Глобализацията и Православието

в Брой 3/2020 - Глобализацията и Православието/Думи за прочит

Нужно е истинско освобождаване, за да разбере, че е чедо на Бога и поради това има ценност. Много е трудно една западна традиция да докосне това, но в Православието то е живо – съзнанието, че човекът е Божие чедо. Не заради нещо друго, а понеже Бог го обича, само затова.

За Запада глобализацията не означава нищо друго, освен усъвършенстване на възможностите за развитие. Едно развитие, което достига своя предел, е свързано с дадена глобална общност, която въпреки някои разногласия, е в унисон с ценността на развитието и прогреса, както и с освобождаването на човека от всичко, което го държи окован в миналото. Как на Запад се е зародил този тип човек, който смята развитието за толкова важно, че връзката с миналото няма голямо значение? В западната философия това е завършен процес. Тези, които знаят нещо за философията, са чували за Декарт. Какво казва той? Декарт (френски философ от XVIXVII в.) е първият мислител, който пренася истината от сферата извън човека вътре в него. Той е баща на известния израз мисля, следователно съществувам. Внимавайте! Мисля, следователно съществувам, а не другите мислят заради мен. Нали? Не проявявам послушание към норми и закони извън мен. Дори този, който е извън мен, да е самият Бог. Аз мисля лично и аз решавам, че той е Бог и аз лично като индивид решавам дали ще проявявам послушание към Него или не.

Мисля, следователно съществувам! Истината е моя, това е моето мислене. Дотогава никой не е казвал подобно нещо. Истината е обективно събитие, което съществува извън човека, независимо дали говорим за античната философия или за богословие и т. н. Истината е нещо по-обективно от субекта. При Декарт обаче е налице пълното субективиране на истината. Мисля, следователно съществувам! Прекалено силно се подчертава субектът, индивидът над обществото, над традицията, над нормите. Той става самостоятелна единица, която дължи своята самостоятелност именно на факта, че всичко минава през неговия ум. И той решава лично какво е истина и какво – лъжа. Това е модерният западен човек.

По-късно други философи – Джон Лок, Кант подчертават още повече този отделен от всичко Аз, който е извън всичко, извън традиции, религии, църкви и т. н. И постепенно на Запад това става една голяма „традиция”. Различни мислители ще се опитат да свържат отново европейския човек с тялото, с общността, с традицията. Но оттогава този индивидуализъм е съдбата на западния човек. Когато на Запад казваме общество или общност, нямаме предвид нищо друго, освен един договор, общественият договор между такива затворени индивидуалности, които в даден момент решават да изградят общество. И решават това въз основа на договор, който гарантира техните индивидуални права (това е прословутият израз „индивидуални права”). На Запад общността, обществото е чисто институционална величина. В екзистенциален план тези индивиди, както ги нарече един голям немски социолог от миналия век, са „we less I“ – за тези, които знаят английски. Те са изцяло затворени в себе си, или индивидуални единици, които се свързват, за да изградят някакъв обществен договор, някакво общество. Тъкмо поради това, че по своята природа са откъснати и от традиции, и от общности и т. н., те се чувстват напълно свободни да говорят за креативност, която не уважава, или няма нужда да уважава традицията. Така развитието става самоцел, самозакон, и това движение по посока навън – към това, което още не е постигнато – е единствената свръзка на тези Аз-ове; защото за тях традициите вече не са достатъчна свръзка.

Ако живеете в една съвременна западна държава, ще видите, че не съществуват общи традиции, които да сплотяват хората. Ще го установите след известен престой там. Въпреки това, тези хора изглеждат много тясно свързани по между си. Когато ги попиташ за икономическото или за социалното развитие на обществото, за подобряването условията на труд, на образование или за креативността въобще, виждаш, че тези неща ги интересуват индивидуално. Обществата на Запад станаха съвкупност от индивиди, от затворени индивиди. И не само това! През последните години подробни изследвания показват, че западният човек прави една интроекция, в която аз привнасям нещо в мен, въвеждам в моята интимност външните принуди, от които се нуждае обществото, за да съществува. По този начин те вече не функционират като външни принуди, а произтичат от човека.

