Възпитанието в Библията

в Брой 4/2010 - Домашно образование/Християнство

Целта на всяко образование и възпитание е да направи от природния човек историческа личност.

Спиридон Казанджиев

В една частна галерия в Брюксел виси картина на Макс Ернст, рисувана през 20-те години на ХХ век и озаглавена „Богородица бие малкия Иисус”. Младенецът е проснат на скута й по корем, докато тя го пляска по задника, а ореолът му е паднал на земята. Въпреки привидната фриволност на това платно, то крие послание, което трябва да бъде правилно разгадано и разтълкувано.

Предполага се, че евреите се заселват от Египет в Палестина през ХІІ в. пр. Хр. –  началото на желязната епоха. Археологическите разкопки установяват, че отначало те се установяват в планинската верига, която се простира от север на юг в Обетованата земя. Тук са открити над 100 селца, всяко от които обхваща землище от около 20 кв. км. Селата имат между 100 и 200 обитатели. Назарет, в който Христос живее три десетилетия, е малко по-голямо селище с не повече от 300 или 350 жители и не е чудно, че то не е споменато в източниците. Структурата на тогавашните юдейски семейства е съвсем различна от тази на днешните нуклеарни семейства на Запад, защото включва прародителите, родителите, децата, повечето от които умират съвсем малки, и всички по-близки роднини. Към основното жилище, което има от две до четири стаи (едната е обор за животните), са присъединени в общия двор жилища и за останалите членове на фамилията. Такива семейства („задруги”) са разпространени и в българските земи до Освобождението. В Новия Завет се споменават „братя на Иисус”, които не са деца на Дева Мария, а всъщност са Негови братовчеди от страна на Йосиф.

На еврейски терминът „семейство” се превежда с beth’ ab, буквално „дом на бащата”. Спасителят дори сравнява Царството Божие с едно голямо патриархално семейство, когато казва: „В дома на Отца Ми има много жилища” (Йоан 14:2). Юдейското семейство е образец на патриархалност. Абсолютната власт в него се упражнява от бащата или от дядото по мъжка линия, ако е още жив. Бащата притежава средствата за производство, контролира труда на другите, разпределя разходите, ръководи религиозните обреди и не на последно място – само той може да поиска развод. От жената или жените в случай на дигамия се изисква да раждат и отглеждат децата, да осигуряват храната и да поддържат домакинството.1

Децата са ценени в юдейското семейство поради няколко важни причини. Те са работна ръка, която е много необходима при тогавашната липса на техника, продължават рода, носят обществен престиж и обезпечават грижата за старците. За децата се грижи предимно майката, подпомагана от бабите. Когато едно момче завърши пубертета, бащата поема задължението да го обучи на земеделие или занаят, а при момичетата майката ги подготвя за ролята им на бъдеща съпруга и домакиня. Запазени са откъслечни сведения за училища в Стария Завет, но в основни линии образованието и социализацията на децата се осъществяват в семейството. Тук се предават етнорелигиозните традиции (Изх. 10:2; 12:26-27; Втор. 4:9; 6:7). В такава патриархална атмосфера естествено синът притежава повече права, отколкото дъщерята, а първородният син получава двоен дял от наследството. В краен случай децата могат да бъдат продадени в робство. Когато умира един пророк, близък на Елисей, жесток заемодавец идва да прибере двете му деца (4 Цар. 4:1).

Изричната Божия заповед да се почитат бащата и майката (Изх. 20:12) се извежда в чисто практически план като гаранция за земното благополучие на децата. Тя не е предназначена за невръстните деца, а за пълнолетните потомци, чието основно задължение е да се грижат за възрастните си родители, за да се радват и те на същото отношение на старини. Мойсеевият закон дори предписва убиване с камъни на всеки непокорен и буен син, който не се подчинява на вразумлението на баща си и майка си (Втор. 21:18-21). Неговото асоциално поведение е заплаха за целостта и съхраняването на семейството и рода.

