Градове

в Брой 5/2010 - Градовете и ние/Общество

Небостъргачи и бедняшки квартали, мъгливият Петербург от романите на Достоевски, първата целувка в градската градина, олющените софийски кооперации, сивота и смазваща сталинистка архитектура, старият Пловдив, паметници, кръчми, трясък от строшени стъкла, гора от антени, балкони и мирис на асфалт. Градът е всичко това и още хиляди други неща. Спомени, бит, настроения и представи; мечти и пристрастия, чувства. Чувства, защото градът може да бъде обичан и мразен, както се обича и мрази човек.

Думата „град” се появява в Библията над сто пъти, докато думи, обозначаващи по-малки поселения – само десет пъти1. Най-ранният библейски град е Енох, построен от Каин (Бит. 4:17). След объркването на езиците потомците на Нимрод основават няколко града (Бит. 10:10-12). В царството на Ог във Васан е имало шестдесет големи града със стени. На западния бряг на Йордан е имало тридесет и един „царски” града, освен много други, за които разказва историята на Израил. Йерусалим е наречен „Светият град”, като светостта на храма се е разпространявала над целия град2.

Днес градът е най-непосредствената реалност за милиарди хора, които така са се сраснали с него, че трудно могат да бъдат мислени извън могъщата му логика.

Прочетох романа „Градът” на Клифърд Саймък в крехка тийнейджърска възраст, но и до днес не съм забравил мистичното изживяване, свързано с него. Там градът беше нещо живо, нещо самодостатъчно и велико в своята над-човешкост; свръхценност, изкушение, мъка и надежда за жителите си.

Мъртвият марсиански град на Рей Бредбъри, който поглъща посетителите си, предлагайки им да се предадат изцяло на демоничните си страсти, за мен си остава ненадминат образ на града като крепост на „княза на мира сего” и на това, което остава от града, когато човекът (човешкото) го напусне.

gradГрадът, като чиста урбанистика, като плацдарм на социалното инженерство – това е друга линия на дехуманизиране, която можем да открием например в някои съвременни компютърни игри. Там играещият може да построи и поддържа цели империи, като регулира определени социални индикатори. Армия, полиция, образователни институции – всичко присъства в тази игра-пъзел, създадена като апотеоз на идеята за научно-обоснования прогрес. Възможността да се почувстваш всесилен (и просветен) владетел задейства изключително фини архетипи у тези, които се пристрастяват към нея. Тези игри са симулации на реалния Град. Град, който може да бъде описан чрез краен брой променливи (институции, ресурси, може би – религии и идеологии). Град, погледнат отгоре. Град, който може да бъде разрушен с няколко „кликвания” на мишката, ако висши съображения го налагат.

„На ангела на ефеската църква напиши…”

С тези думи започват няколко глави на Откровението. Според някои тълкуватели, те отразяват една труднопостижима духовна реалност. Както на всеки човек при тайнството Кръщение се дава от Бога ангел-пазител, така съществуват висши ангелски чинове, които „отговарят” за човешките общности. Неслучайно някои градове, а и цели държави, развиват особено отношение към конкретни светци – поради чувството за небесна закрила, която „равноангелските” непрестанно просят от Бога. Явяването на света Богородица във Влахерна, отношението между свети Йоан Рилски и България, между свети Сава и Сърбия – нещо много характерно има в тези чудеса и в тези духовни бащинства. От едната страна стои личностна духовна същност, а от другата – град или народ. Случаят с град София е още по-особен, защото той е поставен под покровителството не на някой друг, а на Самата Божия Премъдрост, тоест на Иисус Христос.

Живеейки в такъв модус, градовете получават уникалната възможност да развиват собствен духовен облик, неповторим набор от колективни харизми. Понеже се съотнасят с личност (ангели, светци, Самият Бог), те самите могат да придобият мета-личностни характеристики, които индивидуално се преживяват от хората като особена атмосфера, мистична лоялност, присъствие. Разбира се, актът на обричане на един град на небесен покровител сам по себе си не гарантира такова покровителство. Колективният духовен живот е възможен само при „критична маса” от лични духовни опитности. Така в днешния Санкт Петербург витае много повече историческо-културният „дух” на Петър Първи, отколкото апостолският дух на свети Петър, на който градът е посветен. Ангелите, „отговорни” за Лос Анжелис, навярно повече плачат за града, отколкото общуват с него.

