Да бъдеш Достоевска

в Брой 2/2017/Култура/Срещи от

Ана Григориевна Сниткина влиза в дома на бъдещия си мъж, вече 44-годишния Фьодор Михайлович Достоевски, като млада и в много отношения наивна девойка. Същевременно писателят вече е преживял нещастен първи брак, смъртта на своята съпруга, на любимия си брат, каторжен труд, заточение… Живее в самота, в страшна физическа болка от епилептичните припадъци; зад гърба си има безбройни дългове и страст към хазартните игри. И най-важното – познава живота от най-лошите му страни. Момичето, от своя страна, е жизнерадостно, възпитано в топлота и безгрижие; не умее дори да домакинства. Но в нея Достоевски успява да разпознае дълбок и силен характер, който Ана поради скромност не знае, че притежава.
Прибързаният им брак може лесно да приключи със скорошно разочарование. Но именно този брак донася на знаменития писател такова огромно щастие, каквото дотогава не е познавал. Именно през онези последни 14 години от живота си Достоевски пише своите най-важ­ни и знаменити произведения. „Ти си единствената жена, която ме разбра“ – това повтаря Достоевски на своята Ана; на нея той посвещава гениалния си последен роман „Братя Карамазови“.
Какъв е бил този брак? Как успява една крехка и неопитна девойка да направи щастлив този гений, който сякаш преживява цялото зло на този свят и въпреки това става велик проповедник на Светлината?

„Още не съм изпитал щастие. Чакам го“

В началото на двадесети век, спомняйки си срещата с вдовицата на Достоевски Ана Григориевна, руският актьор Л. М. Леонидов (той играе Дмитрий Карамазов в постановката „Братя Карамазови“ на Московския художествен театър през 1910 година) пише: „Видях и чух „нещо“, което не приличаше на нищо друго, но през това „нещо“, през тази десетминутна среща, през неговата вдовица, аз усетих Достоевски: и сто книги да бях прочел за него, нямаше да узная толкова, колкото разбрах от тази среща!“.
Фьодор Михайлович си признава, че с жена си се е „сраснал душевно“. Но в същото време отбелязва: разликата във възрастта – а при тях тя е около четвърт век – както и разликата в жизнения опит, могат да доведат до един от два възможни противоположни резултата: „Или ще се разделим след няколко години мъка, или ще изживеем щастливо целия си живот“. И съдейки по това, че Фьодор Михайлович през дванадесетата година на брака пише с възхита и удивление, че все още е също толкова безумно влюбен в своята Аня, можем да стигнем до извода, че техният живот наистина се оказва много щастлив. Но трудности има от самото начало: бракът на Ана Григориевна и Фьодор Михайлович претърпява тежки изпитания като бедност, болести и смъртта на две от децата им. Против женитбата им се обявява цялото семейство на Достоевски. И може би фактът, че съпрузите „гледат в една посока“ и са възпитани в едни и същи ценности, им помага да преодолеят тези сътресения…
Ана Григориевна е родена на 30 август 1846 година. Баща й е чиновникът Григорий Иванович Сниткин. Заедно с майка си и четиримата си братя, единият от които също е женен с деца, Григорий Иванович и семейството му живеят в голям апартамент с 11 стаи. Ана Григориевна си спомня, че в голямото им домакинство царувала приятелска атмосфера без никакви скандали; за момичето били непознати спречкванията с роднини и тя не предполагала, че в други семейства нещата стоят по различен начин. Майката на Ана Григориевна – Ана Николаевна Сниткина – е шведка с финландски произход, лутеранка по вероизповедание. Срещата с бъдещия й мъж я поставя пред сериозен избор: брак с любимия или вярност към лютеранската вяра. Тя дълго се моли за разрешение на тази дилема, докато един ден сънува как влиза в православен храм, коленичи пред плащаницата и казва молитва. Ана Николаевна разчита този сън като знак – и се съгласява да приеме православието. И най-чудното е, че когато пристига в Симеоновската църква на улица Моховая, за да бъде миропомазана, тя вижда същата плащаница и точно обстановката, която била сънувала!
От този момент Ана Николаевна Сниткина живее в църквата, изповядва се и се причастява. Духовник на дъщеря й Неточка става протойерей Филип Сперански. А на 13-годишна възраст, докато е на почивка в Псков, малката Ана изведнъж решава да отиде в манастир. Но родителите й прибягват до хитрост и я връщат в Петербург, като я подвеждат, че баща й се е разболял тежко…
А в семейството на Достоевски, както се изразява самият той в „Дневник на писателя“, „знаят Евангелието едва ли не от ранно детство“. Баща му, Михаил Андреевич, е лекар в Мариинската болница за бедни – така че съдбите на онези, които впоследствие писателят ще превърне в свои герои, се разгръщат пред очите на младия Фьодор. Той от малък се учи на състрадание, макар в характера на баща му по странен начин да се смесват великодушие с раздразнителност и избухливост. Майката на Фьодор Михайлович, Мария Фьодоровна, която той безкрайно обича и уважава, е човек, отличаващ се с рядка доброта и деликатност. Тя умира като истинска праведница: точно преди смъртта си изведнъж се оказва в пълно съзнание, моли за иконата на Спасителя и благославя всички близки, като изрича тихи наставления.
В Ана Сниткина Достоевска писателят вижда точно такова добро, чувствително и състрадателно сърце… И внезапно усеща: „С мен тя може да бъде щастлива“. Точно така: „тя“ може да бъде щастлива – не „аз“.
Мислил ли е той за собственото си щастие? Да, като всеки друг човек, и той мисли за себе си. Разказва за това на приятелите си, надява се, че след всички житейски тегоби и на възраст, която вече се счита от поколението на неговите родители за стара, писателят все пак ще се окаже с щастливо семейство. „Още не съм изпитал щастие. Чакам го“, казва той; този човек е вече изморен от живота.