Възпитаването на юдейските деца е тясно свързано с дисциплината и нейното безпрекословно налагане като отглас на подчинението на човека спрямо Яхве.2 Авторът на Притчи Соломонови откровено съветва читателите си: „Който жали пръчката си, мрази сина си; а който го обича, наказва го от детинство” (13:25). Той препоръчва боя не само като превенция, но и като корекция на порочно поведение: „Глупостта се привързала към сърцето на момъка, но изправителната пръчка ще я махне от него” (22:15). В редките случаи, когато момчето няма баща, възпитанието е възложено на майката, но тя като по-милозлива и любвеобилна често е склонна да прощава прегрешенията му и да му дава по-голяма свобода. Затова Соломон контрастира строгостта на бащата с нежността на майката: „Пръчка и мъмрене дават мъдрост; но момче, оставено без грижа, посрамя майка си” (29:15). За този библейски писател боят е средство, което поддържа йерархическите и етическите ценности в семейството и обществото: „Наказвай сина си и той ще ти даде покой и ще достави радост на душата ти” (29:17). Жалостта е неуместна и дори вредна за целите на дисциплината: „Рани от бой са лекарство против злото” (20:30).3

Иисус син Сирахов посвещава на възпитанието половин глава от книгата си, съставена през ІІ в. пр. Хр. (30:1-13). За тогавашното патриархално общество идеалът е постигнат, когато синът представлява копие на баща си: „Умря баща му – и сякаш не е умирал, защото е оставил подире си подобен на себе си” (ст. 4). Поведението на бащата трябва да се отличава със строгост и отчужденост. Не се препоръчва той да гали, да играе и да се смее с детето (ст. 9-10). Напротив, то трябва да бъде смирявано от ранна възраст, за да усвои социалната си идентичност, предписана от традицията. Отношенията между бащата и сина не са по-различни от тези между стопанина и домашното добиче: „Навеждай врата му в младини и кърши ребрата му, докле е младо, за да не би, като стане упорито, да ти бъде непокорно” (ст. 12). Веднага след тези сурови думи обаче се възхвалява здравето като най-голямо богатство, което косвено предполага, че наказанието не трябва да е без мярка и увреждащо тялото. Крайната строгост на Сирах вероятно отразява отчуждението в юдейското общество след трагедията на вавилонския плен и влиянието на елинистически философии като стоицизма. Този автор е убеден, че наказанието прави децата по-добри и по-порядъчни членове на обществото. Децата, които не са наказвани за непослушанието си, не изпитват уважение към земните и небесните авторитети и съответно не искат доброволно да се подчиняват на волята на Бога и да Го следват.

Еврейското общество през І в. сл. Хр. продължава същото отношение към възпитанието на децата.4 В Евангелията не се казва почти нищо за детството на Иисус. Св. Лука обаче многозначително уточнява, че той се подчинява доброволно на Йосиф и Дева Мария (2:51), т. е. неговото отделяне в храма и беседване с учителите не е проява на вироглавство, а изява на Божия промисъл. Той преуспява „в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците” (2:52). За послушанието на Иисус спрямо Йосиф свидетелства и фактът, че Той продължава професията на св. Йосиф – дърводелството (Марк 6:3), което в условията на Палестина, където почти няма дървета, означава по-скоро дюлгерство. Липсата на запазени сведения за ранните години на Спасителя се запълва от апокрифното Евангелие на детството, което възниква в гностическа среда през ІІ-ІІІ в. и е пълно със сензационни чудеса.5

Jesus-247x300Христовите ученици са полуграмотни евреи от дълбоката провинция, които споделят предразсъдъците на тогавашното общество. Когато апостол Марко преброява хората след чудото с хлябовете и рибите, той взема предвид само мъжете, но не и жените и децата (14:21). При Иисус идват майки с деца, за да слушат Неговото слово. Апостолите се опитват да ги прогонят, но Богочовекът не само кани децата при Себе Си, но ги благославя и препоръчва като модел на спасително поведение (Мат. 19:14).

В основата на християнството лежи идеята за изкупителното страдание. Авторът на посланието до евреите, което представлява обширна юдеохристиянска проповед от края на І век, припомня на последователите си как като деца са наказвани от бащите си по плът и се свенели от тях (12:9). Той осмисля тази идея в духа на християнската теодицея, като изрича наглед парадоксалната мъдрост: „Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема” (12:6). Това схващане не е само християнско. Редица мистерийни религии приемат техните адепти с инициация, свързана с изтезание и имитация на смърт и възкресение – практика, която е илюстрирана в стенописите на Вилата на мистериите в Помпей. Затова за автора на посланието до евреите наказанието външно (телесно) носи скръб, но вътрешно (духовно) „принася мирен плод на праведност” (12:11). Същите убеждения се споделят и от св. Йоан в Апокалипсиса, за когото наказанието е стимул за покаяние: „Които Аз обичам, тях изобличавам и наказвам. И тъй, бъди ревностен и се покай” (3:19).6

