Да умеем да чакаме

в Брой 1/2010 - Инжектирай ми любов/Срещи

Интервю с Десислава Пулиева

Откъде започна интересът Ви към борбата със сектите? Защо тази битка се превърна в ежедневие за Вас?

Интересът ми към различните религиозни общности е дългогодишен. Темата ме занимава още от ученическите ми години, защото съм имала познати, попаднали под влияние на секти. По-късно моят интерес ме насочи към историята на различните  религии. Така разбрах, че те имат много отделили се сектантски общности, течения, в които аз години наред се опитвах да се ориентирам. Благодарение, разбира се, на богословското ми образование започнах да изграждам по-ясна представа за многообразието на религиозните форми в човешкия живот. По-късно, във връзка с докотората, който направих, позиционирах своя интерес в тази ниша – инославните и иноверни общности в целия свят.

Изводът, който направих за себе си, е свързан с идеята, че всички хора търсят Бога и всяка религия е един повече или по-малко искрен опит за богопознание.

Но деформациите и проблемите възникват в човешкия живот, когато определени хора имат неблагополучието да попаднат на неточното място и при неточните хора по своя духовен път, защото спекуланти има и в сферата на религията. Това в крайна сметка довежда до социален, не само до личен проблем. Избрах да се занимавам с него професионално, защото решаващ за мен е мотивът да мога да помогна със своите знания и опит. Общувала съм с много хора, които са изпаднали в такава ситуация на зависимост.  Свидетелстването за истината за мен, като православна християнка, е основен дълг. Така се съчетаха няколко елемента: личният ми път, интересите и професията ми. Може да се каже, че интересът ми към сектантските общности е следствие от интереса ми към личностните търсения и самоопределянето на всеки човек в процеса на търсене на отговори на дълбоките духовни въпроси.

Често ли Ви търсят хора с различни проблеми?

Да, постоянно ме търсят. Обаждат се или идват на място. Пишат и от чужбина по електронната поща. Всеки очаква помощ в един много деликатен и труден процес, какъвто е духовният път на човека или на отделното семейство. Има семейства, които вече три години идват на консултация, за да преодолеят един или друг проблем. И преодоляването на проблемите, особено на децата, които са зависими от дадена сектантска общност, ми носи голяма утеха и нова мотивация да продължа работата си в тази сфера.

Наскоро ми се обади семейство възрастни, достолепни хора, чиято дъщеря от десет години бе попаднала в тежка ситуация, заради своя съпруг, който й забранявал да работи и да общува с родителите си, тъй като е лидер на псевдохристиянска религиозна общност, а те са православни християни. Възрастното семейство дойде да сподели, че той вече е променил подхода си. Благодарение на многобройните статии, които сме публикували в пресата и на това, че е усетил обществен натиск, а вероятно и укора на съвестта си. Мъжът разбрал, че се държи неправилно спрямо своята съпруга и променил поведенито си в семейството. Много се радвам, когато мога да помогна на такива хора.

Споменахте деца – колко малки могат да бъдат жертвите на сектите и сектантското поведение?

Един от случаите беше с деца на пет и шест години, принуждавани да медитират без изобщо да знаят какво правят.

Разкажете за себе си  в обикновения живот. Как намерихте вярата и защо избрахте да учите богословие? Ако сега Ви се налагаше да избирате щяхте ли да изберете такава специалност?

Нямам колебание по отношение на своя избор и сега. Щях да се насоча към богословието и днес. Когато завърших Средното музикално училище „Любомир Пипков“ в София ме очакваше професионалния път на пианистка. Но тогава си казах, че в Консерваторията няма да мога да намеря отговори на въпросите, които ме вълнуват. В моя живот всичко стана съвсем закономерно. Дългото търсене и напластяване в духовен план ме доведоха до Богословския факултет. В годините имахме различни преподаватели, част от тях бяха и разколници или такива, които споделят дори еретически убеждения, но все пак смятам, че факултетът бе добро място за човек, който търси Православието и иска да го опознае в неговата същност и в автентичния му вид. Освен това, ако самите студенти имат желание, те могат добре да се образоват там и да научат много, намирайки отправни точки в редица отношения. Аз съм изключително благодарна, че това стана с мен.