Например, когато англичанинът види жълта линия наблизо, в края на пътя (тази линия означава „Не паркирай!”) той чувства силна тревога да не би да направи това, преживява го като вътрешна индивидуална потребност. Когато гъркът види това, за което говорим: „Не паркирай!”, той чувства вътрешна тревога, ако евентуално не паркира там, ако не успее да паркира там. Впоследствие ще покажем, че не съществува абсолютна разлика в начина на разбиране. Неслучайно англичанинът никога няма да постави баща си или брат си над закона, нито пък бащата или братът на англичанина ще очаква синът му или брат му да го постави над закона. Не очаква, нито пък търси това. За гъркът е немислимо, ако кумът на кумата му, вуйчото на вуйчо му не го постави над закона (това е самопонятно)! Не е ли така? Това е цивилизационна разлика, която е много важна. Въпреки че и ние вървим към глобализация, към модернизация, към озападняване, тази разлика във величините трябва да стане ясна. Трябва да се разбере, че това е един вид цивилизация, а ние сме друг вид цивилизация, както и трябва да стане ясно, че тези неща не стават миш-маш; не можеш да ги смесиш. Както не можеш да смесиш олиото или нафтата с водата. Нали?

Съвременната гръцка държава е копирала западната. И дори днес говорим за разлика между нация и държава. Едно нещо е нацията, а друго – държавата. За нацията си спомнят политиците обикновено в навечерието на избори. Какво става сега на Запад, в този индивидуалистичен Запад, който обаче въпреки всичко е креативен. Този Запад има проблеми. Той започна модернизацията, той предизвиква озападняването и той е пространството, където се разви теорията за глобализацията, според която всички трябва да станем една голяма общност без традиции и с единствен смисъл – развитието и нейното налагане в бъдеще. И така, ето какви са проблемите и особеностите на западното общество, които ги създават.

Една от особеностите на западното общество е напрежението между аскетизма и желанието да имаш. Западният индивидуализиран човек се е научил от своя протестантизъм и от своя католицизъм да е аскетичен, за да бъде креативен. Неслучайно Фройд говори за културата като източник на нещастие, защото според него тя потиска инстинктите (и особено сексуалните), хипотетично, за да създадем наука, култура, икономика и т. н. И така, аскетизъм е нужен, за да бъде европеецът креативен. Ето че в един момент това дава резултати. Когато дава резултати, създава собственост, създава икономика, създава разцвет, създава желание за притежаване. Създава силно и непреодолимо напрежение. Тъй като европеецът притежава много неща и те го свързват с това, което го държи в ръцете си, то създава в него удовлетворение и склонност към наслаждаване от тях. Затова той изоставя аскетиката, която би позволила процесът на творчество.

Най-големият от всички проблеми, който западният човек чувства, е нуждата да се включи, или да участва в нещо. След дълги векове на безмилостно развитие на индивидуализма, той иска да участва и да се успокои, той търси нови общности. Не е случайно, че и в пространството на богословието се срещат протестантски общности, които живеят заедно (напр. във Франция това са цели семейства). В римокатолицизма също има движения, които искат да създадат организиран живот; има групи от хора, които упражняват професията си и едновременно с това се връщат в една общност с екзистенциални особености. Те правят това, не за да бъдат просто една професионална общност, която има за цел развитието, а да бъдат екзистенциална общност, където другият е брат, възлюбен, баща.

