоан Кръстител. Когато не служеше, отец Петко се опитваше освен да се моли, и да съпреживява тези събития. Да се „телепортира“ във времето. Да се пренася в пространството – там, в древната Палестина, в онова старо време, обърнало хода на световната история. С остатъците на наивността на неофи́та⁴ – онова новоначалие, изпълнено с прилив на благодат в сърцето и душата, преживяно преди години, което никога не можеше да забрави! – но и с вярата, подкрепена от опита, от докосванията свише през годините, се стараеше да съпреживява отново и отново, да бъде участник в Благословеното Царство…

Горе-долу от това време на Богослужението рядко някой дръзваше да обикаля и прави „метани“ пред иконите. Е, има и такива, дето „ни се карат, ни се водят“ – индивидуалисти, концентрирани около себе си, около собственото си съществуване. Застават пред някой от централните аналои и „съсредоточено“ се молят. Дори и когато се чете Евангелието, т.е. когато Бог говори на човека, един такъв човек си намира друго по-важно занимание. Братовчеди на „свещопалците“… Но и за техните души има шанс – до последния миг от временното им битие. Даже и след това Църквата дава шанс!…

„Премъдрост! Да застанем прави!“ Свещеникът, застанал в центъра на храма, издигна Евангелието. „Прави!“ – едно предложение, едно увещание. Един призив, дори, да застанем в готовност пред Бога с благоговение и голяма ревност. Белег за това – поне външен – е нашето тяло. Предстоеше да се прочете апостолското четиво и литургийният евангелски текст. Апостолът – както за по-кратко наричаме в Църквата новозаветния текст – понякога, дори често, е недооценяван. „Една от причините за това, разсъждаваше отец Петко, е начинът на кадене по време на четенето му.“ Ако свещеникът „се вдъхнови“ с кадилницата, вдига такава шумотевица, достатъчна да заглуши четящия. Както и обратното – ако последният си чете „на носа“, се обезсмисля слушането на тези кратки, изключителни, боговдъхновени, подкрепящи по пътя на спасението слова на светите мъже от първи век – апостолите.

„Ще се чете из светото Евангелие…“, призова служещият. Сякаш нарочно точно тогава, като по предварителна уговорка, зазвъня телефон. „Уф, пак ли?„, въздъхна свещеникът. Да, има по-възрастни хора, които трудно успяват да се справят с технологиите. Но и тук стои въпросът за мотивацията, за желанието, за приоритетите – за това, къде са сърцата ни…

Преди време една жена провокира отец Петко с въпроса: „Защо Църквата не организира курсове (за желаещите да се образоват)?“. „Не е вярно – във всеки храм има такива!„, без да му мигне окото, и́ отговори. Жената се опули невярващо и се отпусна, едва когато и́ обясни, че всяка неделя по време на св. Литургия се чете точно определен текст от Евангелието и впоследствие обичайно се тълкува от служещия духовник. Колко неща може да научи човек, стига да поиска да си отвори ушите… Различните проповедници разглеждат от различна гледна точка текста и така през годините човек може да трупа, да събира в съкровищницата на сърцето и душата си. А после (може) да отвори този своеобразен сейф и да инвестира тези богатства по пътя си, за да не стоят неизползвани, както в Притчата за талантите.

Когато служеше в неделя, отец Петко проповядваше веднага след прочитане на евангелския текст – хем докато е още „прясно“ в умовете на хората, хем и спазвайки древната традиция. Доколкото беше запознат, проповедта в края на службата е от по-ново време – може би с идеята да я чуят и закъсняващите…

В Евангелието има блестящи мисли, но не само това е важното. В евангелските притчи се съдържат ярки художествени образи, на които човек може да се наслаждава като на талантлива проза и поезия, но не това се иска от християнина. Ако четем Евангелието само заради интелектуалната или емоционалната наслада, нашето четене е безполезно. Единствено плодотворно то ще бъде, ако четем Евангелието с живота си, с делата си.

„Добро утро!“, поздрави Жечка. Жена в пенсионна възраст, от старите енориаши, ама от тези, дето са „тука има, тука нема“. Отец Петко се бореше с осъждането. Голям грях с корен гордостта, разбира се, особено актуален в днешното модерно време, който сякаш е станал част от нашата природа и бит. Опитваше се да намира винаги причина да бъде снизходителен към хората, но понякога му беше трудно да ги разбере. „Хем толкова грижи, проблеми, изпитания имаха, хем не идваха в Божия дом. На какво и на кого се надяваха? Това, нашето – преди време беше разсъждавал отецът – е борба на живот и смърт. Всъщност, за Живот!