След завършването си исках да работя за Църквата. Не можах веднага да намеря начина, по който да го направя, защото завърших през 1996 година, а тогава все още нямаше предмет „Религия“ и имаше сериозни проблеми в българската църква. Но разбира се, нямаше смисъл да се чака и бездейства. Посветих времето си на изучаване на езици, живях три години в Белгия и бях на две кратки специализации в Англия, които ми помогнаха да напредна в личен и научен план. Когато се завърнах в България започнах да преподавам „Религия“ в четири столични училища. Познавам спецификата на преподаването на този предмет, зная колко е трудно и затова сега се старая да помагам на Светия Синод в неговата целенасочена стратегия за въвеждане на предмет „Религия“ в задължителната подготовка на българските деца и ученици.

Извън работата съм обикновена жена, имам две прекрасни дечица, за които полагам много грижи и се старая да направя всичко за тяхното възпитание и образование. Разбира се, живея при много напрегнат ритъм, но се чувствам удовлетворена, защото успявам да служа и на Църквата, и на родината си. Опитвам се да се придържам към примера на нашите майки и баби, които знаеха как да съчетават професията с най-важната роля за една жена – да бъде добра майка и да не жертва вниманието към децата заради други приоритети, колкото и важни да са те.

„Вероучение“ или „Религия“, кое наименование да предпочетем? На какъв етап достигнаха преговорите с държавните институции?

Аз предпочитам да използвам наименованието „Религия“, защото то е придобило гражданственост в Европа и е част от българските и европейските образователни нормативни документи. Освен това Църквата предлага то да има профилни под-наименования, например: „Религия-Православие“, „Религия-Римокатолицизъм“, и т.н. Преговорите с различните държавни институции продължават повече от 19 години. През последните 3 години те текат без никакво прекъсване. Въпреки трудностите, смятам, че ще приключат успешно. Забавянето, според мен, е свързано с излишно презастраховане от страна на нашите политици. Те се страхуват да не би някой да ги обвини в липса на плурализъм и демократичност, ако приемат въвеждането на предмета. Но всъщност Концепцията на Св. Синод е предвидила отстояването на интересите на всички деца в България.

Вярвам, че здравият разум все пак ще надделее, защото и управляващите виждат, че децата ни буквално загиват духовно и физически. Няма друг начин за тях реално да обърнат цялостното си светоусещане, ако не им се предостави  възможност да се запознаят с  християнските ценности по начина, по който Църквата предлага – на конфесионален принцип, защото само той е истински носител на духовно и нравствено преобразяване.

Чисто моралното, абстрактно обучение по религия в етично-философски план не носи очакваните резултати. Доказано е, че конфесионалният подход дава най-добрите нравствени резултати, към което Църквата се стреми. Време е децата ни да излязат от този период на тотална криза и духовна безпътица и да намерят своята опора в посланията на съответните вероизповедания.

Още колко може да се чакат резултати, свързани с преподаването на предмета „Религия“?

Времето, което измина, ме кара да гледам към проблема по различен начин и ще отговоря така: когато Господ Иисус Христос е бил на земята и проповядвал, Неговите апостоли възприемали думите Му за наближаването на края на света твърде буквално. Те не можели да чакат. Искали веднага да бъдат с Него и да вкусят от нетленната радост на вечността. Вероятно си мислели, че са готови за това и че точно такава е Божията воля. Но не са доживели края на света. Казвам всичко това, защото в перспективата на религиозното образование и неговото огромно значение за днешното българско общество ние драматизираме отношението си. И това е напълно обяснимо.

Проблемите с възпитанието, поведението и мирогледното изграждане на нашите деца са изключително сериозни. А знаем, че когато мирогледът на децата не е стъпил на здрава основа и е бездуховен, в зрялата им възраст той им донася твърде тежки проблеми – духовни и житейски.

