Да постим или да не постим – това ли е въпросът?

в Брой 2/2015 - Място за Църква/Християнство

Полагаме прекалено големи усилия и се изтощаваме от поста. Или напротив, измисляме си оправдания и не постим. Къде е грешката ни?

Кое е по-важно: вътрешното или външното?

post_2Най-същественото във всеки пост е да се потрудим, да ограничим плътските си нужди поне в минимална степен, като същевременно по някакъв начин освобождаваме духа си. Постът дисциплинира, смирява и ни среща лице в лице с човека вътре в нас; показва какво става в душите и сърцата ни.
Гастрономическият компонент е само външен фактор, който позволява да въздействаме сами на себе си. Все пак борбата с всяка страст започва от това човек да се откаже от удоволствието, мнимо или реално, което обикновено му носи тази страст.

А храната е най-примитивното удоволствие, към което така или иначе всички хора се стремят, с много малки изключения.
И когато човек се откаже от отделни видове храна или започне да яде по-малко, в него се появява навик да се ограничава и от други неща. Появява се „основа”, върху която вече се борим с всички останали страсти.

Човек, за когото църковният живот тъкмо започва, често се старае по-строго, по-буквално да изпълнява онова, което се отнася към телесния компонент на поста. А за човек, който разбира по-дълбоко църковния живот, все пак е характерно да се замисля за онези вътрешни промени, които трябва да преживее по време на поста, и които той само стимулира чрез въздържание.
Когато решаваме въпроса дали да постим строго или да сме либерални, всичко опира до силите и здравето на конкретния човек. Има хора, достатъчно здрави, за да постят без масло и даже да не ядат готвено; някои могат да ядат по веднъж дневно, други – по веднъж на два дни, но това се среща рядко.
Най-често съвременният човек е толкова физически и психически слаб, че ако се придържа буквално към Типика, тогава най-вероятно няма да може да доведе поста докрай. Или няма да може да ходи на богослужения, или няма да разбира какво се чете и пее, защото мозъкът му е угнетен от липсата на необходимите хранителни вещества.
Затова всеки трябва да се ориентира не по това от колко време е в Църквата и добре ли познава църковния живот, а по това кое за него в рамките на устава за поста е нито прекален, нито минимален, а именно реален труд.

Разбира се, ако човек пости за първи път, той не може да знае кое е по силите му и кое не е. Затова според мен, пристъпвайки към подвига на поста, трябва да се съветваме по всички въпроси в тази връзка със свещеника, при когото обикновено се изповядваме и който съответно знае особеностите на нашето здраве, начин на живот, опита ни в църковния живот.
Със същия свещеник човек може и да коригира поста си, ако след време почувства, че върши непосилен за него подвиг или, напротив, твърде лек труд, който даже не усеща.
Да се съветваме със свещеник по тези въпроси е естествено, защото постът извън Църквата е на практика безсмислен. Все пак постът е установен от нея и служи за това да помогне на човек да навлезе по-дъбоко в църковния живот. Целта е своеобразно обединяване с живота на Църквата, а ако това не се случи, се получава просто диета и нищо повече.
Понякога човек, който отдавна е в Църквата, отначало е постил строго и може би даже е повредил здравето си, и затова после се получава свое­образен откат – появява се страх преди поста.
Трябва разумен подход. Например, много светци, включително авва Доротей, дават такова наставление за постите: измери колко храна ти е необходима, махни малко, и това ще е твоят пост.

Постим като монаси: стига вече?

velikiy-post-02Сред въцърковените хора битува мнението, че тъй като уставът за поста е бил писан  за монаси, трябва да съставим нов, специален устав – за миряните. Но работата е там, че ние действително спазваме общ, единен църковен устав, основан на Типика, който, разбира се, е породен в монашеска среда.
Необходим ли е отделен устав за поста при миряните, както и устав за енорийско богослужение? Не знам. Въпросът е достатъчно сложен и многостранен. От една страна, в това има смисъл, има някакви рационални корени. От друга страна, в Типика виждаме своеобразна икона за безкористен живот, идеален образ, към който човек трябва да се стреми. Това задава ниво, по много начини недостижимо за нас, но което ние все пак опитваме да стигнем.
Христовите заповеди, по думите на Спасителя, са прости и лесни, но когато човек се опитва да ги изпълни, това се оказва практически непосилно. Цял живот ние трябва да се стремим към изпълняването на тези заповеди, колкото и да е трудно. А това е по-трудно от устава за поста или за богослужението.
Но ако се откажем от Типика в онзи вид, в който той съществува, заради сложността му, и започнем да търсим по-прост устав, приближен до нашите немощни сили, тогава трябва и да създадем някакви заповеди за миряните. Но това е абсурдно – щом има Евангелие, то е за всички.
Тогава може би не си струва да променяме нищо, а вместо това цял живот да се стремим към нужното, и при това да имаме всички основания да кажем: „ние сме слуги негодни” (Лука 17:10)

Това усещане за собствена „негодност” е именно това, до което човек трябва да стигне чрез поста. Все пак друга опасност очаква физически стабилния човек, който може да вкусва много малко храна и да се радва на това – опасността да се възгордее, като фарисея, за когото слушаме в храма в Неделята на митаря и фарисея.
Когато някой се старае, но физически не може да направи нещо, той се смирява. И ми се струва, че това е идеален модел.