Този възглед е традиционен, макар и до известна степен облагороден от християнската сотериология. Апостол Павел, който никога не е бил женен, проявява задълбочен интерес към мистичната символика на брака, който следва да подражава на единението между Христос и църквата (Ефес. 5:32). Светостта на християнското семейство налага и промяна в отношението към младото поколение. Св. Павел отхвърля не само общоприетото тогава наказване на децата, но и тяхното дразнене, разгневяване (грц. parorgismos), като препоръчва въздействието да бъде духовно-нравствено – те да бъдат възпитавани в учение и наставление Господне (6:4).7

Разбира се, днес ние не живеем в праисторията, а в постиндустриална и постмодерна епоха. Не е нито желателно, нито възможно да се прилагат предписанията за сурови телесни наказания, вписани в Мойсеевия закон. Нито пък е вярна хипотезата на Рене Жирар, за когото насилието е доминантата на всяка религия. Но, от друга страна, е погрешно да се придържаме към теорията за децата като tabula rasa, като съвършено чисти и невинни същества, която царува в педагогиката от времето на Лок, Хобс и Дидро насам.8 Те са генетично наследници на първородния грях и са предразположени към злото, което трябва да бъде осветено и очистено в кръщението и другите християнски тайнства. Според християнската педагогика простъпките на децата е редно да се следват от наказания, но те не трябва да бъдат телесни или унизяващи тяхното достойнство. Поради несъвършенството на човешката природа възпитанието на децата и целият живот на християните се подчинява на умереното самоограничение, а не предполага пълната слободия, която води до нравствена анархия и душевна гибел.9  

Бележки

1 Perdue, L. G. etc. Families in Ancient Israel. Louisville (KY), 1997; Satlow, M. L. Jewish Marriage in Antiquity. Princeton (NJ), 2001.

2 Троицкий, И., Маккавейский, Н. К. Воспитание у древних евреев. Киев, 1903.

3 Maurer, A., Wallerstein, J. The Bible and the Rod. Berkeley (CА), 1985; Greven, P. Spare the Child: The Religious Roots of Punishment and the Psychological Impact of Physical Abuse. New York, 1991.

4 Williams, М. The Jewish Family in Judaea from Pompey to Hadrian: Тhe Limits of Romanization. – In: The Roman Family in the Empire. Rome, Italy, and Beyond. Ed. by M. George. Oxford,  2005, 159–182. 

5 Burke, Т. „Social Viewing” of Children in the Childhood Stories of Jesus. – In: Children in Late Ancient Christianity. Ed. by C. Horn and R. R. Phenix. Tübingen, 2009 (Studien und Texte zu Antike und Christentum / Studies and Texts in Antiquity and Christianity, 58), 29–44. 

6 Schmeller, T. Schulen im Neuen Testament? Zur Stellung des Urchristentums in der Bildungswelt seiner Zeit. Freiburg, 2001 (Herders biblische Studien, 30). 

7 Vegge, T. Paulus und das antike Schulwesen. Schule und Bildung des Paulus. Berlin und New York,  2006 (Beihefte zur Zeitschrift für die neutestamentliche Wissenschaft und die Kunde der älteren Kirche, 134); Balla, P. The Child-Parent Relationship in the New Testament and Its Environment. Peabody (MA), 2006.

8 Тодоров, Хр. Хобс и Русо за естественото състояние на човека. – В: Природа и общество. Нови изследвания за Жан-Жак Русо. Съст. Р. Заимова и Н. Аретов. С., 2010. 

9 Biehl, P., K. E. Nipkow. Bildung und Bildungspolitik in theologischer Perspektive. Münster, 2003 (Schriften aud dem Comenius-Institut, Bd. 7); Шполянский, М., свящ., Куломзина, С. С. Христианское воспи­тание детей в современном мире. М.,  2004; Ириней (Орда), еп. О воспитании детей. Новосибирск, 2007.

Архим. доц. д-р Павел Стефанов

Отец Павел (1948-2012) - богослов, преподавател в катедра Теология в Шуменския университет. Автор на книги и множество публикации в периодичния печат.
Архим. доц. д-р Павел Стефанов

Latest posts by Архим. доц. д-р Павел Стефанов (see all)

Последни от Брой 4/2010 - Домашно образование

Град Царево

Град Царево е претърпял много именни модификации през вековете – Василику –

След празника

Измерения на Възкресението във всекидневния живот Далеч още преди навечерието на един
Отиди горе