Войната

в Брой 1/2015 - За войната и ума/Общество

Мащабът на проблема

Като въоръжен и кървав конфликт на организирани групи[1] войната е един от най-сериозните и болезнени проблеми на човека, особено в нашата епоха. Опитът от двете световни войни, безкрайната поредица от последвалите военни конфликти, но и наличието на ужасяващи оръжия за масово унищожение, които могат да погубят стотици пъти не само човечеството, но и всяка следа от цивилизация от лицето на земята, са достатъчни, за да покажат мащаба на проблема.

 

Войната като неизменно явление

Както е известно, Хераклит твърди, че войната е „баща на всичко”. Това мнение остава валидно до днес под различни форми и вариации. Мнозина дори отбелязват, че и мирът е форма на война, която се води чрез политиката и икономиката. Обратно, за Църквата „Отец на всичко” не е войната, а Бог на мира (вж. 2 Кор. 13:11), и Неговото идване в света е благовестие за мир (вж. Лук. 2:14). Войната е последица от отчуждението на човека от Бога, от самия себе си и от ближния. Доколкото в своята трояка форма това отчуждение е всеобщо, то и войната е всеобщо явление, което присъства във всички общества, от най-примитивните до най-цивилизованите. Този всеобщ характер на войната кара преди време известния социолог Г. Бутул, който се занимава с проблема за войната, да предложи създаването на специален клон на общата социология – полемология (наука за войната), с цел „обективното изследване на войните, техните форми, последиците от тях, както и на периодичните провокации към война”[2].

   Отчуждаване от Бога

Войната е трагично премеждие или изпитание за човека, създаден да живее в любов, мир и достойнство. Отчуждението от Бога е отчуждение от любовта и мира, както и от основата на човешкото достойнство. Когато човек се отчуждава от Бога на любовта и мира, Който е Първообраз на неговото битие, той унижава себе си и неизбежно потъва в смут и разруха. В Стария Завет Бог се обръща към Своя избран народ и казва: „Ако поискате и послушате, ще ядете благата земни; ако пък се отречете и упорствувате, меч ще ви изтреби” (Ис. 1:19–20). Както е известно, Сам Христос осъжда насилието: „Всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат” (Мат. 26:52; срв. Откр. 13:10).

Насилие и ненасилие

warКакто беше отбелязано, догматът за „ненасилието”, който срещаме у Толстой и Ганди, е въведен от християнството[3]. Разбира се, едновременно с това Църквата не пренебрегва силата на злото в света, нито поставя под съмнение правото на държавата да упражнява властта си, за да запази реда и да ограничи злото[4]. Упражняването на властта обаче води и до употребата на насилие, което не е съвместимо с Христовия дух. Затова истинският християнин не прибягва до насилие, нито отвръща със зло. Дори когато като личност е в опасност, въпреки че има правото да се защити, той предпочита да получи, отколкото да нанесе вреда. Като поданик на дадена държава християнинът се подчинява на държавната власт не само от страх да не бъде наказан, но и заради своята съвест (вж. Рим. 13:5).

   Позицията на християнина

Над държавната власт обаче стои Бог, Господ на света и на историята, от Когото християнинът е бил създаден и изцяло зависи. Когато изискванията на държавната власт влизат в противоречие с Божията воля, правилото в този случай е: „Трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци” (Деян. 5:29). Вярващият не може да остане безразличен към несправедливостта, която вижда около себе си. Както характерно отбелязва св. Амвросий Медиолански, като посочва примера с Моисей, който защитил малтретирания израилтянин в Египет (вж. Изх. 2:11 сл.), този, който може, но не се бори срещу несправедливостта във вреда на неговия ближен, извършва същото престъпление като този, който извършва несправедливостта[5]. Въпреки че не приема съществуването на справедливи войни, бл. Августин разбира причините, които оправдават тяхното водене в защита на онеправданите народи[6].

„По-малкото зло”

Христовото Евангелие не оставя място за оправдаване на войната. Църквата никога не е учела за някаква „справедлива война”, защото в основата на войната винаги има някаква несправедливост или неправда. Тя обаче е била принудена да допусне по икономия отбранителната война като „по-малкото зло”, към което принудително прибягва този, който е предизвикан или неоправдан и завладян, за да спаси това, което е по-съществено. Въпреки това тук „по-малкото зло” е много относително. В действителност няма по-голям грях от войната, защото тя почти без изключение въвлича всички в нравствено съучастие в убийство[7]. От друга страна, по време на война всички желаят победата и затова дори тези, които не убиват, одобряват убийството за сметка на враговете. Днес най-трагичното е това, че благодарение на телевизията войната се е превърнала в интересно зрелище, на което човек тихо и безчувствено се „наслаждава” в уюта на дома си.