„Добре че не сте мъж“

Както често става, точно преди да настъпи моментът, в който двамата ще постигнат това щастие, в съдбите им се случват трагични, преломни събития. През пролетта на 1866 година след продължително боледуване умира бащата на Ана. Година по-рано лекарите обявяват, че Григорий Иванович е неизлечимо болен и няма надежда да се подобри; тогава Ана Григориевна е принудена да напусне Педагогическата гимназия, за да е по-близо до баща си. В началото на 1866 година в Петербург се откриват курсове по стенография, които биха й позволили да съчетае образованието си с грижите за бол­ния. По настояване на баща си Ана се записва на курс. Но след 5-6 лекции се връща вкъщи отчаяна: това занятие се оказва много трудно за нея. Тогава Григорий Иванович се възмущава от недостига на търпение и постоянство в дъщеря си и я принуждава да му даде дума, че ще довърши курса. Ако можеше да знае колко съдбоносно е щяло да се окаже това обещание!
Какво се случва в живота на Достоевски през това време? Към този момент той вече е доста известен – дори в дома на същите тези Сниткини се четат негови произведения. Първата му повест, „Бедни хора“, написана през 1845 година, получава най-ласкателни отзиви от критиците. Но след това го залива вълна от негативна критика по адрес на по-нататъшните му произведения; идва каторгата, след това – туберкулозата на първата му жена, внезапната смърт на любимия му брат, чиито дългове Фьодор Михайлович е принуден да поеме…
Към момента на срещата си с Ана, Достоевски още отглежда вече порасналия си 21-годишен доведен син, дете на първата му жена Мария Дмитриевна; също така издържа семейството на починалия си брат Михаил и помага на най-малкия – Николай… Както по-късно признава самият писател, „целият му живот се намира в парично менгеме“.
И ето: в края на лятото на 1866 година геният на литературата сключва едностранен договор със своя издател Стеловски: хитър и предриемчив, последният поема ангажимент за 3000 рубли да издаде пълна колекция от съчиненията на Фьодор Михайлович при условие, че до 1 ноември 1866 година писателят предаде голям пълноценен роман. При едномесечна отсрочка Достоевски се задължава да изплати висока глоба, а ако не успее да предаде романа до 1 декември, Стеловски получава всички права върху произведенията на писателя за девет години напред. Всъщност за Достоевски това означава дългове и нищета. Както пише Ана Григориевна в своите „Възпоменания“, Стеловски „умее да примамва хората в трудни за тях моменти и да ги улавя в мрежите си“.
Самата мисъл за това, че трябва да напише нов роман за толкова кратко време, обезкуражава Фьодор Михайлович – та писателят още не е приключил работата над романа „Престъпление и наказание“, първите части на който вече са пуснати за печат; те също трябва да се довършат. А ако не изпълни условията на Стеловски, Достоевски рискува да изгуби всичко – и тази перспектива му се струва много по-реалистична от възможността в зададения срок да сложи нов роман на бюрото на издателя.
Както впоследствие си признава Фьодор Михайлович, в тези обстоятелства Ана Григориевна става първият човек, който му помага на практика, а не само на думи: неговите приятели и роднини въздишат и охкат, съкрушават се и съчувстват, дават съвети, но никой от тях не влиза в неговото почти безнадеждно положение. Никой – с изключение на една девойка, наскоро завършила курсове по стенография, фактически неопитна в тази работа; девойка, която изведнъж се появява пред неговата врата. Тя е препоръчана от основателя на курса Олхин като най-добра.
–    Добре че не сте мъж – казва Достоевски след първото им кратко запознанство и „пробите на перо“.
–    Защо?
–    Защото ако бяхте мъж, вероятно щяхте да си пийнете. Нали няма да си пийнете?…