На Запад тази нужда от включване и участие е естественият резултат от цяла поредица еманципации. Западният човек се е еманципирал от всички и от всичко. Сега той иска да се включи, иска отново да намери някаква общност, да намери някакъв Аз. Той се отчужди дори от тялото си. Струва си една дискусия за западната сексуалност, например „между вината и порнографията“ – за това, как европеецът не успя да намери път дори в тази посока. Цялата съвременна психоанализа свидетелства за това. И по тази причина стигаме до съвременното състояние на Запад – това, което можем да наречем постмодернизъм, което е още една стъпка напред по пътя на деконструкцията. На всички равнища в западното пространство говорим за деконструкция, за разпад – разпад на субекта, на човека, на текстовете. Традиционните текстове са носители на власт (Дерида). Да деконструираме текстовете! Да деконструираме класическия Аз! Цялата психоанализа ни казва: вижте този индивид, който създаде това гражданско общество, който постоянно говори за развитие. Той има едно несъзнавано, което има закони и изисквания и което насочва накъдето си иска и можеш да го контролираш просто чрез логиката.

Постмодернизмът е пълният разпад; и неслучайно днес на Запад не остана нищо здраво. Не съществува нищо свещено. Не съществува нищо, което да не е демитологизирано, което да не е деконструирано.

Какви бяха човешките отношения? Вижте филмите, западните филми отпреди петдесет години. Западните филми включваха отношения между двата пола, а вижте филмите днес! Каква е разликата? Разликата е, че всички тези свещени в миналото чувства днес са напълно разтворени и демитологизирани. Един градски индивидуален мит беше бракът. Фройд дойде и каза: виж твоето несъзнавано! Имаш нещо от майка си, имаш нещо друго от баба си, търсиш да намериш някаква жена, за да се самоизлекуваш например от твоите пристрастия. Къде е великият ерос, който беше излизане от Аз-а, който беше романтично състояние и очевидно беше някакво духовно събитие. Не! Днес всичко е психологическо привличане, нали? Това е последната фаза на модернизма или ако искате, на постмодернизма, където този индивид очевидно се разпада и не съществуват вече митове (митове, в добрия смисъл на думата).

Ще кажете: това са далечни неща, защо ги говорим? Наистина са далечни. Напълно осъзнавам, че говоря на общности, които нямат тези особености. Сега описвам западните общества, но ще стигнем и до нашите. Основният въпрос за Запада е: след като има нужда от включване и от екзистенциално нови отношения, след като има нужда да преоткрие личностния смисъл, кое може да осигури на западния човек всичко това?

Ако Западът не може да се върне към традиции или религии, с какво ще замени този общ източник на смисъл, който западняците търсят и не намират – общият източник, екзистенциалният източник на смисъл. Какво ще поставим на негово място? Митът за прогреса идва от индивидуализацията, от изоставянето на традицията. Идва модернизмът и разрушава този мит, защото ни казва, че сме много нещастни с него. И обществата, които създадохме, западните общества, са много плитки и не могат да приемат целия човек, нито отношенията и т. н. Въпросът е къде ще намерим този общ източник на смисъл?

Затова виждате колко много днес Западът търси, и че за пръв път е толкова отворен. За пръв път е толкова отворен и за пръв път е толкова смирен. И поставя въпроси във всички посоки: кой може да ми даде един общ източник на екзистенциален смисъл, за да изградя отново общност, а не просто съвкупност от индивиди, които имат за цел прогреса.

Как ще стане това? И виждате, че днес на Запад ислямът навлиза стремително. През 1970 г. в във Франция е имало 14 джамии, когато аз учих там бяха хиляда, а днес вече може би са станали 1500. Спомням си, че в Париж, където човек много рядко можеше да види християнин да ходи поне с един малък кръст, с което да показва, че е свещеник, в същото време всички мюсюлмани, и не само имамите, ходеха с характерното облекло. И в Англия видях същото. Мюсюлманите имат силни традиционни общности с традиционни отношения. Ислямът влиза в живота, създава един осакатен, но във всеки случай ясен кодекс на живот, на всекидневен живот. Обвързва те с една традиция, създава за теб една общност. Е, на европееца му липсват тези неща. Ела тук, ислям, дай ми това, което имаш! И ислямът се разпространява до такава степен, че за Франция ми казват, че католиците и протестантите са хладни към вярата си, а днес там ислямът е първа религия. Идва будизмът! Не си мислете, че днес будизмът на Запад е оня будизъм, който ще научите, ако четете будистките текстове. Няма нищо общо!