Следваше ектения, наречена сугуба, т.е. удвоена, с удвоено молитвено усърдие – затова и трикратно се припява „Господи, помилуй!“ – и приключва т.нар. първа част от Литургията. На оглашените – тези, които се подготвят за св. Кръщение. За огромно съжаление днес в нашата поместна Църква тази практика липсва. И затова берем горчиви плодове…

Херувимската песен – величествено и въздействащо песнопение! Подготвя ни за предстоящото събитие, но най-вече за нашето лично участие в него: „… Нека сега да отложим всяка житейска грижа, за да приемем Царя…“, казва служещият с издигнати ръце. Подготвя ни и ни подканя за срещата ни с Христос сега – да бъдем участници на св. Трапеза! За срещата ни утре – да бъдем част от Царството Му! Следва Великият вход – свещеникът, преминаващ през храма със светите Дарове, символизира пътя на Христос към Йерусалим, където трябвало да се пожертва. Възседнал ослето, Той влязъл в Светия град, придружен и възхваляван от множеството. Някои от верните знаят смисъла на Великия вход. Други пък се опитват да пипнат свещеника за фелона⁵, без да осъзнават, че рискуват да го смутят.

А, ето още един член на Църквата се присъедини. Бъдещият първокласник Петър, придружаван от баба си, влезе, чевръсто „сканирайки“ с очи всичко и всички в притихналия храм. Отец Петко го помни от мъничък. Още беше в бебешката количка. „Ам, ам!“, се провикваше с все сили по време на службата, за да напомни, че е дошъл да вземе св. Причастие… А наесен щеше да седне на ученическата скамейка. Колко бързо се изтъркулва времето! Утре, вдругиден ще започнат за него и по-сериозните изпитания, ще има типичните житейски изкушения. Дано остане завинаги в Кораба (Църквата), пътувайки към Спасителния бряг!

Свещеникът попита бабата на Петър къде е Павел – братчето му. С родителите им отишли да се черкуват в друг храм, защото трудно ги удържали двамата. Да, здрави и будни деца са двете братчета с апостолски имена. Но и за родителите не е никак лесно. През първите дванайсет години – казва старецът Порфирий Кавсокаливит, вече канонизиран за светец – родителите трябва да говорят на децата за Бога. А след тях да говорят Богу за децата – т.е. много да се молят! Да не ги тормозят, да не им досаждат, принуждавайки ги да се черкуват. Преди време отец Петко беше чел за сериозен проблем, диагностициран в Руската църква. Психолозите го означили с три букви: ДВР (дети верующих родителей). Деца, чиито родители насилствено се опитвали да ги въцърковят, тоест с принуждение да ги направят християни. Когато пораснат, когато поемат своя самостоятелен път, те не желаят по никакъв повод да припарят до храма, дори само да запалят свещ…

„Дверите, Дверите, в премъдростта да внимаваме!“, призова служещият свещеник. С това сякаш ни каза: „Отворете широко всички врати, т.е. вашите уста и уши, ума и сърцето, за истинната мъдрост и всичко възвишено, което научихте и повярвахте за Бога. И така, постоянствайте с ревност и внимание“. Тогава Божият народ – тоест всички верни – високо започнаха да произнасят Символа на Вярата: „Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец…“

Отец Петко се разсея за миг. Загледа се в стоящото пред него тържествуващо множество: „… Вярвам и в един Господ Иисус Христос, Синът Божий…“ Мнозинството бяха с гръб към него, но на някои различаваше профила. Повечето ги познаваше сравнително добре. Знаеше част от пътя им, довел ги в храма. Ето го Борис. Отскоро идваше на неделната служба. Неотдавна му довери, че измолил по време на Литургия болната си съпруга. Която лекарите били отписали… Свещеник му казал да иде и да се моли за нея по време на св. Литургия. И ето – тя оздравяла! Оттогава Борис не пропускаше неделна Литургия. Лъчезара, прокурорката, съсредоточено се молеше за задомяването на сина си. Дарина, лекар-офталмолог, пък се надяваше по-скоро да сключи с дългогодишния си приятел брак, който все се отлагаше. Панайот, преводач от сърбо-хърватски, на предпенсионна възраст, винаги стоящ до колоната от „мъжката“ половина, рядко можеше да се забележи да общува с някого. Тази година се изповяда за първи път. София-Мария – която отец Петко венча в старините и́, понякога искаше от него интересна книга на православна тематика. Младият, но вече прошарен многодетен баща, Златин, главен асистент в един от местните университети, с когото отец Петко много обичаше да разговаря на най-различни теми – политика, икономика, спорт, имаше желание да запише задочно магистратура по „Теология“. Всеки, със своята вяра, мотивация, потребност и отдаденост беше участник в този път – Път към Вечността…