Може би в крайна сметка постът не е важен?

smirenieРазпространена грешка на енориашите ни е в това, че те често насочват цялото си внимание към гастрономическия аспект на поста, забравяйки за духовния компонент.  И тази грешка има отношение не толкова към въпроса „Как да постя?”, колкото към проблема в правилното разбиране на християнския живот като такъв.
Християнският живот означава да „свалим от себе си” стария човек и да „облечем” нов. Това е наш постоянен труд над собственото си сърце. И християнинът трябва преди всичко да стане добър човек, а вече след това добър християнин, което е свързано именно с онези промени, които се случват в сърцето. Всичко останало има само външен характер.

Ние се състоим от душа и тяло, и тези две съставни части трябва да участват в този труд по равно, но по различен начин.

И най-първо идва онова, което е отвътре.

Но тук се изкушаваме да кажем, че постът въобще не е важен и може да бъде сведен до някакъв символ. Не, във всичко, което правим, трябва да присъства труд, близък до границата на възможностите ни, защото Господ започва наистина да помага само тогава, когато човек прави всичко, което зависи от него: дали в изпълняването на Христовите заповеди, в някакви трудни жизнени ситуации или именно по време на пост. И тогава този труд по Божията благодат носи плодове.
Ако човек сам определя границите на труда си – „аз мога да направя толкова, и това е достатъчно, защото това не е важно”, – тогава няма да има полза. Ние трябва да покажем твърдостта на волята си, а останалото ще изпълни Господ. Място за лукавство, разбира се, остава във всичко, което правим. От нас зависи да забелязваме у себе си това лукавство, да се борим с него, да сме малко по-взискателни и даже може би жестоки към себе си.
Един от ефективните начини да не изпуснем от вниманието си духовния компонент не великопостното дело, е да съставим за себе си план, нека дори е само на хартия, и да отбележим какво трябва да се постараем да направим по време на този пост.

Сигурен съм, че за всеки разумен православен християнин ключов момент в този план ще бъде не свеждане на храненето до някакъв минимум, а духовните изисквания към себе си: да промени нещо в живота си, във взаимо­отношенията с хората, даже в работата си.
Но освен това се забелязва, че когато човек се ограничава в храненето, иска да говори по-малко, да не съди хората. Наистина, той става и по-раздразнителен, но, знаейки за тази особеност, трябва просто да сме внимателни и да се отнасяме към това правилно.
Хора, които отдавна са в Църквата и се чувстват уверени, пристъпвайки към поста, също не са застраховани от много грешки. Има такъв разпространен израз – „задълбочен в църковния живот” –

и може би това е главната грешка – усещането за задълбоченост.

Ние нямаме поставена задача да се задълбочаваме в нещо – в църковния живот, в четенето на светите отци, в Евангелието. Ние имаме задачата да станем добри хора и добри християни, да се приближим до Бога. Целият ни християнски живот се проявява в това какви са плодовете на този живот.
В Патерика има история за това как един човек ходил навсякъде и хвалил своя духовен наставник като велик старец. И в крайна сметка някой го попитал: „Как от такова добро дърво като него се е родил такъв кисел плод като теб?”.
Човек може постоянно да чете, често да ходи на служба, да пости строго, да се моли много, но нито да получи смирение и кротост, нито търпение към всичко, което Господ му изпраща, нито готовност да приема и изпълнява Божията воля, в каквото и да се състои тя. А нали именно в това човек трябва да се задълбочи – в предаността на Божията воля.

Игумен Нектарий (Морозов)
Превод  от руски Павла Сивова
Източник: pravmir.ru

 

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 2/2015 - Място за Църква

Място за църква

Великият западен подвижник св. Франциск от Асизи вървял със свой ученик през

Поднебесна академия

ГЕОРГИ ПАВЛОВ-ПАВЛЕТО –  „ПРОИЗВОДИТЕЛЯТ НА МЕЧТИ” Щастлив съм. Торбата ми е пълна

За смирението

ВЕДНЪЖ ПРИ ОПТИНСКИЯ ЙЕРОСХИМОНАХ АНАТОЛИЙ ЗЕРЦАЛОВ дошла една жена и поискала благословение
Отиди горе