Добър и нещастен

Фьодор Достоевски (1821 – 1881). Снимка: Hulton Archive/Getty Images)

За Ана първото впечатление от това запознанство не е твърде положително… Да, тя не може да повярва на късмета си, когато Олхин й предлага да работи при знаменития Достоевски, така почитан в собственото й семейство. Тя стои будна цяла нощ от страх да не забрави имената на неговите герои (според нея писателят със сигурност ще я пита за това), с разтуптяно сърце бърза, уплашена, че може да закъснее дори с минута, а там…
Там я посреща изтощен от живота човек с болезнен вид, мрачен, разсеян, раздразнителен: не успява да запомни името й; оплаква се, когато диктува твърде бързо и Аня не успява да записва с неговото темпо; казва, че от тази работа няма да излезе нищо.
Същевременно Достоевски предразполага Ана Григориевна със своята искреност, откритост и доверчивост. На тази първа среща той й разказва най-невероятния епизод от живота си, който впоследствие описва в романа „Идиот“. Става въпрос за момента, в който Достоевски заради връзка с политическия кръг на Петрашевски е арестуван и осъден на смърт…
„Помня – казва той, – как стоях на площада заедно с осъдените си другари и, наблюдавайки приготовленията, знаех, че ми остават пет минути живот. Но тези минути ми изглеждаха като години, десетки години – струваше ми се, че ми остава толкова много! Вече ни бяха облекли белите ризи и ни бяха разделили по трима; аз бях осми, на третия ред. Завързаха първите трима за стълбовете. След две-три минути и двете редици щяха да бъдат разстреляни, и след това щеше да дойде нашият ред. Господи, как исках да живея! Толкова скъпоценен ми изглеждаше животът, толкова добро можех да сторя! Припомних си цялото свое минало, не съвсем правилните си избори, и така ми се прииска да преживея всичко отново и да живея дълго, дълго… Изведнъж биха отбой и аз се ободрих. Отвързаха другарите ми от стълбовете, доведоха ги при нас и прочетоха нови присъди: аз бях осъден на четири години каторжен труд. Няма ден в живота ми, по-щастлив от онзи! Ходех напред-назад в каземата си и пеех с цяло гърло – толкова се радвах на живота, който ми бе подарен!“
Сниткина напуска дома на писателя с тягостни впечатления. Тази тежест не е породена от отчаяние, а от състрадание. „За първи път в живота си – пише тя по-късно, – виждах толкова добър и умен човек, който същевременно е така нещастен и отхвърлен от всички“… Суровата недружелюбност, недоволството и заядливостта, които се виждат на повърхността, не могат да скрият от деликатното сърце на Ана дълбоката личност на Достоевски. След време той й пише: „Аня, ти обикновено ме виждаш мрачен, суров и капризен; това е само отвън; винаги съм бил такъв, разбит и развален от съдбата си; но отвътре е друго, повярвай, повярвай!“… И тя не само вярва в това, но и се чуди – как може хората да виждат в нейния мъж нещо мрачно, когато той е толкова „добър, великодушен, безкористен, деликатен, състрадателен – като никой друг!“.

26 дни

 

За бъдещите съпрузи предстоят 26 дни работа по романа „Играчът на рулетка“ – именно в него Фьодор Михайлович описва страстта си към рулетката и болезненото си увлечение по напълно реална личност – Аполинария Суслова, дяволска жена, както пише за нея самият той. Но тази страст към игрите, с която Достоевски не успява да се пребори в продължение на много години, изчезва също така внезапно, както се е появила, благодарение на изключителното търпение и необикновената мъдрост на младата му съпруга.
И така, Ана Григориевна стенографира романа вкъщи, често нощем, преписва го на обикновен език и го носи в дома на Фьодор Михайлович. Постепенно той самият започва да вярва, че всичко ще се получи. И на 30 октомври 1866 година ръкописът е готов!
Но когато писателят пристига при издателя с готовия роман, се оказва, че Стеловски… е заминал в провинцията за неопределено време! Слугата не се съгласява да приеме ръкописа в отсъствието на издателя. Ръководителят на кантората също отказва. Това е подлост – очаквана подлост. С присъщата си енергичност Ана Григориевна се задейства – моли майка си да се посъветва с юрист; той им предлага да занесат труда на Достоевски при нотариус, за да бъде заверено неговото предаване. Но Фьодор Михайлович закъснява за нотариуса! Въпреки това успява да завери труда си с разписка от кварталното управление. И се спасява от катастрофа.
Между другото, Стеловски, с чието име се свързват много скандали и злоупотреби със съдбите на писатели и музиканти, приключва житейския си път трагично: умира в психиатрична болница, преди да е навършил и 50 години.
И така, „Играчът на рулетка“ е завършен, голям камък пада от плещите на Достоевски, но той осъзнава, че не може да се раздели с младата си помощница… И й предлага след кратка почивка да продължат работа – този път по „Престъпление и наказание“. Ана Григориевна също усеща промяна в себе си: всичките й мисли се въртят около Достоевски; старите й интереси, приятели и развлечения я отегчават, тя иска постоянно да бъде до него.
Тяхното обяснение в любов става по необичаен начин. Фьодор Михайлович уж разказва сюжет на замислен от него нов роман, в който възрастен художник, преживял много, се влюбва в млада девойка. „Поставете се за секунда на моето място – казва той с треперещ глас, – представете си, че този художник съм аз, и че Ви се обяснявам в любов; че Ви моля да станете моя жена. Кажете, какво бихте ми отговорили?“ – „Бих Ви отговорила, че Ви обичам и ще Ви обичам цял живот!“.
На 15 февруари 1867 година Ана Григориевна Сниткина и Фьодор Михайлович Достоевски се венчават. Тя е на 20, той – на 45. „Бог ми я подари“ – казва по-късно писателят. За нея първата година се оказва година както на щастие, така и на избавяне от илюзии. Ана влиза в дома на известния писател, на „великия сърцевед“, комуто се е възхищавала, понякога дори прекалено, наричайки го свой кумир. Но реалният живот грубо я „откъсва“ от тези блажени небеса и я сваля на коравата земя…