Будизмът е изоставил тежката будистка метафизика; той не говори нито за заличаването на Аз-а, нито за премахването на волята. Леката част от закона, от която западният човек има нужда, т. е. мир, а не тревога, не конкуренция, примирение с тялото, сприятеляване със средата – това е еклектизмът на традиционните религии, който се харесва на европееца, защото той търси да си купи традиция.

Идва ред и на Православието, което за европееца също е екзотично. В момента съм свързан с Православния институт в Кеймбридж. По-голяма е вероятността да паднеш от петия етаж и да не пострадаш, отколкото да кажеш да един англичанин да се занимава сериозно с религия. Англичаните са метафизично хладен народ. Помислете си каква вътрешна необходимост ги е накарала да създадат Православен институт в най-големия техен университет, наред с Оксфорд. Колко страшно нещо! Списанията в Англия публикуват статии за английската идентичност: кои сме ние? Това е паниката на един народ, или на много народи, които са стигнали до прогреса като индивиди, скъсали са корените с традицията, за да постигнат този прогрес, и сега отново търсят традиция. Затова е важно преди да се променим както искат да ни променят, да останем това, което сме. Много е важно да не правим същите грешки!

За съжаление днес има сериозни хора – доскоро сериозни, като Стелеос Рамфос – които стигнаха дотам, да говорят безсмислици. „Човек трябва да продаде традицията си, за да влезе в това тържество!казват някои. Но както и да погледнем това, което днес става на Запад, не можем да го приемем като забележително и спасително за човека. То създава проблеми, създава големи отчуждения. Неслучайно днес на Запад депресията е толкова разпространено заболяване; например ако вземете Франция, един на всеки трима редовно приема антидепресанти. Самоубийствата са достигнали връх. Това са негативните последици за хора, които нямат екзистенциална принадлежност, въпреки че имат много високи показатели на индивидуално благоденствие. Тук гръцката традиция не успя да се модернизира, защото я спаси турската окупация. Какво ще правим сега? Да внимаваме и да се поучим от грешките на Запада! Ние трябва да се модернизираме по друг начин.

Бих казал, че има три вида модернизация. Първият вид е агресивната или конфронтационната модернизация. Това е модернизацията, която се случва в някои ислямски страни, и много се страхувам, че отчасти се случва и при нас. Това е модернизация, която засяга един управленски или интелектуален елит, които атакуват традициите с цел да откъснат един народ от корените му и да го подчинят на еклектичната озападняваща глобализирана перспектива на западните народи. Това е агресивната модернизация. Тя взема един чук, удря те по главата и ти казва: изхвърли отвътре майка си и баща си и сложи вместо тях западните образци на развитие! Това става в исляма, и затова имаме тази страховита съпротива. Виждате „талибанизма” като отговор и т. н.

Съществува така наречената колеблива модернизация – това е вторият вид, който се случва в Африка, където се приемат някои западни дадености. Едновременно с това обаче се запазва традицията, макар и те двете все още да не са успели да влязат в диалог. Модернизацията все още не е успяла да влезе в диалог с традицията.

Съществува и балансирана модернизация. Тя е постигната в малко страни и това им прави чест – Япония и Израел. Тези две държави имат много будни народи, които са успели да приемат доброто, което Западът има, и да бъдат „западняци” на преден план, но в същото време да не докосват нищо и да не позволяват никой да докосне тяхната традиция. Нали така? Този вид модернизация, която реално диалогизира с традицията е това, което трябва да ни интересува. Защото модернизация в общия смисъл на думата – икономика, технология, наука и т.н. – е нещо, което искаме, и никой не отрича нуждата от него. Но го искаме, без да продадем това, което сме.

