Видях те

в Брой 7/2015 - Между страха и любовта/Срещи

Фотоизложба (Не)Видими – фотография за социална промяна

snimkiВидях те! Видях очите ти, ръцете ти, усмивката ти, твоя свят, мечтите ти, любимото плюшено мече и снимките в театралната зала. Видях улиците, по които минаваш, видях небето през клоните на старото дърво и през твоите очи, точно така, както и аз го бях видяла и запечатала преди време с фотоапарата си. Видях уморените ти очи, които блестят поради хубавите преживелици в отминалия спомен и удоволствието от общуването в днешния ден, видях елегантния ти костюм и празничната ти рокля, видях страданието ти.

Знаеш ли, и аз като теб мечтаех да карам колело като малка, все още нося белезите от раните, когато падах с него по чакълестите улици на малкото градче. И аз като теб мечтаех да свиря на китара – мазолите по пръс­тите ми още стоят от опитите ми да произведа музика от шестте метални струни – да се разлее тя като вълна през града и така светът да стане по-хармоничен. Мечтаех също като теб да рисувам, а най-много обичах да рисувам морето и странните лица на Йеронимос Бош, между които стърчеше дървения кръст, където приковаха Господа. Видях те и знаеш ли, повече са нещата, които ни свързват, отколкото нещата, които издигат стени между нас. Абсолютно си прав – личното отношение, споделянето и общуването лице в лице създават мостове, по които вървим един към друг. Моля те, не крий лицето си, понеже е красиво и за нищо не е виновно.

Мислех си за всичко това, докато разглеждах една изключително интересна фотоизложба –„(Не)Видими – фотография за социална промяна”,с участието на студенти от курс „Психология на фотографията” към Нов български университет и деца и възрастни от три „невидими” социални групи – деца, лишени от родителска грижа, деца с проблеми в развитието и възрастни от дом за ветерани на културата и изкуството. Проектът е по идея на Анастасия Грозева, психолог и фотограф, преподавател в този курс към НБУ. В моето сърце изложбата е изпълнила предназначението си докрай.

„Изложбата има за цел да покаже един различен подход в социалната фотография, в методите на обучение и в отношението към другото човешко същество.

Чрез методите на фотографията зрителят ще може да се доближи до света на участниците и да съпреживее техните емоции… Да повдигне темата за ставането „видим” чрез отношението на другия. За терапевтичната страна на фотографията и „раждането” на всеки един от нас през „погледа” на другия”, споделя Анастасия Грозева

Трудно ми е да нарека това, което се е случило „проект” – звучи някак служебно и неангажиращо, просто нещо, което е приключило на шестия ден. Групата студенти по фотография не просто снимат децата и възрастните хора от трите дома, но им дават възможност и те да заснемат каквото си поискат. През тези 5-6 дни всички участници осъществяват близки взаимоотношения и непосредствен контакт, споделят идеите, мечтите и тревогите си, вярвайки, че промяната може да настъпи единствено в личното отношение към другия.

Ако знаеш името на човека срещу теб, какво обича да чете и от какво най-много се впечатлява, ако е споделил с теб съкровения си вътрешен свят, едва ли ще се появят в сърцето ти негативни чувства към него.

Ще разбереш, че другият – това си ти, а различията са само повърхностни.

izlogbaЧрез другия намираш себе си в много по-голяма степен, отколкото ако се самовглъбиш. Никой не може да бъде достатъчен сам за себе си, но истинската проява на личността може да излезе наяве единствено в общността, когато има насреща си очите на другия. Така че студентите от фотографския курс, дечицата и възрастните хора, които са били заедно през тези дни, не просто са участвали в „проект”, те са създали общност, нещо сякаш толкова трудно в днешно време.

„Ама каква е темата на този проект?”, ще попитате. Темата сме ние. Ние в лицето на другите, в очите на децата без родителска грижа, в стаите на възрастните от дом за ветерани, в ръцете на децата, чиито семейства трябва да полагат специални грижи за тях… Ние в лицето на (не)видимите, тези, които знаем, че съществуват, но не виждаме (или пък ако видим, поглеждаме в обратната посока)… Нагледали сме се на директни и драматични, почти радикални творби, свързани с хората от уязвимите социални групи”, отбелязва Анастасия Грозева
Очи до очи, вперени във фотоапарата насреща или устремени към далечината, ръце до ръце – млади, стари, притеснени или спокойно отпуснати, жест до жест, усмивка до усмивка…

Оставаш с впечатление за пъзел – пъзела на живота такъв, какъвто е, но общ за всички, в който невидимо присъстваме и ние, зрителите.