Първи трудности

„Тя ме обичаше безкрайно, аз също обичах нея, но не живеехме щастливо…“ – казва Достоевски за първия си брак с Мария Исаева. И наистина  – първото съпружество на писателя, което трае 7 години, почти от самото начало е нещастно: Фьодор Михайлович и жена му, която е с доста странен характер, дори не живеят заедно. Как тогава успява Ана Григориевна да направи Достоевски щастлив?
Вече след смъртта на съпруга си в разговор с Лев Толстой тя казва (в случая всъщност говори за него, не за себе си): „Никъде не се вижда толкова ясно характерът на човека, колкото в злободневието, в семейството“. Точно там, в семейството, в бита, се показва мъдрото и добро сърце на Ана…
Идвайки от мирна и безметежна домашна обстановка, Сниткина – вече Достоевска – влиза в дом, където е принудена да живее под един покрив с неуравновесения, разпилян и разглезен доведен син на Фьодор Михайлович. 21-годишният Павел постоянно се оплаква от Ана и всеки път, когато остане насаме с нея, се опитва да я засегне. Обвинява я в неспособност да се грижи за домакинството, твърди, че младата съпруга причинява безпокойство на и без това болния си мъж; освен това младежът постоянно иска още средства за издръжка.
„Този мой доведен син, – признава Фьодор Михайлович, – е добро и честно момче. Но за съжаление има удивителен характер: явно от малък си е обещал да не прави нищо, да няма никакво състояние, като същевременно гледа на живота по възможно най-нелеп начин“.
И други роднини на писателя се държат високомерно с Достоевска. Скоро тя забелязва следното: в момента, в който Фьодор Михайлович получи аванс за книга, незнайно откъде изниква вдовицата на брат му Михаил Емилия Фьодоровна или най-малкият му безработен брат Николай, или Павел започва спешно да се нуждае от нещо – например от ново палто, защото старото е излязо от мода.
Веднъж през зимата Достоевски се връща у дома без шуба – заложил я е, за да даде на Емилия 50 рубли, които са й потрябвали спешно… Роднините се ползват с добрината и отзивчивостта на писателя, от дома му изчезват вещи – китайска ваза, подарена му от приятели, шуба, сребърни прибори… Всичко трябва да се заложи. Така Ана Григориевна се сблъсква с необходимостта да живее в дългове и много скромно. Тя приема това ново положение спокойно и мъжествено.
Още едно тежко изпитание е болестта на писателя. Достоевска знае за нея от първия ден на познанството им, но се надява, че от радостните промени в живота на Фьодор Михайлович здравословното му състояние ще се подобри. Първият припадък настъпва, когато младите съпрузи са на гости: „Фьодор Михайлович беше много оживен и разказваше нещо интересно на сестра ми. Изведнъж прекъсна речта си по средата, стана от дивана и започна да се накланя към мен. Аз гледах с изумление промененото му изражение. Но изведнъж се раздаде ужасен нечовешки крясък, по-точно вопъл, и Фьодор Михайлович започна да се навежда напред. (…) Впоследствие ми се налагаше десетки пъти да чувам този „нечовешки“ вопъл, присъщ за епилептик в началото на пристъпа му. И този вопъл винаги ме е поразявал и плашел. (…)
Тогава за първи път видях от каква страшна болест страда Фьодор Михайлович. Слушайки с часове непрекъснатите му викове и стенания, гледайки изкривеното от страдание и напълно променено лице, неразбирайки объркания му говор, аз бях почти убедена, че любимият ми полудява. И какъв ужас предизвикваше в мен тази мисъл!“. Ана Григориевна се надява, че след женитбата тези пристъпи ще намалеят. Но те продължават… Тя се надява, че поне през медения месец двамата ще успеят да се усамотят, да поговорят, да се порадват един на друг; но цялото й свободно време е заето от честите гости, роднините на Достоевски, които тя трябва да черпи и забавлява, докато самият писател е постоянно зает.
Младата съпруга тъгува за предишния си живот, тих и уютен, в който не е познавала мъка, сблъсъци и тревоги. Липсва й краткият период от време между годежа и сватбата, през който тя и Достоевски прекарват вечерите си заедно в очакване на щастието… А то все още не идва. „Защо той, „великият сърцевед“, не вижда колко ми е тежко?“ – пита се Ана Григориевна. Тя се измъчва от всякакви мисли: може би я е разлюбил, видял е колко по-ниско стои тя от него в интелектуално и духовно отношение (което, разбира се, е далеч от истината). Ана мисли за развод, за това, че ако е спряла да е интересна на любимия, не би й стигнало смирение да остане при него – би й се наложило да замине: „Твърде много надежди за щастие заложих на съюза с Фьодор Михайлович и щеше да ми е толкова болно, ако тази златна мечта не се бе осъществила!“.
Един ден става поредното недоразумение, Ана Григориевна не издържа, започва да ридае и не може да се успокои; в такова състояние я намира Фьодор Михайлович. В крайна сметка всички потайни съмнения изплуват на повърхността и съпрузите решават да заминат. Първо отиват в Москва, след това напускат страната. Това се случва през пролетта на 1867 година. Двамата се връщат в родината си чак след четири години.