„Вярвам в едната свята, съборна и апостолска Църква…“

Казваме го, ама дали го разбираме, дали го вярваме?… Дали осъзнаваме, че в Църквата сме заедно с апостолите, с мъчениците, с обичаните от нас святи мъже и жени, с обикновените хорица, преживели своето временно битие с вярата и с очакването да се срещнем с Богочовека?…“ Разсея се. Отец Петко знаеше, че сега не е време за богословски размисли…

Радосвета смутено се приближи: „Добро утро! Честит празник, отче!“ Не се почувства комфортно поради закъснението си, че точно отец Петко благославяше днес. Преди време той и́ подари будилник за рождения ден с ясен подтекст. Но не даде резултат. Трудно се справяше, разкъсана между амбициите за кариера в областта на правото, тежестта на домашните задължения, живеейки в конкубинат⁶, и кипящата ѝ младост. А отецът много ѝ се радваше. Колко млади хора имат дори тази слаба, но непрекъсваща, като на Радосвета, връзка с Църквата? Е, това не ѝ го показваше открито, а по-скоро я подтикваше, провокираше я да я заздравява, да надгражда, но без особен ефект. Засега…

Евхаристийният канон. Кулминацията. Тайната вечеря! Сионската горница. В ония диви времена… Завещанието на Христос към учениците Му. „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое…“, издигна служещият Чашата и Дискоса. – „… принасяме на Тебе за всички и заради всичко!“ Църквата призовава всички верни да се молят в този момент. Дори и да са проспали цялата служба, дори и да са дошли в последния момент, каквито и грижи да имат, в каквато и житейска драма да са, точно сега да се молят Богу! Да слезе Св. Дух и да освети хляба и виното. Да ги „преломи“, за да станат те Тяло и Кръв Христови. За да (могат да) пристъпят верните малко по-късно. Да станат участници в Тайната вечеря! Да „седнат“ на Трапезата! Да станат едно Тяло Христово! За да извършат общото дело! Приемайки част от Него, Бога, Изкупителя ни. За дръзновение по Пътя към Царството, за опрощение на греховете, за Вечен Живот!…

Всичките ни успехи в живота, всичките ни малки и големи победи, радости и т.н., както и всичките ни загуби и неуспехи, не могат да натежат, да надделеят по значимост в съприкосновението със Спасителя, в Богообщуването!

В Служебника има молитви от Литургията, за които пише, че свещеникът ги чете тихо… Преди време отец Петко посети манастира в Есекс, Англия, основан от св. Софроний Сахаров. В едно от Богослуженията неговият ученик, о. Захари́ас, бавно четеше на висок глас всички тези т.нар. тихи молитви и въпреки че не разбираше нито гръцки, нито английският му беше перфектен, преживяването за отец Петко беше неописуемо и незабравимо. Оттогава, когато знаеше, че има подготвени хора да приемат Христос, той винаги четеше на висок глас молитвите от Литургията на верните. „На Тебе поверяваме целия си живот и надежда, човеколюбиви Владико, и просим, и молим, и умоляваме: удостой ни да се причастим с Твоите небесни и страшни Тайни…“ Толкова дълбоки, вдъхновяващи думи, как да не се трогнеш… Как да не откликнеш на тази покана, на този зов? Имаше богомолци, които се вдъхновяваха и споделяха с него радостта от почувстваното, от преживяното, а и най-важното – мотивираха се да променят по нещо в живота си.

За миг юлски слънчев лъч заслепи отец Петко. През армирания прозорец слънцето смути за момент свещеника. В това време Анджела, двегодишно сладурче, строго и сериозно огледа обстановката в храма. Майка и́ разумно я водеше към края на службата, за да не се отегчава мъничката. Напротив, батко и́, който наесен щеше да е осмокласник, идваше преди започването на Литургията, обличаше стихара⁷ си и старателно помагаше на свещениците в олтара.

