Да посееш свобода / Спомен за Димитър Мутев

в Брой 6/2016 - За буквите и свободата/Български вдъхновения

„Дълбокоучений и ученейши д-р Димитър Мутев“ – така го наричат бесарабските българи, сред които живее през последните си години докторът по философия и духовният водител на нашите сънародници в Украйна през 60-те години на XIX век д-р Димитър Мутев, полиглотът, педагогът, преводачът, редакторът, творецът, родолюбецът, директорът на първата българска гимназия в Болград „Г. С. Раковски“, превърнал я в елитно средно училище на европейско ниво. Заслугите на един от първите български учени и интелектуалци към българското образование и наука са неизмерими, но България като че ли недостатъчно помни своите предани, честни и отдадени синове. Делото му се губи в неясни очер­тания, споменавано мимоходом в новобългарските културни процеси. Истината за този именит българин, който се съизмерва с европейския стандарт за личност и творец в много посоки, предстои, надяваме се, да бъде изведена в целия си блясък – дължим му го като потомци и хора, които не просто приемат неговите послания, но и продължават делото му. Посадил корена си в небето, д-р Димитър Мутев черпи оттам сила да сее свобода в душата на поробените си съотечественици в една изключително враждебна среда, въпреки която краткият му живот прилича на „дърво, посадено край потоци води“. Днес имаме други предизвикателства и други битки, но свободата не е историческо понятие, а духовно, тя е вътре в нас и всеки сам я отглежда в себе си. Срещата ни с личности като д-р Мутев ни дава ключ към възможността личната ни свобода да стане свобода на хиляди други.

Димитър Мутев е роден на 4 септември 1818 година в Калофер, едно богато селище по това време. Баща му – Стефан Мутев, е заможен търговец и фамилията му е многолюдна. Кърджалийски орди нападат града и го опожаряват, което става причина семейството да емигрира в Одеса в началото на 30-те години на XIX вeк. Домът им на улица „Греческа“ е отворен за пребиваващата там българска интелигенция, превърнал се в нещо като  литературен салон. В него често отсядат Ботьо Петков, Васил Друмев, Найден Геров. Една от основните теми, която се разисква, е дали може и как да се пише поезия на български език – тема, която днес звучи странно, но не и тогава, когато все още българската интелигенция търси себе си в зараждащата се национална идея и българската национална литература прави първите си стъпки. Атмосферата, пропита с родолюбиви чувства, любов към книгите и възвишени идеали, е изключително благоприятна за изграждане на личности като Димитър и Елена Мутеви, емблематични имена в Българското възраждане, които респектират с богатата си ерудиция и разностранни способности.

Оставили зад гърба си единия бич – на робството и кърджалийските орди, в семейството се настанява друг бич, не по-малко страшен – „жълтата гостенка“ отнела живота на 8 човека в семейството за 12 години. Умират най-напред бащата и майката, сестрите на Димитър – Теофани и Ана, брат му Никола, отишъл да учи музика в Рим и там починал на 19 години, чичо Евстати, който поема грижата за семейството след смъртта на Стефан Мутев, леля Ана и нейният съпруг Стефан Тошкович, известен търговец и благодетел, бабата и дядото, доживели 90-годишна възраст. За малката Елена Мутева, бъдещата първа българска поетеса, преводачка, фолклористка, интелектуалка, се грижат по-големите й братя Димитър и Христо, отдали живота си на науката.

Първа мъжка гимназия (Ришельовска), 1910 г., Одеса

В Одеса Димитър завършва гимназия и постъпва във Физико-математическия отдел на Ришельовския лицей, едно престижно училище по това време, създаден като елитен лицей за обучение на държавни служители от губернатора на Новорусия херцог Ришельо. По данни на Петроградския архив, през 1840-1842 г. в Херсонската семинария и одеските училища учат 13 българчета: Константин Петкович, Спиридон Палаузов, Николай Палаузов, Владимир Палаузов, Найден Геров, Сава Радулов и др. Димитър Мутев е първият българин, завършил с отличен успех тригодишния висш курс на Ришельовския лицей.