Да спасиш брака

Макар Достоевска постоянно да подчертава, че е била почти дете, когато се е омъжила, тя удивително бързо се ориентира и започва да се грижи за семейната „хазна“. Основната й задача е да осигури на мъжа си спокойствие и възможност да се занимава с творчество. Той работи нощем. Писателската професия за Достоевски е не само призвание, но и единствен източник на средства: бидейки несъстоятелен, за разлика от писатели като Толстой или Гончаров, Фьодор Михайлович е принуден да пише всичките си произведения (с изключение на първата повест) бързо, по поръчка, в срок – иначе няма как да оцелее…
Умна и енергична, Ана Григориевна поема върху себе си отношенията с кредитори, разглеждането на дългови разписки, за да опази мъжа си от всякакви грижи. Тя предприема голям риск – залага немалката си зестра, за да замине със семейството си зад граница и да „спаси своето щастие“.
Тя е сигурна, че само „постоянното духовно общуване с мъжа ми ще може да създаде онова стабилно и сплотено семейство, за което бях­ме мечтали“. Впрочем, именно благодарение на нейните усилия става ясно, че много от задълженията на Достоевски не са действителни. Въпреки огромния си жизнен опит той е толкова доверчив, честен, съвестен и неприспособен към живота, че вярва на всеки, който му поиска пари. След смъртта на брат му Михаил, който владее фабрика за тютюн, при Фьодор Михайлович започват да идват хора с претенции да им бъдат върнати пари, които е дължал приживе. Сред тях има много мошеници, решени да се възползват от простодушието на писателя, който дори не иска от тях потвърждение с документи, защото вярва на всички. Ана Григориевна взима всичко в свои ръце. Остава само да гадаем колко мъдрост, търпение и труд са й били необходими, за да върши всичко това сама.
В своите „Възпоменания“ Достоевска признава: „Горчиви чувства изплуват в мен, когато си спомням как тези чужди дългове разрушиха личния ми живот… Целият ми тогавашен свят бе помрачен от размисли за това откъде да намеря еди-колко си пари до определена дата; къде и на каква цена да заложа някаква вещ; как да направя така, че Фьодор Михайлович да не разбере за посещението на кредитора или за това, че съм ипотекирала имот. В това изтече младостта ми; пострадаха нервите и здравето ми“. Тя мъдро предпазва Достоевски и от собствените си емоции: когато поиска да заплаче, отива в друга стая; стреми се никога да не се оплаква – нито от здравето (доста нестабилно, впрочем), нито от тревогите си; винаги иска да го ободрява. Гледайки на отстъпчивостта като на необходимо условие за щастлив брак, съпругата на Достоевски изцяло притежава това качество. Дори в моментите, когато той играе на рулетка и пропилява всичките им средства…
Хазартът е страшна беда. Великият писател боледува от рулетката. Негова мечта е да спечели, за да спаси семейството си от дълговете. Тази „фантазия“ го обладава напълно, и той не би имал сили сам да се откъсне от хватката й… Без помощта на Ана Григориевна, без нейната безгранична подкрепа и любов към него. В нея отсъства каквото и да било самосъжаление.
„До дълбините на душата ме болеше да гледам как страда самият Фьодор Михайлович – пише тя. – Той се връщаше от рулетката блед, изтощен, едва стоеше на краката си, молеше ме за пари (парите винаги бяха в мен), тръгваше си и след половин час се връщаше още по-разстроен; отново искаше пари и така докато не проиграеше всичко, което имахме“. А Достоевска? Тя разбира, че проблемът не е в слабата воля, че това е истинска болест, всепоглъщаща страст. И нито веднъж не го упреква, не се кара с него, не му отказва пари, когато той ги иска.
Достоевски я моли за прошка на колене, ридае, обещава да захвърли пагубната страст… И после отново се връща към нея. В такива моменти Ана Григориевна… Не, тя не мълчи многозначително: тя се опитва да убеди мъжа си, че всичко ще се оправи, че тя е щастлива; развлича го с разходки и четене на списания. И Достоевски се успокоява…
Когато през 1871 година Фьодор Михайлович пише, че спира да играе, съпругата му не вярва в това. Но той наистина повече не се връща към рулетката: „Вече съм твой, неразделно и изцяло твой. А досега принадлежах наполовина на тази проклета фантазия“.