Проблемът с военната служба

Що се отнася конкретно до въпроса за военната служба и до участието на християните във войните, то през първите векове от своята история Църквата заема отрицателна позиция. Тази позиция зависела и от непосредствената връзка на войската с официалната езическа религия и с култа към императора. Когато накраwar1я Църквата била призната от държавата, християните заели отговорни държавни позиции и изпълнявали военни задължения.

През трети век, когато християнството още не било признато като държавна религия, Ориген, като се противопоставя на искането на езичниците християните да бъдат мобилизирани и да не избягват убийствата, пише: „Както жреците на идолите не вземат участие във войните, за да бъдат техните ръце неокървавени и чисти от убийства при принасянето на жертвите, така и християните не участват във войните, те обаче формират особена армия на благочестието чрез молитвите си за държавата и императора”[8]. Обратно, през същия период Тертулиан отбелязва, че християните изпълняват военната си служба заедно с езичниците[9]. Накрая, известно е, че още от началото на четвърти век имаме светци воини, както и че във войската на св. Константин Велики има много християни.

Светоотечески възгледи за войната

Въпреки сближаването с държавата Църквата не допуснала да се пренебрегне напълно категоричното противопоставяне на войната и на участието на нейните членове в нея. Това противопоставяне намира израз и във факта, че духовниците не вземат участие във войните. От друга страна, благославянето на вярващите, които са на военна служба и участват във война, става разбираемо от положението, в което Църквата се намира, като майка пред някакво голямо зло, което не може да предотврати. Характерно е, че признаването на воинската добродетел и на героизма по време на война не попречило на Църквата едновременно с това да посочи категоричното си противопоставяне на всякаква проява на насилие. Във връзка с това св. Атанасий Велики пише: „Да се убива не е позволено, но на война да погубиш врага е законно и похвално. Така че едно и също нещо в някакво отношение и време не е позволено, а в друго отношение и при благовремие се оправдава и прощава”[10]. В случая св. Атанасий формулира не позицията на Църквата относно убийството по време на война, а мнението на държавата и на гражданите. Затова той използва термина „ἔννοµον” (’законно’), а не термина „χριστιανικὸν” (’християнско’) или някакъв друг негов синоним[11]. Законното не е непременно и християнско. Накрая, правило 13 на св. Василий Велики гласи, че убийствата, които стават по време на война, не се смятат за убийства. Едновременно с това обаче правилото налага тригодишно въздържание от св. Причастие на тези, които убиват по време на война[12].

Характер на войните във Византия

В цялата история на Византия, но и по-късно в историята на населените с гърци територии, войните имат не само политически, но и религиозен характер. Това се дължи на факта, че враговете на държавата обикновено са и врагове на Църквата, и затова защитата на държавата съвпада със защитата на Църквата. Тук трябва да се отбележи и особеният начин, по който византийците възприемат характера на империята като богохранимо общество. Това възприятие придава свещен характер на държавата и религиозен смисъл на войните, които се водят в нейна защита. В тази перспектива са разбираеми и църковните песнопения, в които и до днес се възпяват победите на императорите и защитата на християнското общество от неговите врагове[13].

Воини и мъченици

Тясното сътрудничество на Църквата с държавата притъпява категоричното противопоставяне на войната, но едновременно с това чрез миротворческия си дух тя оказва влияние върху държавата. От друга страна, сътрудничеството между Църквата и държавата не премахва границата между тях, нито пък принуждава Църквата да изостави принципите си. Когато византийският император Никифор Фока (963–969) иска от Църквата да признае като мъченици войниците, които загиват във войните, искането му не е прието. Аргументът, с който патриархът и неговото обкръжение отхвърлят искането на императора, е следният: „Как може да се смятат за мъченици или за равни на мъчениците тези, които убиват или биват убивани във войните, в същото време, когато божествените канони ги подлагат на епитимия и ги отлъчват за срок от три години от приемане на св. Причастие?”[14].

Осъждане и търпимост

В общи линии може да се каже, че като обхваща всички равнища на човешкия живот, Църквата следва по-гъвкава тактика. Докато на равнището на личните взаимоотношения тя осъжда насилието и убийството безусловно и категорично, то на институционално равнище запазва диалектична позиция. От една страна, Църквата осъж­да войната и насилието, но, от друга, проявява снизхождение към всички, които участват във войни, борейки се за общото благо. Очевидно е, че тези войни се отнасят не към завоевателните, а към отбранителните войни. Ако в миналото обаче се твърди, че въпреки противното и ужасяващото си лице войната – повече или по-малко – служи на общото благо, днес това изглежда по-скоро невъзможно.