Въпреки, че този въпрос е много драматичен от гледна точка на бъдещето на България, трябва да умеем да чакаме. Не е лесно да работиш в тази посока, за тази кауза, понякога да ти изглежда, че тя не се развива и да продължиш да се бориш за нея. На всички ангажирани с темата ни се иска проблемът бързо да поеме в правилната посока към разрешаването си. Но мисля, че трябва да надмогнем личната си, емоционалната позиция. Смятам, че въвеждането и навлизането на религиозното образование е цялостен обществен процес, който отнема време на българските политици да узреят и да го решат в контекста на българските образователни и културни традиции. Търпението и активната работа в една и съща последователна посока са най-добрият подход в този случай. Готова съм и трийсет години да дам за тази кауза, но тя да се случи. И виждам подкрепа за своята позиция в примера на българските възрожденци, които също са се борели за нещо, чието реализиране или не са доживели, или се е състояло след десетилетия. Ако на тях им беше липсвало търпение, много от събитията в България нямаше да се случат по начина, по който са станали по-късно в новата ни история. Дори нашето поколение да не дочака въвеждането на религиозно образование в училище, трябва да работим без да униваме за тази кауза, убедена съм в това.

И какво ще правим, докато чакаме?

Ще живеем вярата си, ще помагаме на хората, които търсят и питат. Имаме какво да правим. Смисълът на живота ни е да подаваме ръка на другите. Църквата нямаше да съществува без апостолската приемственост, без приемствеността, идваща от апостолските ученици до нас и без техния пример. Ако нашите предшественици не бяха живели, за да помагат на ближните и на хората извън Църквата, нямаше да има живо християнство. Примерът на християните преди нас е точно такъв – направили са всичко възможно, което е било по силите им, за да послужат на Твореца и на хората. Нека според силите си да повторим примера им, независимо че резултатите в момента не ни задоволяват. Но все пак дългосрочните усилия не могат да не дадат резултат, защото Бог поругаван не бива. Това е вярата, която ме крепи.

Помага ли държавата на Центъра за религиозни изследвания и консултации?

Да, виждаме помощ и разбиране в лицето на много политици, които милеят за духовното здраве и за доброто бъдеще на нацията ни. Центърът за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“ функционира вече от три години. Принципите, зад които застава Центърът, са нужни на обществото и в това се убеждавам  в процеса на общуването ми с пострадали, с журналисти, общественици, държавни служители, депутати.

Запазихте ли идеалите на младостта си? Как се съхранявате от тъгата на битието?

Човек може да изгуби идеалите си само ако тези идеали са центрирани около  собствената му личност. Тогава те са свързани с преходни, чисто човешки и земни неща. Но когато човек вярва в истината, в Бога, в любовта и иска да служи на Твореца си, и в най-тежките моменти на живота си намира повод за радост – нетленната радост, която изпълва човешкото сърце от благодатта на Светия Дух. В този смисъл, въпреки опита, който се трупа през годините и многото разочарования, които съм изпитала от хора и процеси в страната ни, мога да кажа, че не съм изгубила идеалите си ни най-малко. Не изгубих своите убеждения и вяра. Стремя си никога да не изгубвам вярата си, защото това би означавало да обърна гръб на своя Създател.

pulieva1
Десислава Панайотова е родена през 1971 г. в София. Богослов, специализирала в Кеймбридж, Оксфорд и в американски университети. Директор на Центъра за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий” към едноименния столичен храм. Главен редактор на официалния сайт на Българската православна църква. Майка на две деца.