Личността, която оказва огромно влияние върху развитието на Димитър, Елена и Христо, е Михаил Павловски, професор в Ришельовския лицей, трето поколение духовник, който освен че им е преподавал Закон Божи, е бил и духовен наставник на семейството. Един друг преподавател в лицея – професор Браун, съветва Димитър да продължи следването си в Германия и той заминава за Бон, където учи в прочутия Бонски университет, чиито възпитаници и преподаватели по-късно са Карл Маркс, Фридрих Ницше, папа Бенедикт XVI и шестима нобелови лауреати (Райнхард Зелтен, Волфганг Паул, Луиджи Пирандело и др.). Оттам се прехвърля в Берлинския университет, където специализира физика, естествени науки и метрология.

През 1842 г. следва аспирантура и защитава блестящо докторска дисертация по физика на латински език, която веднага влиза в обръщение и има голяма практическа стойност. Любопитен факт е, че на титулната страница на неговия труд, под името му е изписано „българин“ – България не присъства на европейската карта от пет века, а съществуването на българския етнос ще бъде признато от Османската империя приблизително 30 години по-късно, със създаването на Българската екзархия. До този момент всички народи в Османската империя са били „рум-милет“, обща православна общност, и не се е правела разлика между тях в етническо отношение.

ДИСЕРТАЦИЯ ПО ФИЗИКА, 1842

Завършил като доктор по философия и свободни науки, Димитър Мутев се превръща в един от най-образованите българи на своето време, владеещ десет езика: руски, френски, немски, английски, гръцки, румънски, италиански, турски, латински и старогръцки. Неговите полиглотски способности и изключителната му ерудираност го правят един от най-уважаваните млади учени в германската столица.

Оскъдни са сведенията за живота на д-р Димитър Мутев за следващите петнадесетина години. Знае се само, че преподава философия в една петербургска гимназия. През този период сестра му Елена Мутева е много активна в културния и обществен живот в Одеса. Пише стихове, превежда руски, турски и източни приказки, както и от руски език романа на Александър Велтман „Райна, българска царкиня“ на „красен български език“ (проф. Балан). На нея се приписва и творбата „Рождество Христово“, която българските студенти в Одеса пеели по онова време. Елена показва блестяща езикова култура и детайлно познаване на художествения руски език. Освен това събира народни легенди, исторически предания и песни за руския славист проф. Виктор Григорович (1844), като две от песните „Радо, бяла Радо“ и „Ах, Мара, бяла цвето“ и днес се пазят в музея на чешкото кралство, като образци на българското народно творчество.

Нейната ерудираност, въпреки младостта й (тогава е била на 15 години), изключително много впечатлява прочутия тогава професор Виктор Григорович, който прокламира идеята за обединение на сръбския и българския език. „Девица Елена Мутева“ решително реагира публично срещу този проект, убеждавайки професора в неговата несъстоятелност. За нея проф. Шишманов казва , че е „първата българска образована жена, строител на новия български литературен език, която наравно с мъжа вложи нещо от себе си в изграждането на нашия Ренесанс“. „Жълтата гостенка“ обаче не отминава и нея и взема живота й по Великден през 1854  г. Елена е едва 25 годишна, но духовното наследство и приносът й за българската култура са неоценими. Неин последен изповедник е духовният й наставник проф. Михаил Павловски.

През 1857 г. д-р Димитър Мутев се завръща в Одеса. Дълго той търси своето място и като човек с достойнство, носейки в себе си изключителна ерудиция и образованост, очаква да бъде поканен от българските среди в служение на просветното дело. Сава Филаретов подсказва това в едно свое писмо: „И кажете да поканят Димитър Мутев“. А в писмо на самия Мутев до Найден Геров се казва така: „Одаята ми е българска канцелария, но да не си мислите, че аз пиша проекти, не. Правя адвокатство. Идват при мен и един иска ордени, друг – награди, и всичките са свързани с Кримската война“…

Междувременно, от няколко години в Одеса функционира Одеското българско настоятелство, поставило си благотворителни и просветни задачи, с идеята за създаване на независимо княжество с помощта на Русия. Негов пръв председател е габровският търговец Николай Палаузов, а Найден Геров е първият неин представител, който е изпратен с мисия в поробеното отечество. В състава на настоятелството влизат влиятелни одески българи, търговци и църковни дейци, между които Стефан Тошкович, съпруг на лелята на Димитър Мутев – Ана, Константин Палаузов и др. Настоятелството подпомага много млади българи да получат образование в украинските и руските гимназии и университети, осигурявайки им стипендии. Един от тях по-късно е Христо Ботев, както и пет български девойки, получили образование в Одеските девически училища, и десет – в Левашовския пансион в Киев. Благодарение на настоятелството няколкостотин български черкви в Крайдунавска България, в Тракия и Македония получават книги, принадлежности, камбани и одежди; съществуващите училища са снабдени с книги, карти и други принадлежности; отворени са нови училища, а много свещеници и учители получават нужното образование, за да се върнат и служат в отечеството си.