Сонечка

Фьодор и Любов Достоевски

За безброй семейства загубата на дете се превръща в съдбовно изпитание. Тази страшна трагедия, сполетяла семейството на Достоевски два пъти за 14 години брак, сплотява съпрузите. За първи път те се сблъскват с ужасната мъка през първата година на брака си, когато дъщеричката им Сонечка, живяла само три месеца, умира от най-обикновена настинка. Тъгата си Ана Григориевна описва скромно, тя със свойствената за нея самоотверженост се тревожи за друго: „Много се страхувах за горкия си мъж“. Фьодор Михайлович, по нейните разкази, „ридаеше и плачеше като жена пред изстиналото тяло на детенцето си и покриваше бледото й лице и ръце с горещи целувки. След това повече никога не видях в него толкова бурно отчаяние“.
След година се ражда втората им дъщеря, Любов. И Достоевска, която до този момент се страхува, че мъжът й никога няма да обикне друго дете, забелязва, че радостта от бащинството засенчва всички досегашни премеждия. В писмо до един критик Фьодор Михайлович твърди, че щастливият семеен живот и децата са три четвърти от щастието, което човек може да изпита на тази земя.
Изобщо неговото отношение към децата е уникално. Той като никой друг умее, по думите на Ана Григориевна, „да влезе в детския мироглед“, да разбере детето, да се увлече в разговор с него; и в такива моменти самият Достоевски става като дете. Зад граница Фьодор Михайлович пише романа „Идиот“, и вече в родината си довършва романа „Бесове“. Но животът извън Русия е тежко изпитание за съпрузите и през 1871 година те се връщат у дома.
Осем дни след завръщането в Петербург се ражда синът им Фьодор, а през 1875 година – още един син Альоша, кръстен на свети преподобни Алексий, човек Божи. През тази година в списание „Отечествени записки“ е публикуван четвъртият велик роман на Достоевски „Юноша“ (влязлото в употреба благодарение на критиците понятие за „Великото петокнижие на Достоевски“ включва следните пет романа на писателя: „Престъпление и наказание“, „Идиот“, „Юноша“, „Бесове“, „Братя Карамазови“ – бел. ред.).

Ана Григориевна с децата им – Фьодор и Любов, 1883 г., Петербург

Но семейството отново преживява нещастие. Синът им Альоша наследява от баща си епилепсията. Първият пристъп, който Алексей получава на тригодишна възраст, се оказва смъртоносен… Този път съпрузите сякаш си разменят ролите. Нещастната Ана Григориевна, необикновено силна жена, не успява да се справи с тази мъка и губи интерес към живота и към останалите деца, с което плаши мъжа си. Той говори с нея, убеждава я да се подчини на Божията воля, да продължи живота си. През същата година писателят два пъти пътува за Оптинската пустиня, където се среща със стареца Амвросий, който предава на Достоевска благословията си и думи, които впоследствие Фьодор Михайлович пише от името на своя герой, стареца Зосима, в „Братя Карамазови“: „Рахил плаче за децата си и не може да се утеши за тях, защото ги няма“, такъв дял ви е отреден вам, майки на земята. И недей се утешава, и няма нужда да се утешаваш, не се утешавай, плачи, само че всеки път, когато плачеш, все си спомняй, че твоето дете е един от ангелите Божи, гледа те оттам, вижда те, радва се на твоите сълзи и ги сочи на Господа Бога. И още дълго време ще ти е този велик майчин плач, но накрая ще ти се обърне в тиха радост и твоите горчиви сълзи ще бъдат само сълзи на тихо умиление и сърдечно очищение, дето от грехове спасява“. (превод – Димитър Подвързачов, Симеон Андреев – бел. ред.)