И с чувството, че твоето парченце пъзел, твоята гледна точка и ъгълчето от твоето небе са изключително ценни и значими, без тях светът нямаше да бъде същият, защото ти си достойна част от него.

Проектът няма за цел да разкрие страданието на тези хора, различието между „тях” и „нас”. Какичките и батковците не се отнасят към децата и otkrivaneвъзрастните хора със съжаление. Всички са завладени от малката вълшебна кутийка в ръцете им, която запечатва света така, както те го виждат. И е огромна радостта от подаръците, които получават – дигитални компактни фотоапарати. Трима от тях продължават да учат в курса „Въведение във фотографията” към „Софийска фотографска школа”.
Видях те! И като те срещна на улицата, ще те позная. И ще те спра да поговорим. Имаме толкова много неща да си кажем…

БИСТРА ВОЙНИКОВА: „Проектът „(НЕ)ВИДИМИ” ме обогати. Той ми позволи да се докосна до хора, с как­вито не бях общувала преди. Тези срещи ми дадоха и ме научиха на много. Въпреки началните притеснения, които имах, след всяка една среща с тях, си тръгвах изключително положително заредена и с усмивка на лицето. Контактите с тези хора ми дадоха възможност да се докосна до чистотата на живота.“

БЛАГОЙ КИРИЛОВ: „Актрисата Сия Попова на 94 години много пъти се обърна към нас с думите: „И бъдете кавалери по-често, правете малки подаръци на дамите без повод!”…

КАТЯ МАТЕЕВА:  „Този проект ми показа безрезервната любов на една майка към детето й, показа ми отдадеността на хората към каузи, в които вярват, показа и усмивките на деца, които се чувстват забелязани и оценени. Също и мъката в очите им, безсилието да се справят с неща, случили се независимо от тях, и силата, с която въпреки това се борят.”

ЙОАНА ГОСТЕВА: „Аз съм едно малко и шарено човече. Обичам да правя чудеса. Винаги нося със себе си вълшебен прашец и фотоапарат, за да улавям усмивките на другите човечета около мен.”

ТЕОДОР ТОДОРОВ: „От проекта научих много ценни неща за живота и за това как трябва да го живея правилно с усмивка на лице, независимо от случващото се… Едно от всички любими неща, които научих в Дома за ветерани на културата и изкуството, ще бъде мисълта на Сия Попова: „Да почувстваш, че си остарял, преди да си изживял младостта си е повече от физическа смърт”.

НИНА МИТЕВА: „Деца, лишени от родителска обич и ласка, толкова усмихнати, толкова изпълнени с живот, желание и благодарност, готови да споделят и малкото, което имат с теб… Темата този ден беше да снимаме цветове.  Малкият Н. ме заведе на поляна, пълна с  цветя и ми каза: „Ето ти цветове!”. Неповторимо, детско, пълно с живот. Това беше срещата ми с дете, лишено от родителска грижа.“

ЕЛИЦА МИХАЙЛОВА: „На един фотограф му трябва един мотор, едни очи и един пръст. Но най-важното е да има сърце и ум” – това е мисъл на Анри Картие-Бенсон. Това, което ми направи най-силно впечатление от запознанството ми с тези хора, е, че говорят за своя живот със същата страст, с която са го изживявали”.