В същото време българите от Цариград през 50-те години на XIX век вече са извоювали не една победа. През лятото на 1849 г. турското правителство издава специален ферман, с който разрешава на българите да имат своя църковна община в Цариград, начело с български владика. С този акт империята за пръв път официално признава българите за отделна народностна общност. В резултат се формира многочислена българска църковна община, в която влизат видни представители на българската колония в имперската столица. Активна роля в изграждането на общината играе Ал. Екзарх, който започва издаването на първия местен български „Цариградски вестник“, излизал от 1848 до 1862 г., едно от най-сериозните издания на български език през Възраждането. В него са публикувани публицистични и документални географски, исторически и биографични очерци, художествена литература, „даскалска поезия“, преводи, адаптации на чужди книги, например „Чудесиите на Робинзон Крузо“ на Даниел Дефо и „Еничерите“ на Мор Йокай. Пак там дебютират Добри Чинтулов и Петко Славейков, а Йордан Хаджиконстантинов Джинот публикува множество статии, бележки и литературни произведения.

За кратко време на мястото, дарено от Стефан Богориди, е построена българската църква, наречена „Св. Стефан“, по името на ктитора. Същевременно е създадено и училище за български духовници. По този начин идеята на Бозвели и Макариополски за организация и ръководен център получава реализация през 1850-51 година. Няколко години по-късно обнародваният реформен акт на Високата порта – Хатихумаюн, осигурява равни възможности за всички поданици на Османската империя, като особено значение за българите има обещанието всяка етническа и религиозна общност да има свое самостоятелно представителство в Цариград.

Именно в това динамично и пълно със събития време, д-р Димитър Мутев е поканен от българската община в Цариград да започне издаването на списание „Български книжици“. Той пристига в града на Босфора през 1857 г. и се включва в бурния обществен живот за около две години. Заедно с Драган Цанков, основава списанието „Български книжици“, което започва да излиза през 1858 г., и годишника „Месецослов на българската книжнина“. В уводната статия на първата книжка д-р Димитър Мутев, като дълбоко вярващ човек, пише, че започва изданието „със слава Божия“, „със слава и благодарение Богу“ и излиза с обръщение към своите читатели:

Брой на списанието от февруари 1859

„Любезний народе! Върви, върви напред! Ти много си назад от другите народи, затова, когато си се пробудил от мрака и невежеството, трябва да удвоиш и утроиш своите трудове и попечения и нищо да не жалиш, за да просветиш себе си с потребните науки и познание.“

Списанието защитава своето високо научно ниво до излизането на последната книжка през 1862 г. и се сочи за десетки години напред като образец на качествена публицистика. В него излизат статии, литературни творби, рецензии, бележки, дописки, дело на десетки български възрожденци, общественици, писатели, публицисти, учители, свещеници. Въпреки че повечето статии са неподписани, с изключение само на две, списанието се превръща в духовен център за българската интелигенция. В статията „Метеорологическите явления“ д-р Димитър Мутев пише:

„Подир Словото Божие, с което ние начиноваме нашите „Книжици“, което всякога ще найде място в нашите „Книжици“. Второ място даваме на науката, както си му прилича, и се надяваме, че по тая част не ще останем скудни от сътрудници“.

Д-р Димитър Мутев прокарва революционната за времето си идея, че книжовният български език трябва да се изгражда на основата на народните говори – идея, споделена още приживе от неговата сестра Елена Мутева. В „Български книжици“ той за пръв път публикува цикъл от нейни стихотворения – „Басня“ и одата „Бог“, нейните „Турски приказки“, превода на романа на Александър Велтман „Райна, българска царкиня“, претърпял впоследствие още 7 издания. За пръв път в българско издание се явява име на българска жена. В бележка под линия той пише:

„Тоя ръкопис, заедно с много други, които постепенно ще обнародваме, останали са от покойната Елена Мутьева, която е известна на българската книжнина с преводът: „Райна, българска царкиня“ на Александър Велтман“.