Перспективата на мира

Non-violenceВ известното си изследване „Към вечния мир” (Zum ewigen Frieden) И. Кант твърди, че този мир между държавите не е утопичен, а по принцип е възможен. Той предлага конкретни начини за неговото осъществяване и подчертава нравствения дълг на всички хора да се трудят за постигането на тази цел. Накрая, раждането на социологията е свързано с оптимистични за премахването на войната теории. Тогава се смятало, че индустриалното развитие ще премахне войната[15], но в историята нещата се развили по различен начин. По-специално съвременната технология поддържа войната и дори я прави по-страшна, защото поставя в нейна служба огромни средства и невъобразими сили за унищожение. От друга страна, за да се види безумието на войната, са достатъчни само екологичните замърсявания и катастрофи с неограничените им последици върху здравето и живота на хората.

Нуждата от мир

Ако човекът днес иска да просъществува, за него мирът е единственият избор. За разлика от предходни епохи, когато навярно е можело да се твърди, че войната е последното средство за разрешаването на спорове между държави, днес войната е пълно безумие. Трета световна война може да означава само всеобща катастрофа, което я прави логически невъзможна или абсурдна. Логически невъзможното или абсурдното обаче не е невъзможно, нито пък може да се изключи. От друга страна, за това говорят и последните войни. По тази причина днес има особена нужда от бдителност за запазване на световния мир и за осуетяване на войната.

Заплахата от война

Мирът обаче се поддържа не толкова чрез усилието за непосредствено избягване на войната, колкото чрез грижата за премахване на причините, които водят до нея. Несправедливостта, насилието, потисничеството, експлоатацията, бедността, потъпкването на човешките права, желанието за по-голяма власт и насилствено налагане са фактори, които подхранват и подготвят във времето противопоставяния и военни конфликти. Когато тези явления се изострят, нарастват заплахите от война, а възможностите за избягването º намаляват. От друга страна, естествено е подготовката за война и постоянно увеличаващ и модернизиращ се военен арсенал в някакъв момент да доведе до война. Историята и до днес потвърждава това.

Лукавата воля

В разговор между монаси един от тях запитал събеседника си: „Не мога да разбера защо Господ не дава на света мир, ако за това Го моли макар и само един човек?” А другият отговорил: „А как е възможен пълен мир на земята, ако остане макар и един човек със зла воля?”[16]. В света все още има хора с такава воля и това обстоятелство води съзнателния християнин до истинска безизходица.

Безизходицата

Участието на християнина във всяка една война влиза в явно противоречие с неговата вяра. Престъпна е обаче и търпимостта към несправедливостта, която се извършва във вреда на невинни хора. Накрая се вижда, че в този свят човекът не може да води автентичен християнски живот. Затова единственото, което християнинът може да направи, е да умре, или по-точно да умира непрекъснато по християнски, както прави това св. апостол Павел[17]. Много хора, които осъзнават тази истина, напускат света, като „умират” за него, преди да достигнат до края на живота си, или остават в света, като виждат безизходицата в него и непрестанно се молят да имат „християнски свършек на живота” си[18].

Промяна в понятието за война

Лукавата воля може да предизвика големи катастрофи. Чрез възможностите, които съществуват в нашата епоха, и по-специално чрез съвременната военна технология, чрез средствата за масово унищожение, но и чрез средствата за масова дезинформация нещата все повече се усложняват и на преден план се появява тероризмът. След терористичната атака на 11.09.2001 г. в Ню Йорк настъпи значителна промяна в самото понятие за война, което в действителност отменя класическото разбиране за войната. Едновременно с това тероризмът се представя като най-голямото зло, за чието унищожаване се търси военната мобилизация на всички държави, които не искат да бъдат определени като поддръжници на тероризма[19], а и се води „превантивна война”. Ако войната обаче може да се изтълкува от мнозина като крайно средство на политиката, то превантивната война остава непонятна.

Преодоляването на тероризма

Реалното преодоляване на тероризма обаче става не чрез посочването на някаква друга форма на терор, а чрез премахването на причините, които го подхранват. Както беше подчертано, ако искаме да ограничим тероризма, има един лесен начин, който никога не се споменава, и това е да спрем да участваме в него[20].

От християнска гледна точка обаче нещата не спират дотук. Не е достатъчно само човек да не участва във войната или в тероризма – той трябва да се грижи и за справедливостта и мира. Разбира се, преди всичко християнинът не трябва да върши несправедливи дела и безплодно да отмъщава, защото това води до увеличаване на злото. По тази причина първото нещо, което е необходимо за преодоляването на войната и на тероризма, е самокритиката и насърчаването на справедливостта и мира. Доколкото тези неща, както и всички добри или лоши неща, не могат да се извършат безлично, а само от конкретни личности, то и самокритиката и грижата за справедливостта и мира се налагат като задължения за всеки един поотделно и за всички заедно.