И още нещо: би трябвало да изследваме тази модернизация, да я имаме по един критичен начин. Това означава, че е необходим диалог, в който да се изтъкне нашата традиция, нашата много богата и търсена днес на Запад традиция. Трябва да знаете, че днес за всеки християнски догмат се обсъждат реформи и всички автоматично се обръщат към Православието. Проведе се Вторият Ватикански събор (1962-1965 г. б. пр.) и всички реформи, които някои все още живи хора искаха да направят там, бяха вдъхновени от светоотеческото предание, от нашето литургично възраждане, от светоотеческото възраждане на византийските отци. Най-значимите промени в протестантизма са вдъхновени от Православието и всички вървят към него. Това е великият час на Православието на Запад, трябва да го знаете! Не ни интересува дали ще го разберат тук управляващите. Те може и никога да не го разберат. Нямаме големи личности в нашата страна, които да разбират докрай какво се случва. Много рядко можеш да срещнеш такива хора.

Много хора на запад разбират това, и ако го разберем и ние (тези от нас, които могат) ще разберем големия проблем на западното общество, но и перспективите, решенията, които съществуват. А решението е именно това да говорим днес с реалните хора, които идват тук като туристи. Ако говорите с тях, ще видите, че те очакват изключително много от Гърция и от Православието. Какво очакват? Първо очакват да научат от гръцкото православие за общността като общение на личности. Цялото развитие на Запада преакцентира институционалния аспект на обществото. Ако четете големите западни мислители като блажени Августин, ще видите, че дори самият Бог, трите Лица на Бога имат някаква цел, заради която са в единение.

Когато види едно събрание, западният човек веднага ще попита: „С каква цел сте събрани тук?”. Той се интересува от историческата цел и това създава организирано, институционално общество от индивиди, отчуждени един от друг.

Отивате във Франция и веднага щом се озовете в един пощенски клон или в една банка и видите как служителят или служителката се отнася с вас, ще си помислите, че възнамерява да ви направи предложение за брак с любезните думи, с които се обръща към вас. А в същото време са напълно отчуждени от вас. Това е заради институцията, за да работи добре държавата. Получавате цялото благородство и приятелско отношение в онзи момент. Но това благородство не е екзистенциално, то е благородство на ума, а не на сърцето. Когато срещнете служителя извън магазина, ще видите, че това е един безразличен човек, който няма да ви каже дори Добър ден! Разбирате ли?

Обществото на Запад има институционален характер. То има някаква историческа цел, случва се поради някаква причина – развитието, прогреса, тези неща. Има и други, разбира се, не казваме, че всички западняци имат само този аспект, хората търсят и нещо друго, но това знаят, това е фундаменталното.

Нека поговорим и за нас. Когато един грък види група хора, събрани заедно, не пита с каква цел са заедно, а казва „добре се разбирате!“. Отивате в един руски дом, руснаците са наши братя в тези неща, затова и те имат големи исторически неуспехи. Щом влезете в някой руски дом, времето веднага спира, срещите се отменят и край! „Нямаш ли срещи?“, „Не, ти дойде тук, седни тук!“. Предимство има човешкото отношение. Казах ви, това е доброто, защото ни прави душевно по-здрави. В Гърция имаме по-малко депресии. Имаме по-добри отношения между нас, караме се и повече. Това е другата страна на същото нещо. Там не се карат, не се обичат. Това причинява депресия. Когато се караш, депресията изчезва, защото ти олеква.

Разбира се, тук имаме проблеми с организацията на институциите. Да създадем институция с такива условия… да създадем университет… да създадем министерство и да го организираме! Идва нов министър, който пита: какво имахме при предишния (от същата партия). Имахме планове, започнахме дейности…? Изхвърли ги всички, отначало ще започнем! Седи две години в министерството и той прави същото, след това идва другият отново с нашите хора, т.е. ние се опитваме да създадем една модернизирана държава, която да работи, да натискаш копчето и да работи, но тук държавата не работи, както работи западната държава.