По тази повест след години Добри Войников ще напише пиеса, която ще се играе дълго из цяла България много успешно. Години по-късно, като директор на Болградската гимназия, която разполага с печатница, д-р Мутев има намерение да събере и отпечата произведенията на сестра си, но и тогава не успява. След неговата смърт ръкописите и архивът на семейството изчезват.
Като приложение към „Български книжици“, той публикува превода от английски на български език първа част на „Чичева Томова колиба“ или „Живот на негритяните в неволническите държави на Америка“ (1858). Вероятно д-р Мутев е използвал и руския превод, и анонимното предисловие към него, но безспорно оригиналното произведение е било водещо в този огромен труд. За пръв път англоезичен текст е преведен на български без посредник. Предговорът съдържа християнската позиция към робството, а преводачът добавя и кратък личен коментар.
Романът е наречен „енциклопедия на негърския живот“ и този, който дръзне да се заеме с неговия превод, трябва да бъде човек с отлични познания на езика, бита и културата на англоезичния свят, да притежава и дар слово – д-р Димитър Мутев напълно се вписва в образа на такъв човек. Неговият труд, в сравнение с последвалите преводи на „Чичо Томовата колиба“, е най-близък до оригинала. Гаврил Кръстевич хвали превода, като казва, че е написан с „простота и яснота на изразяването, сладост и гладкост на езика“. Като графично оформление, преводачът копира формата, с която е отпечатана Библията – с по две колони на страница.

Широко изследване върху този превод прави Мария Пилева в своя дисертационен труд „Религиозни мотиви в българските преводи на англоезична белетристика през ХIХ век“, където говори за стремежа на преводача „да насочи читателите към онова, което да даде знание на народа за сходни страдания“, „когато самоосъзнаването на българина става чрез изпитанието на чуждото“. Романът завършва с „апел към християнската църква да се реформира, покае и спази дълга си към поробените, за да не предизвика Божия гняв“.

Димитър Мутев е главен редактор на първите 16 книжки, но работата е изключително трудна и се отразява на здравето му. Спомоществователите на списанието разбират, че един човек е недостатъчен да подготвя списанието сам и на помощ идва Иван Богоров, по-късно Гаврил Кръстевич, Тодор Бурмов, Сава Филаретов. В същото време, през август 1859 г., Попечителният комитет на Централното българско училище „Св. св. Кирил и Методий“ в Болград кани д-р Мутев за директор. Въпреки разклатеното си здраве, д-р Димитър Мутев приема поканата и заминава за Болград, където остава до края на живота си.

Поради руската политика за създаване на централизирана образователна система, да бъде открито българско училище в Болград става възможно едва след Кримската война, когато градът с 40-те български колонии е присъединен към Молдова. През 1858 г. делегация на българските колонии представя в Яш подписка за откриване на училище, адресирана до княз Никола Конаки-Богориди, който е от български произход, роден в семейството на Стефан Богориди. Георги Раковски, който е съученик и приятел на княза от Великата школа в Цариград, по това време се намира в Яш и оказва помощ за издаването на хрисовул, според който в Болград се открива Българско централно училище, достъпно за българските преселници и за всички, които желаят да учат в него, без значение от материалното им положение. Единственото условие, което се поставя, е учениците да бъдат православни християни. Езиците, на които е позволено да се преподава, са български и румънски.

Факсимиле от писмо на Сава Радулов до Найден Геров за отваряне на училището в Болград

Така на 1 май 1859 г. Болгарското централно училище „Св. св. Кирил и Методий“ тържествено отваря врати, с първи и втори прогимназиален клас. Обучението се извършва в две степени: след три години от гимназията излизат подготвени учители и писари, а след четиригодишен период – онези, които желаят да продължат във висше учебно заведение. Първи директор на гимназията е Сава Радулов, бивш учител в местното взаимно училище, когото помним като един от преводачите на Новия завет, като учител на Христо Г. Данов и Марин Дринов – именно той въвежда българския език в обучението на гимназията.

Първата работа на новия директор е да събере опитен и ерудиран екип. Така в Болградската гимназия започват преподавателска работа Васил Попович – учител по български език и литература, завършил Московски университет; Теодоси Икономов – преподавател по старобългарски език, учил в Киев и Прага; изтъкнатият математик Иван Филипов и Никола Казанакли, който обучава българчетата по география. Самият Димитър Мутев преподава физика и естествена история.