В този момент Лиляна, свещопродавачката, изтича и даде знак, че иска да говори с отеца. Той излезе в притвора. От траурна агенция се обадили по телефона. Може ли в 13.00 ч. свещеник да извърши опело на новите гробища? По същото време в храма има Венчание. Лиляна конструктивно се опитваше да разпределя ангажиментите в храма и извън него. „Да, потвърди им. Аз ще отида.„, отговори и́ и отново влезе в храма. Понякога си мислеше, че днес храмовете сякаш са заприличали на комбинати за битови услуги… „Поне да разпространяваме благата вест на днешния „модерен“ човек!„, надяваше се отецът.

Хорът запя „Отче наш…“ Отец Петко не беше фен на западното хорово пеене. Когато той служеше, беше призовал верните да казват Господнята молитва заедно. Всички се включваха! За няколко мига Литургията ставаше наистина общо дело. За съжаление, днес повечето от хората с кръщелно свидетелство не знаят тази молитва. Когато отслужваше Венчание, той и младоженците я казваха заедно. Малцина нямаха нужда от текста. В този тържествен момент отец Петко „се учудваше“, че не я знаят: „Но я научете, за да можете да научите и децата си един ден…“ Опитваше се да използва всеки възможен случай да ги подтикне, да им даде предложение за размисъл, дори понякога ги провокираше. „Пък нека Бог ги води, както Той си знае„…

„Светинята е за светите!“, призова служещият. „Ето Хлябът на живота! Тичайте да се причастите!“ – това е значението на тези думи. Тук под „свети“ се има предвид тези, които се борят да достигнат светостта. Затова християните, ако не падат в смъртни грехове, които ги отделят от Христа и ги умъртвяват духовно, нямат никаква пречка, за да се причастяват.

Може би най-трагичният момент„, си мислеше отец Петко. Днес рядко, ама много рядко пристъпват към Христос т.нар. верни от общността. Какво ли не бе изпробвал, как ли не ги бе провокирал… Идват на Литургия, а пропускат най-важното: Дарът – Христос – Който е всичко! Остават с антидора, в превод „вместо дара“ – нафората. Отец Петко се самоукоряваше и считаше това за един от най-големите си лични неуспехи.

Единственото обяснение беше, че не ги увличаше с живота си – за да предприемат тази решителна крачка. Не беше добър пример! Не подготвяше, не разтваряше душите им към покаяние! А то не е просто съжаление за стореното. Всъщност това е истинско разкаяние, съкрушеност и печал за допуснатите грешки и извършените грехове. Плачейки и скърбейки за отстъплението си от Бога, човек постепенно ще придобие мир, ще си отпочине душевно, ще се успокои. Какво се случва в това време? Умът и сърцето ще придобият друго възприятие на действителността. Ако вчера приоритет са били парите, успехът, славата или нещо друго, днес тези неща вече няма да са интересни, ще престанат да бъдат главна цел на живота. Ще се промени начинът на мислене. Тъкмо в това е същността на покаянието. Иначе човек си остава същият, тоест просто външно извършва добри постъпки. Понякога ние вършим по нещо добро, само за да заглушим гласа на съвестта си.

Докато хористите пееха, верните се отпуснаха. „Както винаги…“ Започваха да коментират, да разговарят, да разрешават неизвестно какви „фундаментални“ въпроси – Божият дом заприличваше на кошер. „Защо е тази профанизация на богослужението?„, отец Петко преживяваше всеки път това разслабление. „Пак е в нашия двор…“ През това време в олтара служещият свещеник четеше молитвите, преди да се причасти сам и да подготви да причастява. Днес Петър и Анджела. И слава Богу, че поне те ще са на Господнята Трапеза!