Имаме обаче едно голямо екзистенциално предимство, което не трябва да изоставяме. Когато започнем, и вече започнахме и се направиха някои стъпки, да създадем тази държава, естествено притискани от Европа, защото днес сме членове на Европа… Ние ще отстъпим по принуда, но трябва да отстъпим градивно, с диалог, без да оставяме назад нашата екзистенциална страна на общността, защото, ако тя изчезне, това е нещастие – и за нас и за тях. Защото и те искат това, което имаме. Идват тук лятото и не искат да си тръгнат. Защо не искат да си тръгнат? Защото още работи това човешко състояние, разбирате ли? Още можеш да живееш един личен анархичен живот. Да имаш твоите отношения, още те оставят да ги имаш, да имаш твоите хора, да живееш твоя свят. Но не можеш лесно да живееш в твоя свят на Запад, разбирате ли?

Друго, което западняците ще потърсят от нас, е вътрешно изпълненото Аз. Какво означава това? Както ви казах, за да прогресира, западнякът се превърна в индивид, в ум, в разум. Другите части на съществото му останаха на второ място емоциите, телесността, връзката с естествения свят, всички тези неща бяха накърнени. Идва тук и вижда хора, които още имат тяло, които още имат емоции и вярват в емоциите. Нали? Които имат любов към околната среда, въпреки че може да я рушат, но и рушенето е една форма на отношение. Нали?

Прекосил съм почти цяла Англия, никога не намерих място да паркирам (във вътрешността на страната имам предвид).

В провинцията не намерих място, където тревата да не е окосена. Колко е голяма Англия? Огромна е. Няма място, където тревата покрай пътя да не е окосена и да няма пейка, така че да не можеш да паркираш. Да не можеш да излезеш от пътя в даден момент, да нямаш едно анархично лично място, да се шмугнеш някъде, не говоря само за камерите, които са навсякъде. Камери, каквото правиш, камерата го вижда и глобата ще пристигне вкъщи, направил си това в еди-кой си ден, онова в еди-кой си ден. И по този начин западният човек се чувства ефективен – че живее един ефективен живот. Но се чувства и затворен, ограничен.

Никой не може да пренебрегне тази страна на цивилизацията – рационалистичната, която е много силна на Запад. Разбира се, съществува и развитието на емоцията. Някой ще каже, и то с право, че на Запад има високо развити технологии. Разбира се, че има, но всички тези неща винаги се поставят в една рационалистична перспектива. Тази рационалистична перспектива означава, че се употребяват с определена цел. Отново ще дам пример с Англия. Ако отидете в Англия и видите как работят, тези, които от вас разбират от рок, по-младите, няма да можете да се ориентирате и да разберете как тази страна създава едновременно и рок музика. Как се създава рок музика в една среда, каквато е английската, където всичко е програмирано, позиционирано, отношенията са стандартни, законите и нормите работят безупречно… как се създава рокът? Тези същества, които се клатят на сцената, крещят, чупят китари и скачат във въздуха?

Как могат да живеят съвместно в това общество? Отговорът е прост. Това общество, това сурово и рационалистично общество, има нужда от рока, както аеростатът има нужда от клапан, през който излиза въздухът, за да не експлодира. Същият чиновник, костюмираният, когото ще срещнеш в офиса още по-хладен, понякога леден за нас, средиземноморските хора (където чувстваш, че другият ще се трогне и ще ти даде каквото имаш нужда, дори той да загуби). Същият този човек отива вкъщи, хвърля костюма, хуква на рок концерта и танцува като канибал, за да може на другия ден да бъде този, когото си видял преди. Разбирате ли? Това е клапан, нужен е един клапан.