Извън ангажиментите си в гимназията, той обикаля заедно с Павел Грамадов българските селища в Бесарабия за възстановяване на затворените български училища след Кримската война, превърнати в дюкяни и кръчми, за възстановяване на уволнените учители и откриване на нови училища. Двамата се грижат и за промяна в методиката на обучение, което предизвиква конфликт с румънските власти и сподвижникът на Димитър Мутев е уволнен. И през следващите години конфликтът с румънската администрация не престава, поради нейните усилия да въведе румънски език и румънски програми в училищата, за да интегрират българските училища в румънската образователна система.

Павел Грамадов и Димитър Станчев

Въпреки това, д-р Мутев успява да превърне Болградската гимназия в обществен и духовен център на българите в Бесарабия. Финансирането на гимназията се извършва от такси от обществени имоти, от риболова в езерата на Бесарабия и двата моста, от петте кръчми и земята, дадена под аренда. Още в началото той открива пансион към училището, където са настанени българчетата от бесарабските села и от селищата в поробеното отечество, осигурява им безплатна храна, зимна и лятна униформа, бельо, учебници и всички необходими учебни помагала. По-богатите родителите на някои ученици заплащат такса, за всички останали обучението е безплатно.

Д-р Димитър Мутев работи нашироко и със замах. Изумителен е фактът, че през 1862 г. в Болградската гимназия функционира оркестър, хор и самодеен театър. Не по-малка ценност е откриването на училищна библиотека, която съдържа над 40 000 книги, дарени от самия Димитър Мутев. (През 1934 г. има сведение, че цялата библиотека е смъкната в мазето и книгите са сериозно застрашени)…
За просветното дело огромно значение има отварянето на печатница към учебното заведение през 1860 г., като за тази цел закупува печатарски машини от Прага. Голяма заслуга за това има Евлоги Георгиев, който установява връзки с европейски типографски предприятия и спомага за ангажирането на печатари и словослагатели. Неговата безупречна финансова документация допринася за ускореното въвеждане на печатницата в действие. Евлоги Георгиев подписва всичките си писма до д-р Мутев с „Ваш приятел“.

Започва трескава издателска дейност. За 17 години са отпечатани около 64 български книги и 4 периодични издания, учебници, вестници и списания, като „Общ труд“ (3 книжки) – книжовно списание с редактор Теодосий Икономов, което има просветен и литературен характер и публикува стихове от Добри Войников, Васил Попович, Никола Козлев, Димитър Великсин, а също и български фолклорни произведения. Сп. „Духовни книжки“, в. „Пътник“ и по-късно „Български глас“ (1876-77 г.). Пак там са отпечатани преведените от гръцки, руски и френски език и съставени от Сава Радулов редица учебници, както и неговия труд „Начална граматика за изучение на българский язик по начин практический“ (Болград, 1873 г.) За да издейства разрешително за печатницата, той спазва обещанието си да отпечата книги и издания на румънски език.

Болградската печатница е своеобразно продължение на „Български книжици“. През 1862 г. излиза под редакция на д-р Мутев книгата „За длъжностите на человека“ от Силвио Пелико, преводът от италиански е дело на неговия първи братовчед Димитър Ст. Тошкович. В Русия казват за тази книга, че е „най-четена след Евангелието“. В предговора д-р Мутев пише, че предназначението на книгата е за всички млади хора и представлява „подтик към добродетели„: значението на дълга – любов към истината, любов към Храма, милосърдие, уважение на човешкото достойнство, любов към Отечеството, синовна обич, уважение към старите хора и към прадедите, братска любов, другарство, учение, избор на призвания, а за спокойствието на духа – разкаяние и поправяне. Целта на гимназията според Мутев е „… умствено, нравствено и естетическо възпитание на човека”. Тези християнски ценности лежат в основата на Болградската гимназия. Ето защо тя дава толкова много строители на нова България, включили се в обществено-политическия живот след Освобождението.

 

„През устройственото повремие на Болградската гимназия нейният живот е текъл твърде спокойно както в учебно, така и в обществено отношение. Тогава нейните учители са радили повече и книжевно, а нейната печатница е изкарала важни български издания… Случи се да дойдат за учение в гимназията неколцина юноши из България, следвали на сръбски стипендии в Белградски училища и напуснали поради някакви неприязни спрямо тяхната българска народност: Димитър Йосифов от Прилеп, друг от Видин, а трети, Атанас Хитов от Сливен… Тяхното дохождане в Болград съвпадна и с учителството на Василь Стоянов. Разкази на тия юноши за видено и патено в сръбската столица и другаде или за преживяно в техните родни места, занимаваха живо умовете и въображението на местните болградски ученици… Между нас затече една нова струя: тя се насочваше към самообразование и българщина“.
Александър Теодоров-Балан