Със страх Божий, вяра и любов днес пристъпиха децата. Радост за всеки човек е да бъде свидетел на тази умилителна гледка – малкото, невинно, чисто детенце да пристъпи към Христос, да си скръсти ръчичките пред гърдите… Но свещеникът, който го причастява, вижда и очите му! Вижда чистата искра на вярата. Тази искра, която може да запали и разгори сетивата на човека за цял живот. Ако не се опази, може и да изгасне, обрулена от ежедневните житейски ветрове. Чистите, невинни детски очи могат да смекчат и най-коравосърдечния човек! Могат – буквално – да накарат човек да промени живота си! Стига и той да има тази духовна настройка…

„Всякога, сега и винаги и во веки веков!“ – служещият издигна тържествено св. Дарове, за да ни върне отново две хиляди години назад, на Елеонския хълм, спомняйки ни за Възнесението на Нашия Господ. Точно по това време в храма влезе едно семейство. „Тошко и Митко„, отец Петко не беше забравил имената на юношите. Движеха се вкупом – първо бащата, после децата и накрая майката. Винаги държаха да целунат дясната ръка на помазващия ги. Мургави, чисти, спретнати, възпитани. Както и друг път, запалиха свещите си, постояха пет-шест минути и когато бащата се обърна, тръгнаха всички. „Да промисли за тях Нашия Господ и да възнесе душите им в Царството на Отца…„, молитвено ги изпрати свещеникът.

Литургията завършваше. Служещият благослови верните и отправи последната молитва, т.нар. отпуст: „Възкръсналият от мъртвите, Христос, истинският наш Бог…”. Предстоятелят моли Господа да ни спаси по Неговата милост, защото сами по себе си ние нямаме нищо, което да изтъкнем като достойно за спасение. Затова и споменава като ходатаи много светци, предшествани от пречистата Богородица, завършвайки с празнувания за деня светец.

Следваше проповедта. Служещият свещеник собственоръчно извади аналой от олтара, върху който лежаха листите с посланието му. Проповядваше спокойно, но с патос. Подбираше актуални, интересни и същевременно полезни проповеди. Голяма полза може да придобие човек, ако опита – да не говорим ако реализира – да приложи това, което се предлага от проповедника. Има много примери и от Патерика, и от съвремието, на хора, осветили се в резултат от изслушана проповед.

Накрая служещият раздаде нафората. Някои от християните спазваха древната традиция да целунат дясната ръка на свещеника – защото преди малко тази ръка е докосвала пресвятото Тяло на Христа и от нея е било прието освещението. Радостен, утешен, лаосът се разшумя. „Е, сега му е времето – идете на кафе, отпуснете се, поговорете си на воля“ – отец Петко също се отпусна.

По-чевръстите се отправяха към изхода. Други се скупчваха и обменяха преживявания от седмицата, радости, болки, притеснения. В храма продължаваха да влизат още такива „да запалят по свещичка“… Божидара, майка на новоизгряла родна рок-звезда, искаше да се посъветва с отеца. Синът ѝ, израснал в Църквата – отец Петко го помнеше как играеха, как се закачаха след Богослужението с неговия син – сега задава въпроси, които ясно показват вътрешната му обърканост и отдалеченост от Православната църква. Други стояха настрани, изчаквайки, и явно също искаха да споделят нещо. Или пък да изпросят благословение.

Дежурният свещеник излезе от олтара. Предстоеше му нелек ден. Ден, в който трябваше да кръщава поредния младенец, да утешава хора, загубили свой близък, да съединява в съюз на любов млади хора и т.н. И всичко това чрез молитва, чрез призоваване на Божията намеса, но най-вече – чрез изпросване на Божията Милост за пристъпващите в Божия дом. След като излезе и последният енориаш, отец Петко се огледа и отдъхна. „Господи, помилуй Твоите чеда!“ Това беше силата на свещеника, а и на всеки последовател на Христос – да довери в Неговите ръце своя живот, своя път към Него!

Отец Петко застана на изхода. Отпусна се. Погледна меките образи на иконостаса, прекръсти се, мълвейки кратка вътрешна молитва и излезе. Да, днес ще е поредният горещ ден. Представи си как ще припича на гробищата. „Не ти е за първи път!„, опита да се самоуспокои. Обръчът на мургавите съграждани беше разреден – дежурната баба си стоеше на поста, а останалите вероятно се бяха прехвърлили на следващия обект. „И тяхната не е лесна!“ – подмина отецът.

Докато отиваше към кафенето, където се бяха събрали част от енориашите, от паркирал наблизо автомобил се понесе позната мелодия. Клавирът на Кен Хесли, който малко хора днес биха сбъркали. Една песен, преминала през годините, но звучаща актуално точно в днешния ден, най-вече със заглавието си – „July Morning“ на старата рок-банда Uriah Heep. Един от символите на времето, през което израсна поколението на отец Петко.