Мечтите и ентусиазма, с които живяхме като студенти, не получиха своята максимална  реализация  – да, това е факт. Но, въпреки бавните темпове на възраждане на църковния и обществения живот в България, процесът вече тече и е необратим. Очевидно има едно спояване на православната общност и сигурно то се получи заради проблемите, които преодоляваше Църквата през годините. Има увеличаване на действащите и активни свещеници и засилен диалог между най-висшата йерархия и миряните в Църквата, казвам го от личен опит. Смятам, че българските архиереи са много отворени за мнението на обикновени хора като мен. И това е промяна, която стана пред очите ми през последните години. Например Църквата чу гласа на миряните си и инициира създаването на свой интернет сайт. Беше изготвена и катехизаторска стратегия, разгледани бяха въпросите за светското образование и религията, както и много други теми. Архиереите търсят и са все по-отворени за мнението и съдействието на миряните по всички важни въпроси, касаещи Църквата и съвременното общество. В Светия Синод ежедневно пристигат стотици писма. Сесиите на архиереите са много натоварени и на всяка една от тях те разглеждат поне 50-60 въпроса. Разглеждат се и различни предложения от средите на бизнеса, политиката, научните общности… Наясно съм, че малко се знае за синодалните заседания, поради тяхната специфика. Но искам да подчертая, че нищо, за което висшият клир е бил потърсен, не е оставено без разглеждане и внимание на патриаршеско или синодално ниво. Когато е нужно да се вземе решение, Светият Синод се допитва до съответните експерти, в чиито мнения и съвети се вслушва и оформя своето синодално становище на базата на споделяне на общо мнение. За мен този процес, който съм наблюдавала пряко, е доказателство, че Църквата е най-демократичната общност в света, по думите на проф. Думитру Станилое.

Стигнахме до темата за медиите и Църквата. Има ли добър диалог между двете страни, според Вас?

Проблемът е в това, че медиите винаги много бързат и искат отговорите си „сега“. Те  са динамични структури. И точно тук се получава сблъсък в стила на работа на Светия Синод, която изисква и отнема време. Сещам се за последната дискусия, свързана със сурогатното майчинство. Медиите търсят позицията на Синода, но те задават въпроса на 15 октомври, а Синодът има заседание на 28 октомври. Този въпрос не е разгледан и той не може да бъде осветлен от страна на един или друг митрополит, защото позицията трябва да бъде обща. По сериозни въпроси трябва да бъде взето официално становище от целия Синод. Но медиите бързат, без да разбират, че в Църквата всичко се случва съборно, обмислено и внимателно и това е голям плюс. Бързането не е най-добрият подход за достигане на правилни решения, когато се касае за изключително значими въпроси от социален, личен или духовен порядък. Тук има несъответствие между стила на работата на медиите и Синода, когато се касае за важни и актуални теми. Същевременно, спомняте ли си, че по време на сблъсъка между двете концепции за религиозното образование Светият Синод съумя в рамките на три дни да свика пресконференция, което е пример за гъвкавост, според мен. В Църквата има и динамика, има и спокойствие и последователност. Медиите все пак трябва да знаят, че отговорите, които чакат от духовниците, не могат и не трябва да бъдат прибързано изказани и да изразяват просто лична позиция. Стремежите са към сериозна обективност, към истина.

Какво ще пожелаете на списание „Свет“?

Желая на екипа и на всички читатели много духовна сила и опит. Бог да ви укрепява да помагате и на другите хора да открият смисъла на живота, защото ежедневието на модерния човек изглежда лишено от смисъл. Неговият живот е лишен от сърцевината си: вертикалното самоопределяне. Хората днес се препъват най-често в опита си да надскочат злободневието и не успяват да се посветят на значими, непреходни ценности и каузи. Желая ви да помагате на хората отново и отново да преоткриват Божия образ в себе си.

Дария Захариева

Дария Захариева е богослов и журналист, автор на статии на църковни и исторически теми в периодичния печат.
Дария Захариева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 1/2010 - Инжектирай ми любов

Господните празници

В богослужебната година на Църквата се чества цикъл от празници, свързани с различни

Инжектирай ми любов!

Новият български филм „Източни пиеси”  с голямата награда от 22-рия Международен кинофестивал
Отиди горе