Причина за войните

В своите „Мисли” Паскал отбелязва: „Моето, твоето… Ето началото и образа на завладяването на цялата земя”.[21] Свети Йоан Златоуст определя разликата между моето и твоето като „нещо безчувствено”, което разделя човеците[22]. В крайна сметка от това „безчувствено нещо” започват всички студени и горещи войни, всички претенции и узурпирания на земята. И колкото тази узурпация е по-голяма, толкова повече тя има тенденцията да се разпростира върху целия свят, толкова по-малко човечност има в себе си, толкова повече нейната човечност изчезва.

Несъмнено в тези случаи лидерите имат по-голяма отговорност, защото влияят и до голяма степен насочват общественото мнение. Над тях обаче съществуват множество безлични фактори, организирани по икономически и по други интереси и диктуващи политическите програми. Въпреки това всеки един член на обществото не престава да бъде отговорен за всичко, което става в колективен аспект, особено като се има предвид, че чрез позицията си лидерите обикновено искат да бъдат изразители на общественото мнение, за което се опитват да се осведомят чрез различните обществени проучвания.

превод от гръцки

Константин Константинов,

Християнска етика, т. II, Омофор, 2013

[1] За повече вж.: Bouthoul, G. Ὁ πόλεµος. Ἀθῆναι, 1966, σ. 29; Γιούλτση, Β. Γενικὴ Κοινωνιολογία. Θεσσαλονίκη, 1997, σ. 475.

[2] Вж. Bouthoul, G. Histoire de la sociologie. Paris, 1967, р. 125

[3] Вж. Bouthoul, G. Ὁ πόλεµος, σ. 12.

[4] „…той не напразно носи меч: той е Божий служител и отмъщава с гняв ономува, който прави зло” (Рим. 13:4).

[5] Вж. Св. Амвросий Медиолански. За задълженията на свещенослужителите, 1, 36, 178. – PL 16, 81C.

[6] Вж. Бл. Августин, еп. Ипонски. За Божия град, 4, 15. – PL 41, 124.

[7] Вж. Софроний, архим. Ще видим Бога както си е, с. 139.

[8] Ориген. Срещу Целз, 8, 73.

[9] Вж. Тертулиан. Апологетик, 42. – PL 1, 556.

[10] Св. Атанасий Велики. Писмо до Амун. – PG 26, 1173B.

[11] Вж. Ἡλιουπόλεως Γενναδίου, Μητροπ. Πόλεµοι, κοινωνία, Χριστιανισµὸς καὶ ὁ µεταπολεµικὸς κόσµος τῆς εἰρήνης. Ἰσταµποὺλ, 1945, σ. 121.

[12] „Убийството на война нашите отци не са считали за убийство, оправдавайки, както ми се струва, защитниците на целомъдрието и благочестието. Все пак ще е добре да ги посъветваме, като имащи нечисти ръце, три години да се въздържат единствено от приобщение [към светите тайни]” (Св. Василий Велики. Правило 13). Срв. Ἀντωνιάδου, Β. Ἐγχειρίδιον κατὰ Χριστὸν Ἠθικῆς. Τόµ. Β΄. Κωνσταντινούπολις, 1927, 137–138.

[13] Вж. Отпустителен тропар и кондак на Въздвижение на Честния Кръст. Миней, 14 септември.

[14] Ζωναρᾶ, Ἰω. Ἐπιτοµὴ ἱστοριῶν, 26, 25, 22–23: „Как онези, които са убивали на война и са били убити, могат да се приемат от някои за мъченици или равностойни на мъчениците, след като божествените канони ги подвеждат под епитимия, лишавайки ги от трепетното и свещено Причастие?”

[15] По-подробно вж.: Bouthoul, G. Ὁ πόλεµος, σ. 20.

[16] Вж. Софроний, архим. Свети Силуан Атонски, с. 229.

[17] „Всеки ден умирам” (1 Кор. 15:31). Вж. Софроний, архим. Ще видим Бога както си е, с. 95.

[18] Просителна ектения

[19] В обръщение към всички държави в света американският президент заяви: „Ако наистина в сърцата си нямате ценностите, които ние считаме за най-важни, тогава и вие сте в нашия списък под наблюдение” (Καθηµερινή, 10 Φεβρ. 2002, σ. 22).

[20] Вж. Τσόµσκι, Ν. Ὁµιλία πρὸς φοιτητὲς τοῦ Μ. Ι. Τ. – Χριστιανική, № 625, σ. 2.

[21] Pascal, Bl. Pensées, 295.

[22] Вж. Св. Йоан Златоуст. Беседа върху Деяния на светите апостоли, 7, 2. – PG 60, 66.

Проф. Георгиос Мандзаридис

Проф. Мандзаридис е богослов, преподавател по християнска етика и социология в Богословския факултет на Аристотелевия университет в Солун.
Проф. Георгиос Мандзаридис

Latest posts by Проф. Георгиос Мандзаридис (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 1/2015 - За войната и ума

Отиди горе