Той беше отколешен фен на рокмузиката. Когато понаучи малко английски, започна да се заслушва в текстовете на песните. И някои от тях изхвърли от плейлистата си. Заради посланията им. Противоположни на Любовта. На Мира. На Пътя към Него, Небесния Цар! Проповядващи high way to hell…

В песента на Uriah Heep се говори за търсенето на любовта, за просветлението. Вокалът на Дейвид Байрон „търсеше любов в една юлска утрин“. „Ех, колкото по-далеч е днешният човек от Православието, толкова по-трудно ще открие Любовта, толкова повече ще се отдалечи от Просветлението!“ Свещеникът разбираше – често сам усещаше – нуждата от Любов, както и всеки друг човек я чувства. Опитно познаваше объркаността на хората да открият, но и да намерят решимостта да тръгнат по пътя към Бога! Колкото днешният човек е по-близо до Христос, толкова по-лесно и благодатно би преминал през житейските друмища. „Ей къде е храмът, Божият дом, църквата, както също я наричаме. Вода газим, жадни ходим! Ние сме страна, в която трима на всеки четирима декларират, че са православни. Нима не е провал за всички нас, че живеем в толкова егоистично общество, каквото е нашето днес? Объркан е днешният свят…

За миг – като вид жокер, притекъл се на помощ – отецът си припомни част от евангелския текст от тайнството Кръщение: „Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин.“ (Мат. 28:18-20) „Нека ние да си вършим нашата работа, а Бог ни е обещал, че няма да ни остави – отец Петко се ободри. – Ама, разбира се, че Той обича нас, чедата Му! Нали за нас пострада на Кръста. Нали ни изкупи с кръвта Си. Кога Бог ни е оставял?…“ Докато отец Петко размишляваше, вокалът на Uriah Heep „остана на пътя самотен“, търсейки „любовта на най-странните места“…

„Мамо, мамо, искам на люлките!“, нежното гласче на Анжела умоляващо просеше. Тя бе открила на опитно ниво с чистото си сърчице – без ученост, без философстване – Любовта! Трябваше само да остане и да продължи по пътя. Въпреки световните хитрини и кроежи. Да издържи на изпитанията. Да не се откаже. Ако се отклони поради немощ, да се върне отново. Просто да продължи по Пътя! Докато стигне до благословеното Царство на Отца и Сина, и Светия Дух! Останалото са подробности…

_______________________________

Бележки:

¹ July morning (англ.) – юлско утро.

² катехизис (гр.) – обучeние, въвеждане в светотайнствения и богослужебен живот на Църквата.

³ акриви́я (гр.) – тези елементи от християнското учение, които са неизменни, букв. „напълно определен, строг, ясен“. В по-общ смисъл, един от двата способа за прилагане на църковните канони, при което акриви́я изразява изискването за точно съблюдаване на правилата, а икономи́я – изключение от правилото, смекчаване или отмяна на дадено канонично изискване, породено от конкретна нужда в конкретни жизнени обстоятелства. С други думи, икономи́ята засяга практическите последствия на християнската вяра, но никога не прави компромис с Истината.

неофи́т – човек, приел нова вяра, новопокръстен.

фелон – дълга и широка дреха без ръкави, която покрива цялото тяло. Носи се от презвитерите по време на богослужението. Фелонът изобразява багреницата, в която войниците облекли Иисус, за да Му се присмеят. Той трябва да напомня на свещеника за Христовата жертва и за милосърдието Му към нас.

конкубинат – термин от древното римско право (от лат. concubinatus, con=заедно, съвместно и cubo=лежа, съжителствам), чрез който се е узаконявало съвместното съжителство между мъжа и жената, живеещи заедно, но без сключен брак. Днес ние вместо него използваме израза „свободен брак“, но разликата е, че при конкубината са били уточнени някои права, свързани с наследството и материалното обезпечаване на родените от тази връзка деца, докато съвременният свободен брак не е обект на правото.

стихар – богослужебно облачение на свещенослужители и църковнослужители. Представлява дълга дреха (одежда) без разрез отпред, с отвор за главата и с широки ръкави. Носи се от дяконите и иподяконите. Право да носят стихар могат да получат и и псалмопевците и прислужващите в храма миряни. Дрехата символизира чистотата на душата, която трябва да имат лицата със свещен сан.

Дарение за сайта

Latest posts by Отец Петко Добрев (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 3/2022 - Да оставаме хора

Да оставаме хора

В един от текстовете, които ви предлагаме в този брой на списанието,
Отиди горе