Всички ученици и болградски граждани обичат и почитат д-р Димитър Мутев за неговия просветен ум, енергия и честност. В гимназията цари строга дисциплина и думата на нейния директор е закон както за преподаватели, така и за ученици. В знак на особена почит, учителят по рисуване – чехът Киншнер, рисува овален портрет на д-р Мутев, поставен в тежка, скъпа рамка от черно дърво, вероятно по примера на портретите на ректорите в европейските университети. Има и друга версия за художника, Титоров казва, че портретът е „изписан, ако паметта ни не лъже от италианецът Сикко, учител по рисуване в Болградската гимназия през 1869–1877“. Редом с него, на стената в актовата зала са окачени две дипломи на д-р Мутев, изписани със златни букви – едната на латински, другата на руски. Незнайко кога и как, обаче, те изчезват.
Когато през 60-те години на XX в. изследователката на живота и делото на Елена и Димитър Мутеви – Марина Младенова, заминава за Болград, не открива нито архив, нито портрет, а библиотеката е била изгорена. Няма дори снимка на портрета.

„Портретът на товарищ Мутев, с веща ръка изрисуван, се завардваше в школата. Изпълнен в масло, в естествена големина, до пояса, в черен костюм и елегантна светла връзка, с брада и дълга коса, с интелигентно лице и умен поглед. Той беше поставен в голяма масивна рамка от скъпо черно дърво. Трима-четирима души го сваляха при ремонт. Самият портрет в овална форма беше по-голям от метър на метър и половина, украсен наоколо с позлатен орнамент, като пунктирна линия и беше силно натегнат, втъкнат в четириъгълната рамка. В началото стоеше в моя директорски кабинет, после в коридора, срещу актовата зала. През 1968 или 1969 г. някой го поиска за музея на интернационалната дружба. Не се водеше на никого, взеха го от нас, без акт“.
Анелия Ивановна Параскевова, директорка на гимназията през 70-те години на XX в.

Д. Мутев, худ. Александър Кара

Така и никой не може да каже къде се намира този музей на интернационалната дружба, нито кои са били мъжете, отнесли портрета. Запазена е една-единствена снимка на д-р Мутев в цял ръст, по която нашият сънародник от Украйна, художникът Александър Кара, е нарисувал нов портрет, заплатен със средства от Конгреса на българите в Украйна.
А Болградската гимназия, поради високите си стандарти, е наричана „първи български университет“. До 1888 г., когато се открива Софийския университет, завършват 21 випуска с общо 203 дипломирали се българи и 11 ученици от друга националност. Поради отличната им подготовка на европейско ниво и безупречното им владеене на немски и френски език, повечето от възпитаниците продължават образованието си в университетите на Франция, Швейцария, Германия, Австро-Унгария, Русия. Прецедент за европейските университети е фактът, че 19 българи получават стипендии от Болградската гимназия, които са от 6 до 8 пъти по-големи от държавните стипендии във Франция, Германия, Австро-Унгария…

Години наред д-р Мутев боледува от туберкулоза. „Жълтата гостенка“, по семейна „традиция“,  отнема живота му на 14 януари 1864 г., когато е само на 46 години. Във в. „Българска пчела“ от 24 януари, с.г., издаван в Браила, излиза следното съобщение:

„Писмата ни от Болград ни известяват жалостната случка за смъртта на г. Димитра Мутева, директор на Болградското централно училище, което се случило във вторник 14 януари през нощта. Г. Мутев падна от една зла и продължена болест. Обрядът на погребението му са извърши на 16-ти януяри с приличната почет. Четири слова се изрекли от учителите на Болградското училище над носилото му. Както подобава на полиглот, бил изпратен със слова на три езика: български, влашки и руски“.

На погребението се стичат хиляди българи от цяла Бесарабия и отвъд Дунава. През всички тези години „и до днес старите болградчани споменуват името на Мутева с почит“. Споменът за него и до ден днешен се предава от родители на деца.

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 6/2016 - За буквите и свободата

За буквите

Черноризец Храбър Преди, прочее, славяните нямаха книги, но, бидейки езичници, с черти

Ден на кирилицата

Уважаеми дами и господа, Когато България се присъедини към Европейския съюз в
Отиди горе