Градът и душата

в Брой 3/2017- Христос воскресе, радост моя!/Срещи

Интервю на Дария Захариева със създателя на популярния фотопроект „Етюд-и-те на София” Иван Шишиев

Всяко земно великолепие е дело на смаяни ръце, защото никое великолепие не зависи от човешката воля. Защото всяко великолепие отхвърля радикалното утвърждаване на греха.

Красотата е красотата на нещо земно. Но това, че има красота, не е земна работа.
Николас Гомес Давила

Вървях към мястото на срещата с моя събеседник без предварителна подготовка. Почти нищо не знаех за него, освен снимките му. Подозирах, че зад тях има душа и дух.

– Ще Ви кажа какво си мислех, когато за първи път видях десетина Ваши снимки. Казах си, че сте човек, който знае някаква тайна не само за София, а и за живота, понеже много хора снимат, а малко правят снимки с душа. И когато разбрах, че сте завършил и семинария, и теология, вече бях сигурна, че знаете повече от една тайна.

Ето как дойде идеята за създаването на „Етюд-и-те на София”. Като студент, в един дъждовен ден седях в библиотеката на Богословския факултет и гледах как дъждовните капки се стичат по прозореца, който гледаше към храма „Света Неделя”. Мина ми мисълта, че картината пред мен е красив дъждовен етюд. Прибрах се у дома, седнах пред компютъра и нарекох страницата си „Етюд-и-те на София”. Така стана. Моят апарат тогава беше най-обикновен. Снимките нямат обработка и не бих се занимавал. Но стана така, че усетих още веднага, че снимките имат душа. Да, веднага го разбрах. Разбрах, градът има душа и тя може да се яви, да проблесне в една снимка. Душата на човека също може да се разкрие в една секунда. И трябва да се усмихнеш на тази душа, да я видиш и споделиш. Това е възторгът на фотографа.

Споменавате за семинарията, за Богословския факултет. Моето семейство има дълга духовна традиция, която следва. За едно момче, което идва от село, недалеч от гръцката граница, София преди десетина години е не само голям, стар, но и загадъчен, магнетичен град. Възпитан съм да търся и да вярвам в невидимото, „Етюдите на София” са израз на моята същност. Представете си: идва в огромната София един тринадесетгодишен хлапак, чиято глава е пълна с книги, със спомени и впечатления, съвсем не детски (защото четях книги не за моите години, сериозно се интересувах и от изкуство). Идва това момче и попада в Семинарията – един малък град в големия град…. Семинарията е невероятно място, шанс и прекрасен спомен за мен. Да живееш пет години зад стените на семинарията е голямо нещо. И тази школа сигурно ми помогна да търся проявленията на лицата и най-важното – на душата на София.
Гледаш нещо красиво и се питаш: какво иска да ми каже Бог днес с този огрян от слънцето трамвай, или с измития от дъж­да храм?! Какво – снимаш, и споделяш.
Много често хората дават отговора, който търся в коментарите си под снимката. И какви отговори само получавам на своя въпрос!

Сам ли се учихте да снимате или търпите нечие влияние?
Научих се по необходимост. Неволният ми учител е брат ми. Преди няколко години, когато му отидох на гости – той специализира в университета „Грегориана” в Рим, неговото желание беше да вървя и да снимам из Рим. Но все не беше доволен от моите снимки. Снимах по няколко пъти всеки обект. Стремях се да подобря резултата. По време на окупацията на Софийския университет при протестите преди три години си купих един по-добър апарат. Бях вече в четвърти курс. След това през лятото заминах за Белгия, обиколих няколко европейски страни и това пътуване беше моята школа. Излязоха хиляди снимки. Докато ги преглеждах, започнах да разбирам какво ми харесва, кое е добро, кое не. Може би така израснах, в практиката.

Опитите ми да се запиша в различни реномирани курсове завършиха бързо, защото съм много чувствителен към свободата и личните си търсения.

Исках да бъда самия себе си, разбирах желанията си интуитивно и бях решил да пазя това, което Бог ми е дал като чувствителност.

Казаното от Вас ми напомня мисълта на Давила, че тези, които се опитват да живеят достойно, обитават пукнатините на обществото.
Споменаването на Семинарията винаги ме изпълва с благодарност и умиление. Там има поне трима души, които са велики за мен. Велики, не по-малко, а и фантастични хора. Те живеят зад дебелите напукани зидове. Кой знае за тях? Само онзи, който търси и се интересува, онзи, който има честта да ги познава. Не съм ги питал дали мога да ги спомена в интервю и затова няма да кажа имената им. Не искам да развалям подвига, защото те са от истинските християни, които крият доброто, което хвърлят с шепи наоколо. И сега, макар много хора да казват, че Семинарията не е това, което беше там има удивителни преподаватели! Такъв беше учителят ми по история на църквата, учителят по догматика и особено този по музика, който може да свири на всичко и да измисли поне десет начина, с които музиката да заживее в сърцето ти! Сигурно Семинарията е  имала и по-силни времена, но Бог я пази и сега. Така че, права сте, знам неща, които много софиянци не подозират. И тези тайни ме правят щастлив!

Има ли молитва в големия разнолик град? Разбирам, че освен фотограф, сте и клиросен певец, пеете, отправяте молитви към Бога ежедневно, замисляли ли сте се има ли молитва, докато търсите красивите етюди на София?
Ако търсиш молитва, сигурно ще намериш. Когато снимам църкви, нормално е въздухът да е пълен с молитва. Мисля си, че за да намеря молитва, трябва и аз да я нося. Децата също носят молитва, почти винаги. Случва се снимките да улавят мигове, които не се повтарят. Случва се и да разказват истории. Имах епизод с жена, която позна куче след девет години. Видяла го някога в Синеморец и го позна на моя снимка тук. Такива истории много ме трогват. Трогвам се например от вътрешните дворове и просторите, които намирам за самотни и тъжни. Говорят ми нещо. Вълнувам се и от покривите. Покривите на София говорят и разказват истории. Има връзка между покрива и хората, които живеят под него. Убеден съм, че минувачите променят улицата, а обитателите влияят на едно жилище. Гледал съм как се озаряват хората след като помогнат на просяка. Такива моменти са много силни. Старая се да ги запечатам, когато ми се даде да видя такова нещо. Бог ми е дал такъв талант – да виждам и да показвам на другите. За да виждам различни моменти ми помогнаха картините на големите художници, които обичах и за които четях от първите си тийнейджърски години. Обичах да гледам картините на Дега и Караваджо. До такава степен се потапях в тях, че забравях за времето. И сега е така. „Призоваването на свети апостол Матей” на Караваджо за мен е една от най-великите картини. Все едно, че е очевидец на Евангелието. А Караваджо е бил почти неук!

Накъде ще продължите?  
Търсенията ми са нематериални. Пътуването едва започва. Иска ми се да поканя хората да се срещнат с красивата София, със себе си и да се омиротворят, да почувстват откровението на мига, на живота. Да благодарят затова, че им е дадено във всеки момент да бъдат част от красотата. Иска ми се да споделям празника на живота.

Дария Захариева

Дария Захариева е богослов и журналист, автор на статии на църковни и исторически теми в периодичния печат.
Дария Захариева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 3/2017- Христос воскресе, радост моя!

Империя и Църква

Два ангела в римски колесници, теглени от четири коня с развети гриви,
Отиди горе