ВАЛЯ: „Мечтая да отида на море през ваканцията.“
ДАНЧЕТО: „Мечтая да стана художничка… и да ходя по бейзбол…и да свиря на китара.“
„НЕ ЗНАМ КОГА ЩАСТЛИВА…И НЕ ЗНАМ КОГА – НЕЩАСТНА…“
ДЕНИС: „Мечтая да излезна от дома и да имам колело.“
„ЩАСТЛИВ СЪМ, КОГАТО ВСИЧКИ СА ЩАСТЛИВИ“
ИЛИАС: „Мечтая да стана готвач и да се запозная с шеф Манчев.“
„НЕЩАСТЕН СЪМ, КОГАТО СЪМ ЯДОСАН“.
МИТЕТО:  „Мечтая да се случи добро”.
АЛЕКС: „Здравей, аз съм Алекс. Обичам да чета и да правя експерименти. Мразя прекалено много домашни. Мечтая да стана учен и да обиколя света.“
АНДИ: „Анди е спокойно, усмихнато дете, което от раждането си е по-различно. Не говори, но звуците и сричките, които издава ни подсказват, че има много да ни каже и разкаже. Допуска ни малко по малко в неговия свят, но ние – неговото семейство, знаем, че там той е много щастлив.“
ИЛИЯН И ДАНИ: „Илиян и Дани са 9-годишни. Дани обича да слуша музика, опитва се да пее, има силна памет, научава текстове на песни, стихотворения и цели приказки. Изучава света гледайки, попива всичко, което види, има очи за красивото и доkolagброто.“
„Илиян обича да бъде център на внимание, да общува с по-възрастни хора, да слуша историите им. В момента любимото му занимание е да снима различни места и да прави колажи. И това – благодарение на проекта.“
СТЕФАН И ЖИВКО: „Аз съм Стефан, а брат ми се казва Живко. Ние сме близнаци и сме почти на 12 години. Жики е с церебрална парализа и много неща са трудни за него, но той винаги намира свой начин да се справи с всичко… и винаги с усмивка. Аз много обичам да ходя на актьорско майсторство, тенис и барабани, но това са неща, които заради различията на брат ми, той не може да прави.
Един ден Ася дойде и ме попита дали искам да участвам във фотографския й проект. Аз казах: „Да, разбира се!“. После помислих и осъз­нах, че освен че това е възможност за мен, също така е възможност за брат ми и можем да сме заедно. С брат ми снимахме и се забавлявахме. Ася каза, че сме се справили много добре. По време на проекта научих много нови неща за фотографията – светлина, автопортрет, композиция. Запознах се с много нови и интерсни хора. Намерих забава, знания и най-важното – приятели“.
РАЯ И ДИМО:
„Аз съм Рая. Скоро ще стана на 8 години. Обичам да рисувам.  Имам брат на 3 години. Обича да играе с коли“.

„Благодарим на Ася и нейните слънчеви студенти, че ни показаха още един начин да общуваме и да се изразяваме, ние и нашите деца. Благодарим им, че не ни съжаляват, а ни учат, изслушват и ни споделят. Благодарим им, че строят мостове между нас и вас!“

ВЕЛИЧКО ХИНОВ – журналист, кинокритик:
„Аз съм щастлив човек. Жив съм. „Dum spiro, spero” (Докато дишам се надявам).
Обичам истинското, чисто изкуство, верността към живота. Обичам човека, който свети, гори, но не като икона. Обичам хубавата, умната жена – усмихва се – не обичам телевизията – „дъвка за очите“. Не обичам подлостта, лъжата, лицемерието и интригантсвото. Мечтая да си напиша книгите…
Любопитен проект. И като експеримент, почти душевен, не толкова външен. Много хубаво замислен… Очи, които виждат… Студентите са от окатите хора, искат и на другите да помогнат да прогледнат. Светът минава през очите на човека и остава завинаги в паметта“.

ДОБРИНКА КАРАДЖОВА – актриса: „Аз съм човек, който цял живот е работил каквото обича. Това е голямото ми удовлетворение от мен самата. Обичам природата – дърветата и морето. Не обичам подлостта, предателството и подлизурството. Мечтая децата ми да са добре.
Да се интересуваш от другите е най-трудното и благородно нещо. Наистина да се интересуваш, независимо дали са млади или стари.  Едни очи, които са любопитни за чуждите проблеми.“

СИЯ ПОПОВА – актриса: „Аз съм един член на това общество. Старая се да бъда полезна. Обичам  красивите неща. Обичам любовта. Обичам живота. Много обичам живота. Обичам прямите, сърдечни хора. Не обичам лицемерните хора. Струва ми се, че с всяка възраст човек мечтае за различни неща. Мечтая да поживея. Живее ми се. Обичам живота“.

ИВАН – актьор:  „Аз съм Иван. Много  неща обичам. Обичам кино, театър, книги, балет, опера, музика. Не обичам лошите хора. Свирепите хора не обичам по-точно… Единственото изкуство, с което не съм се занимавал, е фотографията. Струва ми се, че бих могъл да упражнявам това занятие, защото е наситено с много изненади. Не знаеш какво ще се появи пред обектива. Хареса ми“.

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева е икономист. Поет, композитор и драматург, автор на музика за театрални спектакли.
Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 7/2015 - Между страха и любовта

Синът Човешки

Въпросът на Иисус: „За кого Ме мислят човеците?“ – звучи и днес; и днес,

Не умея да обичам

В редакцията пристигна писмо от наша читателка: „По всяка вероятност сте получавали
Отиди горе