Оптинската пустиня

Какво можеше да намери той в мен?

Своя последен и според много критици най-силен роман „Братя Карамазови“ Достоевски започва да пише през пролетта на 1878 и завършва през 1880 година. Него той посвещава на любимата си жена, Ана Григориевна… „Анка, ангел мой, мое всичко, алфа и омега! Ах, значи ме сънуваш и „се събуждаш, тъгуваш, че ме няма“. Това е ужасно хубаво, аз обичам това. Тъгувай, ангел мой, тъгувай за мен във всяко едно отношение – значи ме обичаш. За мен това е по-сладко от мед. Ще се прибера и ще те целуна“; „Но как ще живея без теб и без децата през това време? Не е шега, цели 12 дни“ – това са редове от писмата на Достоевски в периода 1875-1876 г., през времето, когато той заминава по работа в Петербург, а семейството му остава на село. Тук няма какво повече да се каже.
За Достоевски семейството се превръща в тихо пристанище, а в жена си, по негови собствени думи, постоянно се влюбва отново и отново – в буквалния смисъл на този израз. Ана Григориевна от своя страна до края на живота си искрено недоумява какво е намерил Достоевски в нея: „Цял живот за мен представляваше някаква загадка обстоятелството, че добрият ми мъж не само ме обича и уважава, както много мъже обичат и уважават жените си, но и почти ми се прекланя, сякаш съм някакво особено същество, създадено само за него. И така беше не само през първите години на брака ни, а и през цялото останало време до неговата смърт. Та нали аз не се отличавах с красота, нямах таланти, не бях особено развита интелектуално, имах само средно (гимназиално) образование. И ето – независимо от това съм заслужила дълбока почит и почти обожание от толкова умен и талантлив човек“.
Разбира се, Ана Григориевна всъщност не е някаква банална и проста личност, която Достоевски обиква от нищото. Фьодор Михайлович се влюбва в своята стенографка, виждайки в нея не само състрадателен и добър, но и активен, благороден човек със силна воля и богат вътрешен свят. Тя владее изкуството да бъде истинска жена, която с достойнство остава в сянката на мъжа си, като същевременно се превръща в негово основно вдъхновение.
И макар характерите на Ана Григориевна и Фьодор Михайлович наистина да „не си съвпадат“, както сега е прието да казваме, тя признава, че винаги е можела да се опре на него, а той – че докрай е разчитал на нейната деликатност и грижа, доверявайки й се напълно. Това също понякога учудва Ана Григориевна. „Без ни най-малко да си подражаваме взаимно, без аз да се бъркам в неговата психология и той – в моята, ние двамата чувствахме, че душите ни са свободни… Именно тези отношения ни дадоха възможност да изживеем всичките 14 години от брака си в най-хубавото възможно за хората земно щастие“.
Достоевска не живее в идеален бит – още отпреди е равнодушна към накитите и бързо се научава да живее в скромни условия и постоянни дългове. Великият писател, разбира се, не е идеален съпруг. Той е много ревнив и е способен да избухне, да прави сцени пред жена си. Ана Григориевна мъдро избягва ситуации, които биха могли да изкарат мъжа й от равновесие и се стреми да предотвратява последиците от неговия буен гняв. Така докато Достоевски работи като редактор, понякога се случва да се вбеси от наглостта на авторите, които настояват в съчиненията им да не се променя нито една запетая. В отговор на това Достоевски им пише резки писма. А на следващата сутрин, вече спокоен, съжалява и се срамува от избухливостта си. В такива случаи жена му просто не изпраща писмата и чака до следващия ден. Когато „се оказва“, че гневното писмо още не е изпратено, Фьодор Михайлович, умиротворен и радостен, пише ново, вече по-меко писмо.
Ана Григориевна не упреква Достоевски за неговата непрактичност и доверчивост. Тя знае, че мъжът й не би отказал помощ на никого. Ако в джоба си няма дребни, писателят може да доведе просяк до вкъщи, за да му даде пари. „После тези посетители заприиждаха сами и, като прочетоха на вратата как се казва мъжът ми, започнаха да питат за Фьодор Михайлович. Разбира се, излизах аз; те ми разказваха за бедите си, а аз им давах по 30-40 копейки. Ние не сме особено богати, но винаги можем да окажем такава помощ“ – разказва Достоевска.
И макар религиозността да не пречи на съпрузите един ден незнайно защо (може би от любопитство) да отидат на врачка (която, впрочем, предсказва смъртта на техния син Альоша), Евангелието все пак винаги ги е съпътствало. Достоевска си спомня как Фьодор Михайлович всяка вечер преди лягане заедно с децата си чете молитвите „Отче наш“, „Богородице Дево“ и своята любима – „Все упование мое на Тя возлагаю, Мати Божия“…