Във филма на Вим Вендерс „Криле на желанието” ангелите гледат града отвисоко. Несравнимо с нищо е тяхното гледане – те обхващат цялата многоликост на града, могат да чуят мислите на всеки негов жител. От духовно-ангелска гледна точка градът е нещо изумително; за техните очи бетонът е прозрачен, плътност притежават единствено човешките души. Плътност и непонятност, защото в тях е Божият образ, недостъпен дори за ангелите. Градът се разкрива, в цялото си карнавално великолепие и поквара, единствено в състояние на падналост. В този филм ангелът избира падението, за да разбере докрай. И заплаща със смърт.

Но ангелите не разбират човешкия град. Градът също не разбира ангелите. В този черно-бял филм те носят черни дрехи. Градът не пропуска светлина, която да отрази бялото на ангелските одежди. Градът е черно-бял в духовен смисъл.

Той се разпъва между успеха и провала, без да съдържа пъстротата и пълнотата на живота. Липсва онова, което дава цвят. От ангелската перспектива, от мястото, където се споделя и преживява истинската хармония на живота, образът на нашия свят и на нашия град е черно-бял.

Плакат на филма "Криле на желанието", реж. Вим Вендерс, 1987 г.
Плакат на филма „Криле на желанието“, реж. Вим Вендерс, 1987 г.

Често се възхищаваме на красивите пъстрите нощни сияния и вълнения на градовете. Тъкмо защото напредъкът на технологиите ни позволява да се справим с природния мрак, сме забравили, че мракът е по-скоро символ на небитието, на смъртта. Отказвайки да разчетем този символ, ние маскираме мрака, вместо да се опитаме да излезем от него. Прекъснатата връзка с предците и патологичното маскиране на смъртта е типично градско явление. Градската култура се мисли, живее и заявява като жизнеутвърждаваща. Но животът, който тя утвърждава, е парадоксален, невъзможен. Отричайки вертикала, градът се самозатваря и се опитва да избяга от пълната обреченост на неизкупеното земно битие. Проблемът със смъртта е изтласкан, както са изтласкани гробищата; създава се нова логика със собствени вертикали. Но резултатът е анти-логика и параноично битие. Понеже градът няма цел, няма и резултат от борбата за живот, която градът мисли, че води. Градът е място, където човек, заявявайки себе си по светските ценностни ориентири, съобразявайки се с градската логика, борейки се за някакъв привидно пълноценен живот, всъщност си отказва възможността да дорасте за живота. Всички средства и възможности на градската култура са впрегнати в това човекът да се справи със симптомите, а не с причината на духовната си болест. Отсъствието на мисълта (“помненето”, по израза на църковните отци) за смъртта от хоризонта на съвременния човек е признак на велико отчаяние и предпоставка за окончателно поражение (окончателно, защото смъртта е неотменна реалност, тя съществува). В този смисъл борбата за живот, водена чрез пренебрегването на проблема със смъртта, е безсмислена в своите усилия и се домогва до спорни успехи. Част от тази борба е динамиката, с която изискванията на съвременния градски живот обсебват и по необходимост включват индивидуалния човек в своя ритъм. Духовната борба понякога може да бъде видяна като борба между града и личността, а пространството на индивида, организирано по собствена координатна система – да бъде отбранявано на живот и смърт. Животът на личността в съвременния град се превръща в своеобразна аскеза, а градът – в пустинята на тази аскеза.

Човек върви по улиците на града и поглъща характерната му миризма; попива праха, шума, посланията на билбордовете, агресията на делничната суматоха. Този затворен хоризонт, който съзерцаваме, се превръща в нов Платонов свят на сенките, капсулиран от високите сгради и смога.

