Вътрешното царство

в Брой 1/2021 - Дълбоката Църква/Християнство

През декември 1849 г. Фьодор Достоевски чака своята екзекуция[1], след като е признат за виновен в заговор срещу руския цар. В последния момент, по указание на царя, от смъртно наказание присъдата е заменена на четири години каторга в Сибир. По-късно същия ден, разтърсен и променен в сърцевината на своето същество, Достоевски пише прочутото писмо до брат си, описвайки своето преживяване.

“Когато се обърна назад към миналото и помисля колко време съм пропилял за нищо, колко време е загубено в безполезност, грешки, мързел, неспособност да живея, колко малко съм ценил живота, колко пъти съгреших срещу сърцето и душата си – тогава сърцето ми кърви. Животът е дар, животът е щастие, всяка минута може да бъде вечност в щастието!

Не съм потиснат, нито обезсърчен. Животът е навсякъде, животът е в нас самите, а не извън нас. Ще съм заобиколен от човешки същества, и да бъда човек сред човеци и да оставам винаги такъв, да не губя сърцето си и да не се предавам, независимо какво се случва – осъзнах, че това е животът и това е неговата задача. Тази идея влезе в живота и кръвта ми.“

През следващите четири години в каторга преживяванията на Достоевски ще бъдат интензивни и пречистващи. Той възстановява вярата си и се превръща в писателя, който неотклонно следва Бога и православната вяра. Неговият опит е рядък пример за намирането на сърцевината на живота в един миг.

Откриването на „сърцевината на живота“ (поради липса на по-добро определение) е онова оголено преживяване на душата, което всъщност е съкровеният живот на нашето съществуване. До отменената си екзекуция Достоевски е млад „човек на света“, амбициозен писател, който е увлечен от идеята за революция (доста модно по негово време). Не живее живота сериозно, нито има разбиране за истинската му същност. Едва в очакване на смъртта той вижда ясно себе си и своя живот.

Подобни преживявания са редки (само наличието на опасност не е достатъчно). Винаги, когато човек среща душата си на такова ниво, той всъщност има среща и с Бог (независимо дали го разпознава или не). Душата проявява Бог по най-правилния начин (св. Григорий Нисийски го нарича „огледало“). Ако сме създадени по образ и подобие Божие, тогава да видим Бог означава да видим и истината на собствения си живот, а да видим тази истина е Божие откровение.

Свети ап. Йоан Богослов ни казва „Възлюбени, сега сме чеда Божии, но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим, както си е “ (1 Йоан 3:2). Движението, подобаващо за душата, винаги е към нейния създател. По природа ние обичаме Бога и сме обичани от Него.

Христос казва: „и явих им Твоето име и ще явя, та любовта, с която си ме възлюбил, в тях да бъде, и аз в тях“ (Йоан 17:26).

Това е поразително твърдение. Христос се моли любовта, която Отец изпитва към Сина, да заживее в тези, които Го следват. Божията любов е естествената и присъща енергия на душата.

В последните коментари беше зададен въпросът как можем да укрепим любовта си към Бога. Простият отговор е – започвайки нашето пътуване към истинската дълбочина на душата. Пътната ни карта, така да се каже, са Христовите заповеди. Действията, описани в Неговите заповеди, са изображения на това какво означава да бъдеш като Бога. Като такива, те са също и действия, които очертават формата на самата душа.

Христос ни казва да обичаме враговете си – защото Бог обича Своите врагове и е „благ и към неблагодарните, и към злите“ (Лука 6:35). Христос ни казва да споделяме това, което имаме и да даваме без да очакваме в замяна – защото Бог дава без мяра и никога не скъпи Своята щедрост. Христос ни казва да говорим истината – защото Бог говори само истината и няма в Него никакъв мрак. Христос ни казва да положим живота си един за друг – защото Бог положи живота Си за нас и за всичкo.

 „Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който ме люби; а който ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам” (Йоан 14:21).

Тъй като живеем в романтизирана култура (такава, в която сме се предали в доброволен плен на собствените си мисли и чувства), често се случва така, че възпитаването на любовта към Бога се очаква да започне с това какво мислим или чувстваме. (Допускаме същата грешка и в брака, приемайки, че се женим за някого, защото го „обичаме“, вместо да обичаме някого, защото сме се оженили за него.) Думите на Христос ни напътстват в целия ни живот, особено в това, което правим. Същият принцип може да се види в думите Му: „… дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“ (Мат. 6:21). Душата следва тялото (в много неща).

Въпреки съответствието на думата с модерните идеи, обичам да описвам християнския начин на живот като „автентично“ съществуване. Ние сме призовани да живеем в истината на нашето същество, а не в многобройните лъжливи, изопачени образи и заблуди на собствените ни страсти. Животът в Църквата е лекарство, което ни предпазва от недостоверно съществуване – когато се грижим за него както трябва. Дълбокото покаяние е много повече от това да се отвърнем от нещата, които сме направили погрешно. То е обръщане към Бога (и нашето най-мъдро „аз“) и доближаване до истината, независимо от цената.

Често, когато си мисля за призоваването на апостолите, се сещам за почти мигновения им отклик. Какъв повик трябва да чуете, за да изоставите това, което правите, да напуснете дома си и да започнете нов живот? Едното е гласът на истинското желание на сърцето. Другото е откровението на самото сърце, което може да дойде само, когато се разкрие това истинско желание. Най-големият дар, който човек може да получи в този живот, е моментът на такова откровение (и благодатта да му се отзове). Когато Христос говори за Божието царство, Той постоянно го оприличава на този безценен момент. Ако ви се даде, откажете се от всичко и го уловете.

Това е много повече от богословско тълкуване. То не е убеждение или дори набор от вярвания. Не е и по-добра Църква от тази, в която вече сте били. Това е преданата към Бога истина – за всичко и за вас самите. Бог ни даде благодатта да я намерим.

Превод от английски: Ралица Кръстева

Бележки:

[1] Обвинен в това, че е чел трудове на Белински, на 23 април 1849 г., след като прекарва осем месеца като следствен в Петропавловската крепост, Достоевски е арестуван по заповед на граф Орлов и император Николай I, който се страхува от бунт, подобен на Декабристката революция от 1825 г. На 22 декември е отведен на Семьоновския плац в Санкт Петербург. Организирана е инсценирана екзекуция, отменена е в последния момент.

Latest posts by Отец Стивън Фрийман (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*