 

„Не ме възпирай“

През 1880 година Ана Григориевна се заема със самостоятелното издаване на неговите трудове, като основава предприятие за търговия с книги на Достоевски. И има успех! Материалното положение на семейството се подобрява, съпрузите връщат всички свои дългове. Но на Фьодор Михайлович не му остава много. През същата година излиза романът „Братя Карамазови“ и това, по думите на Ана Достоевска, са последните радостни дни от многострадалния живот на писателя.
През нощта на 26 януари 1881 година гърлото на писателя започва да кърви (той още от времето на каторжния си труд страда от емфизем на белите дробове). На следващия ден кръвотечението се повтаря, но Фьодор Михайлович се опитва да успокои жена си и да разсее децата, за да не се плашат. По време на прегледа кръвоизливът става толкова силен, че Достоевски губи съзнание. Когато отново идва на себе си, моли жена си да доведе свещеник, който да го изповяда и причасти. Болният се изповядва дълго. А на следващата сутрин казва на жена си: „Знаеш ли, Аня, вече от три часа съм буден и мисля; чак сега осъзнах, че днес ще умра“. Той взима Евангелието, подарено му от жените на декабристите по пътя към каторгата, и го отваря наслуки: „А Йоан го възпираше и думаше: аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идеш при мене? Но Иисус му отговори и рече: остави сега; защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда“.
„Чуваш ли, – казва той на жена си, – „остави сега“, „не ме възпирай“ – значи ще умра“. Ана Григориевна си спомня: „Не можех да сдържам сълзите си. Фьодор Михайлович започна да ме утешава с мили и нежни думи, благодари ми за щастливия живот, който сме изживяли заедно. Говореше как вярва, че ще се грижа за децата, че ще ги обичам и пазя. После каза нещо, което малко мъже биха могли да кажат след 14 години брак:
– Помни, Аня, винаги съм те обичал горещо и не съм ти изневерявал – дори в мислите си!“.

Постскриптум с продължителност 37 години

Целия си живот Ана Григориевна посвещава на това да преиздава книгите на мъжа си. И своите „Възпоменания“ пише само с цел да осветли истинския облик на писателя, който вече започва да се изкривява от версиите на съвременниците. Тогава тя е само на 34 години, но за друг брак не може да става и дума. „Та за кого мога да се омъжа след Достоевски? – шегува се тя. – За Толстой ли?“… А сериозно пише: „Отдадох се на Фьодор Михайлович, когато бях на 20 години. Сега съм на повече от 70, но все още му принадлежа с всяка своя мисъл, с всичките си постъпки“. Ана Григориевна цял живот събира всичко свързано с Достоевски, и през 1899 година предава повече от 1000 предмета на хранилището към Историческия музей – за създаване на отделен музей. През 1906 година издава „Библиогарфски указател на съчиненията и произведенията на изкуството, отнасящи се до живота и дейността на Ф. М. Достоевски“. В Старая Рус, където семейството има къща, Ана Григориевна открива училище за бедни деца „Ф. М. Достоевски“, в което има и общежитие. През следващата година Достоевска боледува тежко, гладува в обхванатия от война Крим. Умира в Ялта на 22 юни 1918 година, а след половин век прахът й е пренесен в лаврата „Св. Александър Невски“ – там, където е погребан Фьодор Михайлович.
Може би някои от вас ще се смутят от това пълно себеотрицание и преклонение, с които Достоевска се отнася към мъжа, изпълнил целия й живот без остатък. Но кой знае дали е могло да бъде другояче? Дали някой друг, по-малко самоотвержен, би издържал товара на изпитанията, съпътстващи Фьодор Михайлович? И удивително ли е, че до великия писател се оказва наистина велика жена? „Много руски писатели биха се чувствали по-добре, ако имаха жени като тази на Достоевски“, казва Лев Толстой след срещата си с нея.
Как е съумяла да бъде такава?… Ако някой поиска да чуе от Ана Григориевна Достоевска каква е била рецептата за щастливия й брак с великия писател, той навярно би могъл да си послужи с тези нейни думи: „С чувствата трябва да сме внимателни, за да не се счупят. В живота няма нищо по-ценно от любовта. Трябва да прощаваме повече – да търсим вината в себе си и да изглаждаме грапавото в нас“…

Превод от руски: Павла Сивова
Източник: foma.ru

 

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*