Години наред нямахме гръцки рок в Гърция. Казвам го, защото ме интересуваше когато бях млад. Когато рокът се развиваше в Англия или във Франция, в западния свят въобще, през 60-те и 70-те, при нас нямаше почти нищо. Сега вече имаме рок, защото нашето общество започва и тук да става конкурентно, сурово и тук имаме нужда от клапани. Старите песни, виждате ребетико (жанр гръцка музика) не можеш сам да я изпееш. За да изпееш песента, трябва да си прегърнат с някой, да имаш човек до теб, да сте 5-10 човека, още работи общността. Рокът няма нужда от традиционна общност. Нуждае се от индивиди, които изпитват нужда да се забавляват… В този смисъл има цялостна потребност на цялостния човек – човекът не е едно юпи, който реве вечерта, за да намери възможност да е юпи утре сутрин. Но и в единия, и в другия случай и сутрин, и вечер той има нужда от балансирано съществуване. Той не е някакъв промишлен болт, което му дава право вечерта да се охлаби, за да може отново да се стегне на другия ден.

Така тези хора идват да летуват тук и се дивят на времето: казват, времето е спряло тук? Нищо не се движи, гръцкото време не е продуктивно време. То е екзистенциално продуктивно. Ако беше тук Зурарис, би казал, че това е една древна теория. Каквото и да е, за един западняк времето тук не е продуктивно. Тази нужда на човека от баланс е много важна. И нашата традиция я съдържа в себе си.

В богословското пространство можем да дадем Православието, което има връзка с всичко това, което казахме. Всичко това се роди в утробата на Православието, това е православният човек. Православието ни показва това, което можем да наречем с една навярно богословска терминология – реализирана есхатология, не е просто легализъм или морализъм. Западният човек когато доближи църква, търси това, което се е научил да търси – съвети или мир, мир на съвестта си или законнически наредби. Когато казвам съвети, имам предвид правни наредби: върви тук, направи онова, оправи онова! Ако не му дадеш рецепта, той се затруднява твърде много да разбере какво имаш предвид. В Православието обаче говорим за едно включване, човекът е в едно Тяло Христово. Нали? Съществува един тайнствен аспект (думата не ми харесва), бих предпочел екзистенциален, в Православието, който приема целия човек, душа и тяло в Тайнствата, говори за сърдечна и умна молитва.

Целият човек служи на Бога, става член на тялото с цялото си същество. Защо? С каква цел? За да е продуктивен на другия ден на работа? За да е „нравствен“? Не, не; поради никаква друга причина, а само защото е Божие чедо. Тази чест на Бога към човека и на човека към Бога до голяма степен е непозната на Запад. Бог нещо иска от мене, казва католикът – да създам Божия град ( блажени Августин). Нали? Ставам скаут на Бога, воин Христов. Дойдоха и тук тези неща с братствата, те са друга история, воини на Христос, битки, кръстове. . . големи битки, идеологически битки. Това е едната страна. Католикът научава, че трябва да създаде едно общество, ако не създам, казва, едно здраво общество, защо да съм християнин. Ще се види какво правя чрез обществото. Тези неща може да имат добра страна, но едновременно с това поробват човека в тукашността, поробват го в земните неща. Нужно е истинско освобождаване, за да разбере, че е чедо на Бога и поради това има ценност. Много е трудно една западна традиция да докосне това, но в Православието то е живо – съзнанието, че човекът е Божие чедо. Не заради нещо друго, а понеже Бог го обича, само затова.

Именно затова и само затова: Бог го обича, смята го за Свое чедо и това му дава вечно бъдеще и вечна ценност.

Държавата може да не признае тази истина, може икономически да не е толкова продуктивно. Но ако помислим по-добре, може да стане и икономически продуктивно, и да създаде общество и държава. Има значение, защото дава един хоризонт на човека отвъд това институционално ограничаване, което за Запада изглежда единственият път.

Превод от гръцки: Константин Константинов

Протопр. Николаос Лудовикос
Latest posts by Протопр. Николаос Лудовикос (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 3/2020 - Глобализацията и Православието

За държавата на Духа

Общественото разделение на либерали и консерватори, придобило гражданственост през последните години, поражда

Гражданската религия

Катастрофата на грехопадението е неизмерима, а нейните последици са необозрими. Наследниците на
Отиди горе