***
Градът е тясно свързан с Църквата, от самото й начало. От градове тръгва и към градове е отправена християнската проповед. В продължение на столетия селото остава извън нейния обсег (не случайно в раннохристиянския речник „селянин” е била дума, равнозначна на „езичник”, paganus). Апостолските послания са адресирани до най-големите градски общини от онова време3. Което не означава, че „градското Православие” превъзхожда „селрското”. Каквото и да е съперничество и противопоставяне – класово или по линията „село – град” – в Православието е немислимо. Нито градът е надарен по някакъв по-особен начин, нито селото носи някаква изначална ощетеност. Просто в социо-културен план въцърковяването на селото и на града е протичало с различна динамика, ритъм и форми. Различни са ангелите, които помагат на това въцърковяване; различни са бесовете, които му пречат. Например близостта на селския човек до природата го прави много по-непосредствено съпричастен на величието на Божието творение, но също така го доближава и до стихиите, чието осмисляне от християнски позиции е изключително трудна задача и които често повличат съзнанието в мътните води на езичеството. Днес градската култура също все по-видимо пропада в езичеството – в интелектуален и в практически план. Небивалото разпространение на окултни практики и свързаната с тях литература отразяват именно такова движение към стихийно-магичното. Затова и не могат да се правят генерални обобщения за изначална предразположеност на едната или другата култура към езическото или към християнското. Богоборчеството е падналото състояние на колективния дух, което може да приема различни форми и от което може да се излезе по всяко време, стига това падение да се осъзнае и да се потърси Божията благодат за преодоляването му. И не е ли парадоксално, че градът, който би трябвало да носи идеята за висш порядък, да бъде образ на Божия град, на Небесния Йерусалим, може да падне в бездната на хтоничните стихии, в разпаднатото царство на безсъзнателното? И падението му да бъде „твърде голямо”…

„Понеже ангелът на любовта е много силен, то и демонът на любовта е много силен”5

Тези думи на К. С. Луис се отнасят до личната духовна реалност – невъцърковената любов може да се превърне в най-страшния камък за препъване и колкото е по-силна, толкова е по-страшно падението. Така и всички харизми на града, ако не са правилно поставени и живяни, се превръщат в бесове, опустошаващи градския духовен пейзаж. „Изгонването” на бесовете от града е свързано с въпросите какво трябва да бъде преобразено и примирено в града; какво трябва да бъде прочетено по друг начин.

Съвременният град е крепост на човешкото. И все пак, той не може да бъде мислен като самостоятелно пространство, а по-скоро като криза на пространството; като смачкано и захвърлено пространство; като пространство асимилирано и подлежащо на възстановяване. Под маската на усложнен и „окултурен” духовен живот, градският човек се бори да спаси това пространство по някакъв първичен, стихийно-плътски начин. Цялата демонстративна свобода (в смисъл на вседозволеност), целият му консумативизъм – материален и духовен – са проникнати от отчаяние и съпроводени с дионисиевско изстъпление. Заблуда е, че реализацията на тази свобода (особено в творчеството) докосва небесните сфери. В своя полет човекът често достига единствено до среща с поднебесните духове6.

Градът е изкушен във възможността да остане завинаги в състояние на духовно безсилие, запазвайки в същото време чувството на доволство, самодостатъчност, агресивна и грандоманска себеизява и лидерска роля. Бетониран в буквалния смисъл срещу физическите стихии, той е поразително безпомощен и непригоден да се бори с духовните заплахи. В перспективата на Божието домостроителство физическият град е привидност, място, от което няма да остане „камък върху камък”. Истинските камъни на града са обитаващите го човешки души.

В предвкусвания от Църквата образ на Небесния Йерусалим има нещо от нашето понятие за град. Небесният Йерусалим е осъществената идея за град, според изначалния Божи замисъл. Пречистеният човешки град ще се преобрази, за да достигне собственото си изпълнение, недостижимо „приживе”, в метриката на падналото битие. Всичко, което е затъмнявало чистия му лик, ще бъде предадено на огън, за да останат единствено ония негови черти, които могат да понесат присъствието на Божията слава. Неговото бъдещо битие ще е производно от колективното битие на спасените души – по непостижим за плътските ни умове начин Градът ще влезе в Новото творение, в „новото небе и новата земя” на „невечерния ден осми” – и едва тогава светлините му ще засияят истински.

Профили

Пламен Сивов

Пламен Сивов е юрист, директор на фондация "Покров Богородичен". Автор на статии за състоянието на Българската православна църква.
Пламен Сивов
Профили

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 5/2010 - Градовете и ние

QUO VADIS

С появата си през 1896 г. романът“Quo vadis”  донася световна слава на

Прощално писмо

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми

Реквием за Зикина

Наричаха я Зикина и беше потомка на онези фараонови чеда, изкусни майстори-ковачи,
Отиди горе